ДОРИ МАЛКО ДА Е, но да е от сърце

Ей, хора, благотворителност не е мръсна дума.
И въпреки всичко и всички, които само търсят начин да покажат себе си срещу скромната сума от 10,00 лева, откъснала се с болка от сърцето им, ние трябва да поощряваме, да показваме, да даваме пример, да издирваме онези, които наистина са отворени към болките и нуждите на днешния свят.
Не само на думи, а с чувството, че не сме вечни тук, че на всекиму може да се случи да изпадне в трудна ситуация.
Колелото се върти - днес си на върхът му, но утре...
Време е българинът да се научи да помага, да подава ръка и да не се притеснява, че някой ще го обвини в какво ли не, само защото е подал.
Дори късче хляб.
Българинът винаги е бил “странна” птица. Ако някой даде, той го напада за това, мислейки си, че го прави, за да се покаже. Ако някой не даде, веднага бива обвиняван в това, че е стиснат, че е коравосърдечен, че е... дявол.
Няма угодия, няма и да се затворят онези усти, които просто се хранят с клюки и слухове, които просто търсят начин да изявят «умните си мисли» по всяка една тема, проблем, случка. И те, обикновено са в посока на очерняне, зачеркване и поругаване на всичко и всички. Просто от завист, защото не са на мястото на другите, онези с отворените сърца. Онези, които искат да се научат да бъдат солидарни, толерантни, открити. Да не бъдат сами нито в щастието си, нито в нещастието.
Благотворителността трябва да идва от сърцето. И никак не е лесна. Не си мислете, че поискате ли да дадете и готово. Ще ви залеят хвалебствия, благодарности и прочие, и прочие. Знайте, че може и да не приемат дарението ви. Въпреки нуждата, въпреки, че то може да е спасение и решение.
Ще ви споделя една случка, която ме потресе дълбоко. По време на Коледуването, което възпроизведохме по домовете на хората, се събраха определена сума пари, които стопаните наричаха на коледарите за здраве и берекет.
Решихме, вместо да се почерпим, да ги дадем на някой нуждаещ се.
Не бяха много, но все пак... Подадохме ги на възрастна жена, останала сам-сама. Решихме, че има нужда от нашата помощ.
Отказа ни категорично – горда и решителна. Усърнахме. Жестът ни не бе приет. Не бе отхвърлен, просто не бе приет. Категорично ни отговори тази измъчена жена, че има достатъчно. В недоимъка си, в мъката си, в самотата. Беше изключително тежка, неудобна и тъжна ситуация. Но въпреки всичко, у нас остана удовлетворението, че сме помислили и за някой друг, освен за себе си.
И това, надявам се, ни направи малко по-добри и по-отговорни.
Защото благотворителността е и отговорност.
Гордостта на жената ни впечатли. Мъката, която гореше в очите й, нейната вирната глава, нейната непоколебимост. Тя отстъпи правото си на нашата помощ на друг, по-нуждаещ се.
Благодарим ти, бабо Донке! Дарихме парите на дете. Останахме верни докрай на решението си.
И въпреки всичко повярвахме, че независимо от подбудите, важното е всеки от нас да подаде ръка и да помогне на някой, който не може сам да се справи с трудностите. Ако трябва, нека се изхарчват хиляди за реклама и прочие, стига и малко да достигне до някой, който в момента просто може би има нужда само от протегнатата насреща ръка, за да разбере, че не е сам.
Има още какво да се желае у нас, тук в Средногорието, по отношение на благотворителността, но се надявам да започнем от някъде. И малко по малко да се учим. Всички. И тези, които имат, и тези които нямат.
И стига сме си мислили, че всеки го прави, за да се показва и да се пише за него. Разберете, това обезсърчава хората, решили да споделят своето с другите. Оставете ги да се научат да го правят. А това, че трябва да се даде много за един благотворителен концерт, от който може да се събере накрая незначителна сума, е така. Такава е практиката обаче навсякъде по света, за да се накарат милионерите да бръкнат дълбоко в джобовете си. Засега. Ще се научат и те, а и ние покрай тях да събираме все повече за нуждаещите и по-малко за даващите.
Петя Чолакова

Лятото е за бедните - Зимата за богатите

Лято е. Всички се опитваме да си отдъхнем от задълженията, от тревогите, от проблемите. Забързваме ритъма в правилна посока – към наслаждаване на живота, защото, колкото и да не ни се иска той е достатъчно кратък, за да го пилеем безделно и трябва да се научим да го изживяваме пълноценно.
Лято е. Можем да отдъхнем за малко от големите сметки за тока. То затова и сега го увеличават, като си мислят, че не може да ни засегне и обезпокои, та да вдигаме гюрунтии. Затова и плащаме за два месеца на куп, защото сме свикнали да си трайкаме.
Лято е. Можем да бръкнем по-дълбоко под дюшека и да извадим дълбоките спестявания, да се метнем до морето за два-три дни. За толкова ще ни стигнат.
Лято е. Всички сме равни. И тези, дето нямаме, и тези, дето имат, можем да се усмихнем по-спокойно, защото слънцето ни огрява еднакво силно и жегата за всички е еднаква. Жегата ни е напекла достатъчно, за да не ни пука какво се върши около нас. Или по-скоро да се опитваме да не обръщаме внимание, защото така или иначе нищо не можем да променим. Какво като сечат поголовно гората – вода няма да има. Какво ли можем да направим ние, като управляващите ни дори и не знаят за проблема.
Научават отново последни и се сърдят. Защо ли? Защото.
Лято е. Време за почивка, за отмора, за релакс. Затова и като отидеш по след обяд за някой документ, който незнайно защо сега точно ти е потрябвал, няма кой да намериш да ти го подготви, завери и подпечати. Температурите са такива, че администрациите трябва да почиват. А ти какво си се разработил посред лято?
Лято е. Наслаждавайте се на чешмите и водата, че скоро може и да нямате тази възможност. Нищо чудно вдруги ден да осъмнем с воден режим,
след като в близост до вододайните зони се работи усилено.
Докато си пиех сутрешното кафе и гледах „Коритаров Лайф”, един от гостуващите ме впечатли с цитирането на една мъдрост. Ако искаш слънцето да свети много и единствено само в твоя двор, рискуваш той да се превърне в пустиня.
Стискам палци и се надявам управляващите ни да престанат да дърпат все към тях пустото слънцето, че току виж Златица се превърне в Каракум - море без вода.

