Историята на България в нейното вековно развитие е отбелязана от няколко преломни момента: преминаването на река Дунав от Аспарух и установяването на българското племе завинаги на Балканския полуостров; християнизацията на България през втората половина на ІХ век, която определя завинаги принадлежността ни към европейската цивилизация и т.н. В този списък на съдбоносни събития Руско-Турската освободителна война (1877-1878 г.) заема особено място.
Тази война донася загубената пет века по-рано политическа независимост на България и изиграва ролята на буржоазнодемократичната революция, донасяйки земя на селяните и необходимия буржоазно-правов ред за развитието на стопанството на страната ни.
Но народът помни и никога не забравя подвига на своите герои!
„По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски руски народ, подпомогнати от добрите ни съседи поданици на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруари сломи робските вериги що през векове оковаваха България, някога тъй велика и славна”.
С тези редове започва Манифестът към българския народ за обявяването на независимостта на България преди 100 години. Манифест, под който стоят подписите на 8 българи, за които искам да поговорим и още един подпис на една личност, за която изобщо не ми се говори. Но, какво да се прави... История. По случай празника вестник „Труд” отпечата плакат със снимка на 8-те министри от кабинета на Александър Малинов. Тези същите българи, с чиито подписи България от васално княжество на Турция, отново стана независима държава. Тези същите, които поискаха тя отново да бъде, както някога „Велика и Славна”.
Александър Малинов – Министър-
председател
Ген. Стефан Паприков – Министър на
външните работи и изповеданията
Михаил Такев – Министър на вътрешните работи
Никола Мушанов – Министър на
просвещението
Иван Салабашев – Министър на финансите
Тодор Кръстев – Министър на правосъдието
Ген. Данаил Николаев – Министър
на войната
Андрей Ляпчев – Министър на
търговията и земеделието
Поклон и Слава!
Вглеждам се във всяко едно от лицата на снимката, в погледа на всеки един от тях с въпроса дали изобщо са си давали сметка за извършеното от тях и за последиците от това начинание? За бремето, което са поели на плещите си? И разбирам, че въпросът ми е излишен. Паралелно до тази снимка съзнанието ми нарежда едни други лица от една трибуна, където са се наредили по случай празника... Не, не. Няма място за сравнение. Тези на снимката са били истински ръководители, защото са били истински българи. Както и предците им са били истински българи. Защото тяхното верую е била България и народа български. Доказателството е, че и след много години някои от тях са викани и в други правителства, за да оправят батаците. Доказателство е и, че само след 4 години довчерашната „рая” натиква в „миша дупка” довчерашния си поробител, за да накара цял свят да погледне с уважение независима България. Значи на вярата се отлаща с вяра. А тези, които бяха на трибуната, кои ли са били техните предци? Откъде ли идва коренът им? Дали не заради тях пак преди 100 и кусур години легендарният Капитан Петко Войвода развя на къщата си във Варна черното знаме с надпис „Те погубиха България”.
Е, това са мои догадки, разбира се. Не обременявам никого с тях. А дали тази вяра отново ще дойде? Вярата, когато Царят-Освободител отдавна е мъртъв, а на нашия, както се разбира (твърде късно), изобщо не може да се вярва. Вяра в собственият си народ, тъй като на братския руски народ тогава не може да се разчита, особено след поражението на Русия в Руско-Японската война.
Вяра в собствените си сили, когато знаеш, че всички тъй наречени Велики сили гледат негативно на всяко едно твое начинание, което би те извело към по-добро.
Вярата! Къде е тя сега?
В какво вярваме вече?
100 години Независимост! Глупости!
От 1396 година досега ние все зависим от някой. Петстотин години зависим от поробителя, после зависим от Берлински конгрес. След провъзгласяването на Независимостта пък зависехме от болните амбиции и недалновидността на личността Фердинанд І, нарекла себе си Цар на българите и вкарала ни в две национални катастрофи, за които вечно ще плащаме дан. Зависими от Ньойски договор. Зависими от граждански и политически междуособици. Зависими от „съюзниците” ни от Третия райх. След това зависими от „освободителите” от братския Съветски съюз. Зависими от лъжедемократи, валутен фонд, Евросъюз, Нато, псевдоръководители, мутри и тъй нататък, и тъй нататък – подобна измет. Но най-вече зависими от собственото си съзнание. Е, не можахме да се отърсим от робската си психика и това си е. Все чакаме някой да ни помогне. Все разчитаме на някой да ни оправи вересиите. Отново поглеждам снимката с осемте българи. Те направиха, каквото можаха. И отново си спомням за черното знаме на Капитан Петко – не войводо, не! Не ТЕ погребаха България! Самите ние я погребваме година след година. Малко по малко. 100 години Независимост? На какво? И за кого? Дали някога ще почувствам какво е това. 100 години.
Завърналия се: Веселин Рогачев
Няма коментари:
Публикуване на коментар