Цветно вълшебство сътвори ЦДГ "Слънце" Златица

Някога, много отдавна, в началото на вековете, никой не бил чувал за цветовете.
Навсякъде било празно и бяло, сякаш цяло столетие сняг бе валяло...

С тези невероятни и изпълнени с вълшебни обещания думи започна невероятният спектакъл на възпитаниците от ЦДГ „Слънце” град Златица. Малките актьори изпълниха сцената, облечени в костюми, специално приготвени за събитието, което премина под мотото „Как белият свят бил оцветен – да го пазим чист всеки ден”.
„Бялото е най-чисто! Чисто като водата, бликнала от планината” и в бистрен танц децата се потопиха в танца на водата, смеейки се звънко като планински поток.
Детското е най-чисто, детското е най-невинно и когато пред теб малки крачета потропват, ръчички се отправят към небето, пируети, танцови стъпки и съчетания оживяват, за да ти показжат колко е нужно да бъдем грижовни и да пазим природата, няма как да не се вгледаш в своето ежедневие и да не си дадеш сметка, че без твоето отговорно отношение не би могъл да осигуриш на детето си наистина чисто детство. Това бе посланието и на самите деца.
Изключително добре съчетан, спектакълът на ЦДГ „Слънце” премина през различните настроения и значение, които носят цветовете – синьо, жълто, зелено, червено, лилаво, розово, оранжево. И всичко съчетано в изключително добре изработени костюми на патета, жабчета, облаци, цветя и ярко слънце.
„Ей така бил светът оцветен... много отдавна, в един хубав ден..., когато навсякъде било празно и бяло... и даже Бялото още спяло.
Ако земята днес ви хареса... Ако е хубава като принцеса... Пролет и есен, зиме и лете благодарете на Цветовете! Те природата нарисуваха с боички, да я пазим чиста всички!”
Един прекрасен шедьовър сътвориха децата от ЦДГ „Слънце” град Златица, оцветен в настроение и много забавления. И най-важното, изпълнен с посланието към всички нас да бъдем по-отговорни към природата и света около нас, защото децата ни искат и трябва да имат възможност да се радват на красотата й всеки ден, а не да попадат на изхвърлени фасове, хартии навсякъде, да пият замърсена вода и да бъдат обречени.
„Детска градина „Слънце”, построена през 1978 г. всяка сутрин посреща своите възпитаници в просторни и уютни помещения, отделни спални и широк слънчев двор за безопасни и спокойни игри. С много любов и внимание за най-малките граждани на Златица се грижи екип от опитни педагози, които заедно с целия колектив работят така, че децата с желание да посещават детската градина” – това бяха думите на водещата, представяйки своята работа и своето детско заведение.
А малките граждани на Златица в звуци, песни и танци ни показаха какво са научили и колко много са постигнали.
Режисьори на амбициозния проект са учителките Нели Събева и Мария Мичева. Вдъхновени от Багрите, които запълват деня ни, те сътвориха това значително събитие, на което публиката се наслади и бурно аплодира. Изключителните костюми на малките актьори са изцяло подготвени от г-жа Нели Събева, която притежава талант, желание и воля да сътворява красота. Тя с майсторлък и любов е ушила костюмчета за жабчета, патета, народни носии и най- вече костюмите за кулминацията на спектакъла – роклята, която плавно се разгръща от децата и огрява сцената с полите си като истинско „Слънце” – името на детското заведение.
По време на спектакълът имаше мултимедийна презентация, изцяло съчетана с него. На екрана оживяваше картина, сътворена от малък художник, изпъстрена с цветя, облачета, слънчево настроение.
И както казва Жълтото: „Няма измама, просто без мен малко е скучен новият ден. Ако отвориш широко очи ще видиш жълтите ми лъчи. Аз ще изпъдя сивата скука, нека слънце тук да блещука!”, ние ще продължим: И нека в делника на всеки един от нас, зрители, родители и гости, да блещука слънчев лъч, който да изпъди сивината, за да бъдем по-радостни и щастливи. Всеки ден, носейки спомена от засмените лица и озарени от радостните очи на децата от ЦДГ „Слънце” - Златица, които ни поднесоха в дар своето послание и своите таланти.
Петя ЧОЛАКОВА

