Релакс през юни

Вес Рогачев

Имали ли сте моменти, когато ви се е струвало, че ще се побъркате? Когато лудницата около вас е пълна. Почивката на море отново се отлага за някоя друга година, неприятности в службата, некоректни колеги и работодатели, неплатени сметки. От сега започвате да мислите как да се осигурят дървата и въглищата за зимата, въпреки, че навън е 35-градусова жега. Още е юни, но имате чувството, че едва ли не другата седмица ще е септември, което значи, децата трябва да са подготвени навреме за училище. И още, и още, и още... И в един момент ти идва да си вземеш шапката и да хванеш накъдето ти видят очите.
Последните две-три години това състояние при мен стана хронично (да си хвана шапката, де). Само че аз отдавна съм му хванал цаката. Няма-няма и хвана гората.
Живеем в един от най-прекрасните райони в България. Стига само да избереш посоката и за половин час си или в прегръдките на Стара планина, или по поляните на Средна гора. Един ден в седмицата, насаме с природата, ще ви се отрази повече от благоприятно.
Миналата седмица в планината за около три часа на три пъти ме валя. Човек трябва да се слее поне един път с природната стихия, за да усети нейната мощ и да се зареди с енергията й. Там, сред вековните буки, ти най-после разбираш смисъла на една от най-загадъчните и красиви природни картини, написани от великия Ботев и останали със златни букви в световната класика “Гора зашуми, вятър повее, Балкана пее хайдушка песен”.
Изглежда този феномен съществува наистина само в нашия Балкан. Усещането е страхотно. Първо, дърветата величествено започват да се поклащат, да шумят и като че ли да разговарят помежду си, и едва по-късно усещаш полъха на вятъра. Останалите от последния дъжд капки по листата се посипват върху тебе, отмивайки и последните остатъци от негативната енергия и болката, която си събрал в себе си.
Чувстваш се прероден и обновен. Така че, когато усетиш, че те стяга шапката, не се колебай. Избери посоката и хващай гората. А ако все пак не ти се ходи до там, стигни поне до Спасовото кладенче, ще ти е от полза. А ако пък и пътьом се вземеш и нашите “Багри”, тогава релакса ще е пълен.
Юни месец е. Нека не мислим за септември.

С изсъхваща теменуга към белите цветя

Дечка ВЕЛКОВА

Вървях по новия образ на старата златишка пътека, водеща към китната й вилна зона. Вървях към малка къщичка, залята в бели цветове и мисля колко силно ми лиспват понякога старите приумици на времето, в което песните на птиците съставяха света ни. Без да съзнавам колко бавно всъщност вървя, откъсвам самотна теменуга, край тротроара, покрила с виолетов здрач очите ми. Толкоз силно ми се искаше да срещна някого тогава. Може би за да му я подаря. Тя бе миг от моята реалност, зов за чудото, повило душата ми в избледняващи чувства, но все още дишащи под прахта на времето ни.
Колко бавно минават понякога часовете на унес, в колко цветове ни потапя животът ни. Сън, от който все ни се стува че не искаме да бъдем част, а събудили се, се питаме къде загубихме един цял ден. Нима го проспахме в мисли за това какво не сме били или какво сме се опитали да бъдем?
Никога не дооценяваме минутите на самота, които са ни нужни.
Усетих изгарящата ласка на слънцето върху кожата си. Бях спряла. Някаква кола ме задмина с безумна скорост. Върнах се към това, което наричаме настояще и отново запристъпвах нагоре към къщата, залята в бели цветове. Знаех, че колкото и да е дълъг пътя, там ще ме посрещне човек с топла усмивка и ще ме нахока с цялата любов в сърцето си, поради дълго отлаганото от мен завръщане. Знаех, че вече е пренесено кафето, и че уханието на дива липа ще ме омае. И сигурна бях, че накрая ще обърна чашата, за да се опитам да предскажа кога отново ще се завърна.
Бях толкоз уморена от вечното бродене, от самотата с която се научих да заспивам, от дълбочината на житейски уроци, които прочетох, но тази мисъл за белите цветя изгря в едно със звездите. Така и не предадох вярата си в изконната чистота на душите. Същите онези, които продължаваха да садят бели цветя, докато аз самата вървех към тях, в ръцете си понесла изсъхваща мрачно-виолетова темунга.
И не, не бях сигурна, че светлината, към която се бях запътила ще пречисти кадифения мрак, настанил се уютно в душата ми. Но и не спирах да вярвам в тях, не в себе си.
Толкоз бързо потъваме, че понякога се чудя защо толкова силно се страхуват всички от смъртта. Безразличие, безпаметност, скука, страх, пороци, злодеяния, а после питаме, защо и този живот не изживяхме, както искахме. Защо още в зародиша на чистотата вече предричаме краха. Оставяме се на някой да ни мачка и води към пропастта, а после роптаем срещу поробилите ума ни.
Великолепно – кога ще спрем?
Полунощ е. Ето я в края на пътя малката къщичка, залята в бели цветове. Няма електричество. Никога не й е било необходимо. А там ме чака все още топлото кафе и онази дивна усмивка на човека всеки път посрещащ ме с прегръдка. Изсъхнала е теменугата, нямам дар за чудото, което всеки път спасява душата ми. Нося само вярата си в него и заветното „благодаря”.

Да споделим прочетеното...

Облачето и дюната ... Паулу Куелю

Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.