ДОРИ МАЛКО ДА Е, но да е от сърце

Ей, хора, благотворителност не е мръсна дума.
И въпреки всичко и всички, които само търсят начин да покажат себе си срещу скромната сума от 10,00 лева, откъснала се с болка от сърцето им, ние трябва да поощряваме, да показваме, да даваме пример, да издирваме онези, които наистина са отворени към болките и нуждите на днешния свят.
Не само на думи, а с чувството, че не сме вечни тук, че на всекиму може да се случи да изпадне в трудна ситуация.
Колелото се върти - днес си на върхът му, но утре...
Време е българинът да се научи да помага, да подава ръка и да не се притеснява, че някой ще го обвини в какво ли не, само защото е подал.
Дори късче хляб.
Българинът винаги е бил “странна” птица. Ако някой даде, той го напада за това, мислейки си, че го прави, за да се покаже. Ако някой не даде, веднага бива обвиняван в това, че е стиснат, че е коравосърдечен, че е... дявол.
Няма угодия, няма и да се затворят онези усти, които просто се хранят с клюки и слухове, които просто търсят начин да изявят «умните си мисли» по всяка една тема, проблем, случка. И те, обикновено са в посока на очерняне, зачеркване и поругаване на всичко и всички. Просто от завист, защото не са на мястото на другите, онези с отворените сърца. Онези, които искат да се научат да бъдат солидарни, толерантни, открити. Да не бъдат сами нито в щастието си, нито в нещастието.
Благотворителността трябва да идва от сърцето. И никак не е лесна. Не си мислете, че поискате ли да дадете и готово. Ще ви залеят хвалебствия, благодарности и прочие, и прочие. Знайте, че може и да не приемат дарението ви. Въпреки нуждата, въпреки, че то може да е спасение и решение.
Ще ви споделя една случка, която ме потресе дълбоко. По време на Коледуването, което възпроизведохме по домовете на хората, се събраха определена сума пари, които стопаните наричаха на коледарите за здраве и берекет.
Решихме, вместо да се почерпим, да ги дадем на някой нуждаещ се.
Не бяха много, но все пак... Подадохме ги на възрастна жена, останала сам-сама. Решихме, че има нужда от нашата помощ.
Отказа ни категорично – горда и решителна. Усърнахме. Жестът ни не бе приет. Не бе отхвърлен, просто не бе приет. Категорично ни отговори тази измъчена жена, че има достатъчно. В недоимъка си, в мъката си, в самотата. Беше изключително тежка, неудобна и тъжна ситуация. Но въпреки всичко, у нас остана удовлетворението, че сме помислили и за някой друг, освен за себе си.
И това, надявам се, ни направи малко по-добри и по-отговорни.
Защото благотворителността е и отговорност.
Гордостта на жената ни впечатли. Мъката, която гореше в очите й, нейната вирната глава, нейната непоколебимост. Тя отстъпи правото си на нашата помощ на друг, по-нуждаещ се.
Благодарим ти, бабо Донке! Дарихме парите на дете. Останахме верни докрай на решението си.
И въпреки всичко повярвахме, че независимо от подбудите, важното е всеки от нас да подаде ръка и да помогне на някой, който не може сам да се справи с трудностите. Ако трябва, нека се изхарчват хиляди за реклама и прочие, стига и малко да достигне до някой, който в момента просто може би има нужда само от протегнатата насреща ръка, за да разбере, че не е сам.
Има още какво да се желае у нас, тук в Средногорието, по отношение на благотворителността, но се надявам да започнем от някъде. И малко по малко да се учим. Всички. И тези, които имат, и тези които нямат.
И стига сме си мислили, че всеки го прави, за да се показва и да се пише за него. Разберете, това обезсърчава хората, решили да споделят своето с другите. Оставете ги да се научат да го правят. А това, че трябва да се даде много за един благотворителен концерт, от който може да се събере накрая незначителна сума, е така. Такава е практиката обаче навсякъде по света, за да се накарат милионерите да бръкнат дълбоко в джобовете си. Засега. Ще се научат и те, а и ние покрай тях да събираме все повече за нуждаещите и по-малко за даващите.
Петя Чолакова