10 ГОДИНИ БЕЗ НАШИЯ СТОЯН

Проведе се турнир по борба в памет на Стоян Николов – борецът от Златица! Седнах и се замислих как най-добре би било да отразя събитието – да спомена кой е присъствал, защо е присъствал и кой какви медали е спечелил? Започнах. Спортни срещи, адреналин, състезателен дух, задушна зала без места за многобройната публика, поканени изборно гости, мухлясали стени. И спрях. Все пак това не е поредното състезание, макар малко такива да се случват в Златица (нямаме капацитет и база да организираме повече). Всъщност датата и събитието бяха за съвсем друго нещо. Какво да правя? Това не е просто едно състезание, това е жест към един човек, прославил Златица. Моята Златица. И макар в момента нещата тук да не са съвсем наред, макар да имаме много различни гледни точки как би трябвало да се организира подобно събитие, трябва ли непременно да има банкет за общинските съветници при положение, че не са поканени много от приятелите на шампиона Стоян Николов. Макар да не са уважени негови съотборници и съученици, близки приятели, все пак става въпрос за един велик Златичанин.
Погледнах към рафта зад себе си. Там, на почетно място стоеше книгата „Нашият Стоян”. Казах си, не е ли по-добре да почета от нея, да не обръщам внимание кой иска и кой не Златица да върви напред, кой за какво се бори и какво прави, а да покажа какво е направил един обикновен човек от едно обикновено златишко семейство. Не е ли по-важно да разкажа отново за човека с голямо сърце, който без да се пита дали ще има в негова чест организирани банкети, е завоювал слава за България. И за Златица.
Честен поглед вперен напред с увереност и вяра, че усилието си заслужава, ме гледаше от корицата на малка невзрачна книга. Разгърнах страниците и се зачетох за „Нашият брат”:
Здравка Николова: Бяхме и все още сме много задружно семейство – братята ми бяха петима, Стоян най-малкият, след него съм аз. Човекът, който ни научи да живеем сплотено беше мама. Не сме забравили уроците й и днес. А Стоян помагаше на всички ни, без изключение. Беше народен човек в истинския смисъл на тази дума.
Нено Николов: Той много не говореше. Не беше по празните приказки. Доказваше обичта си и братската си привързаност с дела. Помагаше ни от сърце и щеше да продължи да го прави. Просто си беше такъв – добряк и работлив. Не оставаше без работа. Не можеше да стои със скръстени ръце.
Радка Банчева: Стоян беше добър човек. С циганина беше циганин, с българина – българин. Не можеше да мрази и не казваше лоша дума за никого, независимо от взаимоотношенията им. Затова имаше страшно много приятели. Когато се разболя, те не го оставиха сам... Той не остана сам до последния си дъх. С приятелството си хората направиха краят му достоен и не го оставиха да унива... Много ми липсва. Ще го помня винаги такъв, какъвто беше – сърдечен, готов да помогне на всеки, спокоен и удовлетворен от живота.
Разплаках се, четейки тези редове, защото почувствах липсата на човек, който никога не съм познавала отблизо, но продължих да попивам спомените на хората, които макар и да не бяха поканени на днешното „тържество”, винаги са били в сърцето му и той в тяхното остава да бъде жив и вечен.
Един Стоян Николов – Световен и Европейски шампион по класическа борба бе просто такъв – добряк и работлив. Човекът, прославил Златица и България по целия свят. Един самороден талант, едно изключително явление в българския спорт.
„Човек като него повече не срещнах” споделя първият треньор на Стоян Иван Минкин. „На тепиха Стоян беше като Бог. Всеки път беше различен и непредвидим. Много пъти са го снимали, за да разучават хватките му, но никой не успя да го опознае и разгадае като спортист. Дори едни и същи хватки, той правеше по различен начин. Нямаше високо образование, но имаше интелект, имаше голяма спортна и човешка култура”. Думите на първият му треньор ме карат да настръхвам. Изпълват ме със страхопочитание и преклонение. И много съжаление – за това, че не съм имала възможност да се запозная с този необятен истински Човек и, че днес няма такива като него. А за Стоян Николов можело да се говори с дни.

