ПОГЛЕДНИ НАПРЕД

В началото на мандата ми като общински съветник, когато изборите свършиха, видяхме кой колко е спечелил, кой какво доверие е успял да събере и вече поглеждах напред, за да се захвана с това, което предстои от тук нататък, г-н Георги Евтимов от гр. Златица, идвайки да ме поздрави ми предаде своите заръки, давайки ми да прочета следното:

ПОГЛЕДНИ НАПРЕД!
Александър Перпелиев
Изборите свършиха. Резултатите са такива, каквито сме си ги заслужили. Независимо дали ни харесват или не – това са нашите кметове за следващите четири години. Ние сме си ги избрали. Нека загърбим досегашната практика – щом не съм гласувал за него, ще му преча и ще вредя колкото мога. Това е линията на поведение, която следваше ранното СДС и видяхме докъде докараха държавата. Затова от днес умолявам всеки: Можеш ли да направиш добро, не се дърпай. Кметът е избран да управлява твоя град, не неговия си. Пречиш ли му – вредиш на себе си. Помагаш ли му – инвестираш в бъдещето. Своето и на децата си. Пък след четири години – идат нови избори... Ще има време за нови противоборства.

Тези няколко реда прочетох безброй пъти, надявайки се, че и останалите ми колеги от общинския съвет са сторили същото и всички заедно ще тръгнем напред „да градим живота нов” на града ни.
Надявах се интригите да са свършили с изборите, да загърбим търканията, да забравим обидите, да бъдем по-толерантни и наистина, както всеки от нас твърди, да се погрижим нещата в Златица да тръгнат към по-добро. Надявах се и новоизбраната кметица да стори същото. Изобщо много се надявах.
Сега, в края на февруари за съжаление, все още стоим на едно и също място, ровейки се в минали неща, търсейки отмъщение и доказване на „кой е по- по- най”. Както го е казал най-точно народа, сиреч все още си „мерим пишките”. Бутнали сме каруцата на община Златица в дупката на новоизграждащото се сметище, на съмненията, на недоверието, на търсенето на виновници, на хващането за всяка буква и дума, на Хелзинския комитет дори, без изобщо да вдигнем глава от нея и да погледнем натам, накъдето всички твърдяха по изборите, че сме се запътили. И все още светлина в тунела не се вижда. Нито от едната, нито от другата страна.
Уважаеми г-н Евтимов, твоите надежди и съвети останаха там, при моите. На онова хвърчащо листче, което си раздал на всички новоизбрани общински съветници.
Аз отново го прочетох, за да мога да намеря вдъхновение и сили наистина да работя в посоката, която е необходима на Златица и златичани. И все още се надявам кмет, общински съветници и прочие да запретнат ръкави, да загърбят личните пристрастия и изборни препирни, и да вземат най-после да мислят не само за себе си, а и за онези, които с толкова трудности изкараха да гласуват. Защото същите тези, които пуснаха гласа си, не го направиха, за да си решаваме личните проблематики и да си създаваме нови, а да търсим решения на проблемите, с които е засипана общината ни.
Да намерим средства за детските градини, за социално слабите, да ремонтираме сградите, да закърпим дупките и още хиляди неща, а не да се дърляме на мегдана.
Отново се надявам, нали съм непоправим оптимист, като минат 100-те дни от избора ни, да вземем най-накрая да се хванем на хорото и да го играем правилно докрай, без да бъркаме стъпките, за да постигнем всичко онова, което така гръмко обещавахме по изборите. Заедно! Заедно да погледнем напред!