Лятото е за бедните - Зимата за богатите

Лято е. Всички се опитваме да си отдъхнем от задълженията, от тревогите, от проблемите. Забързваме ритъма в правилна посока – към наслаждаване на живота, защото, колкото и да не ни се иска той е достатъчно кратък, за да го пилеем безделно и трябва да се научим да го изживяваме пълноценно.
Лято е. Можем да отдъхнем за малко от големите сметки за тока. То затова и сега го увеличават, като си мислят, че не може да ни засегне и обезпокои, та да вдигаме гюрунтии. Затова и плащаме за два месеца на куп, защото сме свикнали да си трайкаме.
Лято е. Можем да бръкнем по-дълбоко под дюшека и да извадим дълбоките спестявания, да се метнем до морето за два-три дни. За толкова ще ни стигнат.
Лято е. Всички сме равни. И тези, дето нямаме, и тези, дето имат, можем да се усмихнем по-спокойно, защото слънцето ни огрява еднакво силно и жегата за всички е еднаква. Жегата ни е напекла достатъчно, за да не ни пука какво се върши около нас. Или по-скоро да се опитваме да не обръщаме внимание, защото така или иначе нищо не можем да променим. Какво като сечат поголовно гората – вода няма да има. Какво ли можем да направим ние, като управляващите ни дори и не знаят за проблема.
Научават отново последни и се сърдят. Защо ли? Защото.
Лято е. Време за почивка, за отмора, за релакс. Затова и като отидеш по след обяд за някой документ, който незнайно защо сега точно ти е потрябвал, няма кой да намериш да ти го подготви, завери и подпечати. Температурите са такива, че администрациите трябва да почиват. А ти какво си се разработил посред лято?
Лято е. Наслаждавайте се на чешмите и водата, че скоро може и да нямате тази възможност. Нищо чудно вдруги ден да осъмнем с воден режим,
след като в близост до вододайните зони се работи усилено.
Докато си пиех сутрешното кафе и гледах „Коритаров Лайф”, един от гостуващите ме впечатли с цитирането на една мъдрост. Ако искаш слънцето да свети много и единствено само в твоя двор, рискуваш той да се превърне в пустиня.
Стискам палци и се надявам управляващите ни да престанат да дърпат все към тях пустото слънцето, че току виж Златица се превърне в Каракум - море без вода.

ПОСОКА: ЦЪРКВИЩЕ-РАЗСАДНИК

Тръгнахме към Църквище.
Търсим разсадникът. Какво търсим – и ние не знаем. Не сме и чували, че има такъв, но местни жители ни разказаха за „първата копка”.
Преди около три години на това място официално с тържествен водосвет и банкет е сложено началото на разсадник в с. Църквище с идеите той да бъде разработен добре, да осигури работни места и да задоволява нуждите на община Златица, а защо не и на Средногорието с фиданки, разсад и т.н. Даже ягоди са засадени. Да му се не на чудим!
Днес на това място има само няколко самотно поклащащи се липи, тук-там борчета и много прегорена от слънцето трева. Няма хора, които да се трудят, няма нови растения, даже повечето жители на Църквище и Златица са позабравили, че изобщо е имало идея за разработването му.
Питаме случайно срещнати минувачи знаят ли нещо за разсадника в с. Църквище. Отговорът в прав текст е: „Те такова животно нема”!
Не се знае чия е вината за това тази добра идея да остане, както се пее в една известна песен на Ивана „само по парфюм”, т.е. с голите обещания, многото изречени празни думи, хапването и пийването и всеки от къде е - по живо по здраво. Трябва всеки сам да намери своя отговор на този въпрос, като сам да се сети кои може да са присъствали на официалното откриване. Само преди три години е станало събитието, но нищо не е останало нито от идеята, нито от обещанията, нито от софрата. Е, нищо, де. Тъкмо ще може отново да се подхване покрай някой следващ мандат на общинското ръководство. Има още много хляб, банкети и големи надежди в идеята. Ще чакаме с нетърпение откриването на новия разсадник в Църквище, който да даде работа на много безработни, да осигури много посадъчен материал за изгорелите ни гори, за оголелите места от поголовните сечи, за вододайните зони. Времето е пред нас и ние сме във времето. Ще устискаме. След десетото откриване може и да се случи нещо и то да остане. Дано и гора дотогава остане, че може да не се нуждаем вече от разсадник, след като сме се превърнали в пустиня. Тогава ще имаме нужда от кариери и бетонови възли, ще изнасяме пясък за чужбина.
Петя Чолакова