Турнирът в негова чест в Златица мина добре по отношение на участниците. С изключителна гордост всички ние се насладихме на Златишките момчета, тръгнали по стъпките на Стоян, надявайки се да достигнат неговите успехи. Медалите раздадоха кметовете на Златица и Копривщица, заслужили спортисти и други. В категория до 66 г. златния медал грабна Васко, до 67 г. Ганчо от СК “Стоян Николов” - Златица, а купа за най-атлетичен състезател Йото Христов.
Петя ЧОЛАКОВА

Житейска и спортна биография
2 април 1949 г. - Роден в град Златица, Софийски окръг.
1963 г. - Започва да се занимава с класическа борба при треньора Иван Минкин.
1968 г. - Включен е в състава на националния отбор по класическа борба.
1971-1980 г. - Републикански шампион в своята категория - до 90 кг.
1971 г. - Вицесветовен шампион от София.
1972 г. - Европейски шампион в Катовице.
1972 г. - Спортист № 1 в десетката на най-добрите спортисти от Софийски окръг.
1973 г. - Втори на Европейското първенство в Хелзинки.
1973 г. - Бронзов медалист от Световното първенство в Техеран, Иран.
1974 г. - Бронзов медалист от Световното първенство в Катовице, Полша.
1975 г. - Победител в турнира и носител на Златният пояс “Никола Петров”.
1975 г. - Носител на сребърен медал от Световното първенство в Минск.
1975 г. - Спортист № 1 в десетката на най-добрите спортисти от Софийски окръг.
1976 г. - Вицешампион на Европейското първенство в Ленинград.
1976 г. - Олимпийски вицешампион от игрите в Монреал, Канада.
1977 г. - Трето място от Световното първенство в Гьотеборг, Норвегия.
1978 г. - Отборен вицешампион с “Чавдар”, Етрополе на Републиканското първенство.
1978 г. - Световен шампион от първенството в Мексико.
1980 г. - Носител на бронзов медал от първенството на Стория континент в Прага.

През 1983 г. Стоян Николов напуска големия тепих достойно, с чувство на изпълнен дълг и с безкрайна признателност към цялата спортна общественост на България.


ЗЛАТНИТЕ ХВАТКИ. Най-константна форма имат хвърлянията през гръб и хвърлянията през гърди. Затова тези хватки бяха опитните образци на руските научни работници, които първи започнаха изследвания в тази област. Многобройните изследвания, извършени в лабораторията по борба през последните години, дадоха твърде интересни резултати. Индивидуалният анализ на тензограмите разкрива явления, които не могат да се забележат визуално дори на кинограмите. Хвърлянето през гръб разделихме на 4 фази: подготовка (захват, повиване и вкарване на тази под тялото на противника); избиване; полет-приземяване и заключителни усилия (добутване). Това разграничение съответствува на действието на силите, като акцентът се поставя върху избиването. Последното определя характеристиката на полетна фаза, по време на която противникът е абсолютно управляем.
Заслужилите майстори на спорта Стоян Николов и Христо Трайков са познати като световно известни майстори на тази хватка.
Характерното при тяхното изпълнение и особено при Трайков е по-дългата подготвителна фаза, необходима за хубавото влизане под противника. Затова тяхната първа фаза има два спада, но въздействието върху противника е по-дълго и контролирано, а хвърлянето винаги е красиво и ефектно.
Из книгата на проф. Райко Петров
“Усъвършенстване на технико-тактическото майсторство на бореца”