Петя Чолакова

В сянката на Пирамидата

Като малък прочетох как на една от водещите американски фирми с трудно произносимото име (за мен тогава) „Дженерал Мотърс”, са им откраднали плановете за новия модел, с който трябвало да спечелят световния пазар. А той се очертавал наистина да бъде „Властелин на пътищата” – лукс, бързина, мощност, но най-важното било, че бил направен така та колкото, където и както и да го блъскаш, нито по колата, нито по шофьора имало и драскотина. С една дума: Страхотия. Страхотия, ама... Ядец!
Няма планове – няма кола. В последствие... фалит. Колкото и да се опитвали от ЦРУ и ФБР да се доберат до някаква следа, все удряли на камък. Защото изобщо не са и имали идея с кого си имат работа. А, всъщност, документите били откраднати от едно 6-годишно българско момченце. Мисля, че се казваше Панчо... Или Зарко, абе, няма значение. Та, то признало единствено на баща си, че е откраднало плановете. И когато баща му го попитал преди да се обади в милицията, в лудницата, в болницата, в пожарната и каквито и други служби се сетите, едновременно – Защо, бе, мойто момче? Та това все пак е прогрес, когото ти спираш. Това все пак е автомобилът на бъдещето. Панчо, или Зарко, го погледнал с недоумение и на свой ред му задал въпрос – Абе, вие ум имате ли? Помислихте ли какво ще стане, когато този автомобил попадне в ръцете на тези с многото пари и с малкото мозък? Та нали всъщност само те могат да си го позволят. Представяте ли си какво ще стане тогава по пътищата с нас и с другите като нас?
Спомня ли си някой София в първите дни след 10-ти ноември 1989 г.? Препълнените улици, разветите знамена, студентски стачки, скандиранията „Демокрация! Демокрация! Демокрация”. Еба ти заблудата!
Защо не се намери преди това някой малък Панчо или Зарко, който да открадне документите с плановете, които са ни приготвили и да ни ги покаже с думите –„Ей, абдали! На какво се надявате? Каква Демокрация, каква Свобода на словото? Каква България за всички, бе? Няма такова нещо. Вас ви лъжат. Ще дойде време, когато всички ще го разберете, но ще бъде късно”.
И това време дойде. Всъщност, то си е било постоянно така, още от самото начало. Само че заслепени от партийните пристрастия и дразги, гледайки предимно в канчето на другия и водени от принципа „Не сакам я да съм добре, а Вуте да е зле”, не забелязахме как прекрасната ни Родина се превърна в ЕООД.
Знае ли някой какво е Египетска пирамида? Не, не! Не гробниците. Става дума за египетския еталон на управление в робовладелския строй. Най-отгоре стои фараона, под него са жреците, които трябва да заблуждават масите, че това е избрания човек, след това идват бирниците, после войската, която трябва да пази всичките тези хора, след това идват занаятчиите, от които се събират данъците и най-отдолу са робите, които се грижат и са ползвани за всичко.
В България това все още съществува. Еталонът, де...
И робовладелческият строй също.
Някой ще каже, че говоря глупости. Ще се обоснова. На отминалите избори за местна власт в Златица за кмет беше избрана Нонка Каменова. И бе избрана от нас, златичани, без да е обвързана с дадена партия, без разните му там уговорки и далавери, и тъй нататък, и тъй нататък... Просто, жената събра няколкостотин подписа, кандидатира се за кмет и народът я избра. Еталон за демокрация. Само че другият еталон (египетския), това няма да ни го прости.
На дневен ред е въпросът с боклука в Златица. Аз съм сигурен, че Нонка ще се пребори с този проблем, но тя (а и ние), трябва да е сигурна, че след него ще има и още, и още, и още... И не заради друго, а заради това, че някой някъде в „демократична” България е решил да си даде гласът, както той намери за добре. А това вече трудно се прощава. Така че, след като ние си я избрахме, Нонка де, така трябва и да покажем, че й вярваме и я подкрепяме.
Затова нека я оставим да си свърши работата докрай. Като, разбира се, да и помогнем и ние. Защото тя е нашият свободен избор и глас. Все още е рано да бъдем съдници. Доверието, което сме й гласували сега тя трябва да оправдае за четиригодишен мандат. Тогава можем да кажем дали сме сгрешили или не.
Сега, обаче трябва да отстояваме избора си. А не успеем ли да го отстоим, мястото ни е само едно – най-долния етаж от египетската пирамида.

Атила Рогачев