Челопешкият празник на Корминеш

Отново дойде дългоочавкваният от всички челопечани, а и не само, ден на Всите светии. Специален празник за Община Челопеч, който от година на година става все по-посещаем и все по-тържествен.
С всяка изминала година гордите борове, засадени от грижовни и всеотдайни челопечани в местността Корминеш приютяват в своите сенчести прегръдки дошлите да се повеселят, до отморят и да се насладят на програмата, подготвена от Общинската администрация и кмета на Общината специално за тях.
През годините, през които ние от „Багри” споделяме Челопешкия голям ден на сцената на Корминеш се изредиха Иван Балсамаджиев, Галена, Мира и Милко Калайджиев, Тони Дачева и Найден Милков, Вероника, Славка Калчева. Насладихме се на изключителното актьорско майсторство на Мая Новоселска и Христо Гърбов, както и на всеобщия любимец Руслан Мъйнов. И така през годините, та до днес, когато специално за всички челопечани и гости на празника бяха поканени ДесиСлава, Поли Паскова и отново вече доказалия се водещ Руслан.
Естествено, не мога да отмина и да не отбележа със задоволство, че освен известните изпълнители, сцената заразяваха с ентусиазъм и нашите си, местни творци от самодейните състави към училище, читалище, община.
Пъстрозвучна дъга омайва винаги този ден местността Корминеш и я кара да засияе с по-различна светлина. Светлината на споделения празник, блясъка на звездите, дошли специално за случая, красотата на самородните челопешки таланти, дочакали с нетърпение да ни представят своето творчество. И всичко това, организирано от сплотения екип на общинската администрация.
Обърнахме се към новия стар кмет на Община Челопеч инж. Алекси Кесяков да сподели с нас равносметката от годините, в които празника става все по-хубав и събира все повече жители от Челопеч и Средногорието.
И той отговори:
Радвам се, с всяка изминала година интересът към нашия празник нараства. Изключително съм горд, че днес тук има много повече посетители от миналата година, което ме кара да смятам, че се справяме добре и хората остават доволни. Това е преди всичко техният празник и наша основна грижа е той да протече гладко и да има за всекиго по нещо. Затова и се стараем всяка година да обогатяваме програмата, да каним различни изпълнители, за да могат челопечани и гости да им се радват, да могат да потанцуват, да се забавляват. Благодаря на всички, уважили празника ни.

Над 60 малки гости на празника получиха като подарък плюшени зайчета от местното ръководство на партия “НДСВ”.
Сред гостите се открояваха кмета на Община Мирково Цв. Йотина, кмета на община Пирдоп Антоанета Илиева, кмета на община Чавдар Пенчо Геров, кмета на кметство Карлиево Иван Иванов, представители на местни организации и спонсори.

АВГУСТ 2006-ТА

Не, не сте прочели грешно заглавието.
Този месец и година са изписани на табелата след Челопеч, посока Карлово, указваща кои преСтъпници са спечелили да ремонтират отсечката и до кога тя ще стане готова. Сетихте ли се кои са тези крадци на европейски и български пари? Или, както в местно радио се пее през пет минути „Елена, Елена” – „Е, Лена”, „Е, Лена”.
Когато прочетох меморандума, или по-скоро платеното съобщение в медиите, че видите ли „ние сме най-добрите, ама за тези четири години от много работа и ангажименти не смогнахме да започнем автомагистрала „Тракия”, камо ли да осигурим финансирането. А пък къде работим – питайте ни де? То не е в Африка, то не е Европа. На три континента сме стъпили, та чак сме разчекнати от работа”. Е това вече преля чашата. И се пита в задачата, абе къде е закона в България, къде е ДАНС, икономическа полиция, съд, прокуратура? Е, как къде?! Гледат айдуците как си играят в казиното отсреща и пишат актове на мъж набил жена си, или на някой пияница, изпикал се във фонтана.
Последните действия на престъпниците от тази фирма бяха, че след 2 (две) години мерене, гъзене, лежане и имитиране на работа, се образуваха огромни локви, като две Рилски езера насред току що положения асфалт, платен от нас, разбира се. Бре, ами сега! Питам бай Иван Станчев – абе, бай Иване, как си мислиш ти, че ще оправят локвите „гениалните инженери” на тая толкова известна международна фирма, или май бе консорциум? А бай Иван отговаря: Как как? Нали си хванал от Живковото време. Ще изкопат асфалта и ще сложат тръбите, които са забравили. И готово. Пускайте тото, дами и господа, ако си го помислихте и вие този начин. Въпросът обаче е, че забравиха и шахтите, та и тях ги изкопаха. Па се сетиха най-накрая, че са ниско и ги надстроиха. Евала! Е, в това вече няма кой да ви се опре! Както и в това, че два месеца се замазваха канавки, в които не тече вода, с цимент направо върху земята. И естествено, който вече започна да пада. Замазките се правят от селяни, които идваха с коли и ЗИЛ-ове от Ямболско. Нищо чудно и те да са на „Батко-Братко” и сие.
А сега познайте след две години, т.е. днес, какво става. Пак копачи, пак багери, пак ровене на тоя път, сега с почти безплатния труд на затворниците, не че те си даваха някакъв зор. Обаче това не стига за кражба на парите от нас, а се започва пак мерене, гъзене, лазене и други дейности. Аман. Абе, има ли хора, на които им плащат да правят проверки за това кой как си върши работата? Главите ли ви изпушиха или слънцето ви напече? И сега, ако някой ми каже – ти какво лаеш постоянно против тези „честни, работливи, умни и прочие евро-асфалтаджии”, веднага го пращам на отсечката за с. Чавдар да види как се прави отсечка от 4 километра с всички екстри за 2 (два) месеца! И то се прави от фирма от нашия район, с наши работници, с наша асфалтова база и наша техника.
Много ми е чудно кой ще търси сметка на тези от „Е, Лена”, които съсипаха природата на Еленско с мобилната си асфалтова база (изгонена от съвестни граждани от Златица, които попречиха на бившия кмет да им я „тури” в дворовете насред града). И като същите си съберат чукалата (а това предстои), кой ще възстанови пораженията не само по пътя, който го „правиха”, а и на най-хубавото място между Пирдоп и Антон?
Най-после ние, които плащаме огромни данъци, потрошили здраве и нерви, останали да живеят в района, питаме управниците ни колко предавания по национални медии, колко статии и какво още трябва да стане, за да се съберат и да изгонят тия измамници, които се готвят да теглят около триста милиона и да продължат както досега да ни „оправят” пътя. Между другото, може да не съм прав, че българската прокуратура дреме, защото всичките ни общини имат заповеди от нея да обгрижват уличните псета и сега да им се правят приюти и други екстри по „европейски”. Тогава на мода пак ще излезе лафът: „Какво правят тия? Скопяват кучетата!”.

PS: И с днешна дата по европейският път няма нито един псевдо-работник и машина, което ни води до лошата мисъл, че ще пием по една цианидна вода и ще го духаме. Ама този път с пепел от ремонта им!
Пламен Кунчев

Един необикновен ден

Ден, на пръв поглед, като всеки останал. В началото го отличаваше само кипящата подготовка, приповдигнато настроение и желание за изява. Сцената, за която се подготвяхме бе позната, но бе скрила в себе си изненади, които не само ще ни топлят години наред, но и ни преподадоха житейски важни уроци. Тръгнахме в 15.30 ч. от Челопеч. Целта бе участие във Фестивал на радостта със специалната покана на организаторите, сред които и съпругата на Президента на Република България г-жа Зорка Първанова. Звучеше интересно, но ни най-малко не сме предполагали какво задоволство ще ни донесе това участие, колко съпричастни ще ни направи към една от “болните” теми на държавата ни. За нас то бе първо по рода си в неимоверно много посоки. Поканата ясно гласеше - откриване на фестивала и сме единствената Кукерска група. Отговорността ни е голяма, въпреки че все още неподозираме колко голямо измерение ще придобие, но с особено внимание към всеки детайл бе подготовката ни.
Пътуването бе дълго, но толкова интересно, че изминахме познатия марширут неусетно. Цареше еуфория, обсъждаше се участието, и разбира се, “яките” коли покрай които автобуса щеше да мине. Момчетата, естествено, са запомнили всеки километър от пътя от предишното ни пътуване до Ковачевци. Чакат с нетърпение да стигнем до местоположението на фераритата и ламборджинито. Готови да уловят на снимка невероятните возила, всички са заели стратегическа позиция до всеки един прозорец. Времето лете сред диви емоции и фотографски стратегии. Пристигнахме в Ковачевци без дори да разберем кога са се свършили километрите. Слизайки от автобуса ни посрещна първата голяма изненада. Ние, като единствена по-голяма група, бяхме гвоздея на програмата за откриване на Деня на радостта за над 210 деца. Необикновени деца. Деца от няколко домове за сираци. Изоставените деца на България. И нашата задача бе да им подарим малко радост. Да им покажем, че все още има хора, открити и с грижа за тях. Хора, готови да отдадат труда си безвъзмездно в името на една по-голяма цел. И тя бе да забравим за миг поне себе си и да подадем ръка на неоправданите, да помогнем с каквото можем на “почти забравените” личности в нашата родна държава – сираците. Неописуемо е чувството да те посрещнат с влага в очите, със свити сърца, но и широки лъчезарни усмивки. Трябва да зарадваме на всяка цена тези деца. Това е единствената мисъл, която в подобен момент се загнездва в съзнанието ти. Трябва да им подарим част от чудото на топлата длан, която ние сме усещали и ще усещаме, трябва да ги накараме да се почувстват днес поне специални. В този именно ден с нашия танц ние трябва да изгоним злото и да сътворим доброта. Да крещим с медния стон на звънците си, че кръга на вярата ни ще бъде озарен в светлина, за да роди съпричастност и единение за всички души на земята. Та всички ние сме първо Човеци. Всеки от нас, дали израснал сред топли родителски ласки или не усетил струяща майчина обич, има право на ласка, на прекрасен момент, в който да прозре омайващата сладост на загриженост и любов.
А тези малки същества от своя страна очакваха танца ни с нетърпение. Гледаха ни с широко отворени и пълни с любопитство очи. Невинни детски очи, вперени в Челопешките „Златни Мечки”, дошли да прогонят злото от света. Да сътворят нов, с нови измерения и необятни граници, чийто ореол, ако бъде докоснат, ще дари с надежда и вяра общото ни бъдеще.
В този миг с гордост мога да заявя, че момчетата и момичета от Детски кукерски клуб „Златните Мечки” - Челопеч притежават невероятни сърца и изключителна сила. Те бяха великолепни. Захванаха се със задачата отговорно, направиха репетиция с малките приятели от дома в Стара Загора, с които вече имаме т. нар. „шефство”. Вдъхнаха им спокойствие, накараха ги не със страх, а с величие да се докоснат до големите звънци и страховити кожи. Бяха истински отдадени на нелеката задача да сътворят радост и щастие за тази специална публика – 210 малки беззащитни човечета, молещи за ласка и обич, за внимание и нежност.
Малката Вероника Начева от гр. Златица, облечена в пъстра носия пя за тях. Нежното й гласче се извиси в залата и заглуши за миг тревогите. Не зная дали славеят дивен би разчувствал по този начин хиляди очи, вперени в пъстрите багри на изконно българската “роба”, но всички бяхме свидетели на бурно ръкопляскане и невиждани искрени усмивки. От тези, които оставят следа в душата ти завинаги.
Имаше и представление на Столичен куклен театър, след което всички се запътиха навън в трепетно очакване на нашето кукерско изпълнение. И то не закъсня.
Първо, на сцената излезнаха малките кукерчета от Стара Загора с ръководител Ваня Костова. Красивият им пъстър танц омая техните връстници от многобройната ни публика. Всички бяха вперили поглед в малките кукерчета, които гонеха лошотията на сцената. Изпълнението бе очарователно, бе затрогващо. Малчо (така се казва водача им), със смели стъпки водеше своята дружина. След техният танц въздуха се огласи от силния шум на челопешките чанове. Звъннаха сърцата ни. Могъщо, силно, дори стряскащо се изпълни сцената с челопешките Златни мечки. Публиката затихна в страхопочитание. Мощният звън на звънците изпълниха умовете ни. Страхопочитание изпълни въздуха по време на изпълнението. И учудване, че вниманието на толкова много малчугани може да бъде приковано само за миг. Възхищение, преклонение, поздравления заваляха след изпълнението ни. Последваха много снимки, запознанства, подръпване на костюмите ни, за да се уверят, че сме истински. И отново хиляди усмихнати лица. Най-важното.
Изключителен миг в края на тържеството бе, когато 3-годишни деца след като чуха да звучи химна на Република България, застанаха мирно, слагайки малка ръчица на сърцето си и пеейки. Та те знаят химна наизуст! Та те са възпитани да ценят и уважават нашата държава, тази, която позволява да живеят така и тази, която толерира майките, оставили ги на произвола на живота!
И... Всичко свърши. Изниза се бързо времето и свърши нашето участие. А никак не ни се искаше. Всички, удовлетворени и малко тъжни, че трябва да тръгваме, се качихме в автобуса и се зарекохме Винаги, когато можем да създадем макар и малко радост за децата от домовете на България, да направим всичко възможно и да го направим. Дадохме си дума.
И, вярвам, ще успеем да прогоним поне още малко от злото, което ни заобикаля и да сътворим добро. Защото знаем и сме доказали, че можем.
Петя ЧОЛАКОВА, Дечка ВЕЛКОВА