ПОСОКА: ЦЪРКВИЩЕ-РАЗСАДНИК

Тръгнахме към Църквище.
Търсим разсадникът. Какво търсим – и ние не знаем. Не сме и чували, че има такъв, но местни жители ни разказаха за „първата копка”.
Преди около три години на това място официално с тържествен водосвет и банкет е сложено началото на разсадник в с. Църквище с идеите той да бъде разработен добре, да осигури работни места и да задоволява нуждите на община Златица, а защо не и на Средногорието с фиданки, разсад и т.н. Даже ягоди са засадени. Да му се не на чудим!
Днес на това място има само няколко самотно поклащащи се липи, тук-там борчета и много прегорена от слънцето трева. Няма хора, които да се трудят, няма нови растения, даже повечето жители на Църквище и Златица са позабравили, че изобщо е имало идея за разработването му.
Питаме случайно срещнати минувачи знаят ли нещо за разсадника в с. Църквище. Отговорът в прав текст е: „Те такова животно нема”!
Не се знае чия е вината за това тази добра идея да остане, както се пее в една известна песен на Ивана „само по парфюм”, т.е. с голите обещания, многото изречени празни думи, хапването и пийването и всеки от къде е - по живо по здраво. Трябва всеки сам да намери своя отговор на този въпрос, като сам да се сети кои може да са присъствали на официалното откриване. Само преди три години е станало събитието, но нищо не е останало нито от идеята, нито от обещанията, нито от софрата. Е, нищо, де. Тъкмо ще може отново да се подхване покрай някой следващ мандат на общинското ръководство. Има още много хляб, банкети и големи надежди в идеята. Ще чакаме с нетърпение откриването на новия разсадник в Църквище, който да даде работа на много безработни, да осигури много посадъчен материал за изгорелите ни гори, за оголелите места от поголовните сечи, за вододайните зони. Времето е пред нас и ние сме във времето. Ще устискаме. След десетото откриване може и да се случи нещо и то да остане. Дано и гора дотогава остане, че може да не се нуждаем вече от разсадник, след като сме се превърнали в пустиня. Тогава ще имаме нужда от кариери и бетонови възли, ще изнасяме пясък за чужбина.
Петя Чолакова

Заширила се ХЕИ-корупция и краят й не се вижда

Всеки ден по телевизия, радио, улични и кръчмарски разговори, ни залива едни и съща информация. Все говорим за пустата корупция, която съществува в България и която ни връща все назад в развитието. Няма как да стигнем ни американците, ни европейците, ни румънците.
Особено, като продължаваме да я подкокоросваме, да я подхранваме, да даваме под масата, да се съгласяваме с немислими условия, дето ги няма в нито един държавен вестник и които ни се налагат силово от данъчни, от РИОКОЗ (ХЕИ), от общински администрации.
Особено наболял е проблемът в момента около пустите НАССР системи, които всяко заведение и магазин, предлагащ хранителни стоки, е длъжен да разработи и внедри.
Хубаво, лошо нема да сме в крак с европейските изисквания. Така и трябва. Здравето е на първо място и всички трябва да се стараем да го пазим – и нашето, още повече чуждото.
Ама и така не става. Не може служителите на ХЕИ-то да са тези, които вместо да помагат - да пречат, притесняват и изнудват търговците. Вместо да дават насоки при внедряването на високите европейски изисквания, в техните глави са светнали едни лампички как да извлекат някой лев от джобовете на търговците.
Така е в цялата страна, така е и в Средногорието.
Сега е летният сезон, трябва да се събират средства за почивка, за море, за разтоварване. Време е да пообиколим нивите, сиреч заведенията и да видим какво можем да оберем от реколтата. Без да сме сяли, хляб да ядем.
Тук, тази система не е както трябва – да идеш еди къде си. Е, нищо, че е тройно по-скъпо. Може и повече да дадеш.
Тук, тази система е на много високо ниво, бе, че кой ще я разбере. Селяните ли?
Тук пък, не сте ходили да ви я направят, където трябва, има какво да се желае, какво да се промени – пак на същото място иди.
Докога бе, търговецо?
Докога ще се оставяш да те мачкат, да ти налагат, да те изнудват, да ти взимат и без това трудно припечеленото?
Защо ли? Защо си траете?
На всички ни е ясно. За да не ви глобяват. Пълните чантите, давате под масата, за да се застраховате, че ако друго нещо не ви е на ред – няма да ви проверяват. Особено местните инспектори. Тях ако успеете да купите, по-лесно ще ви е. Нищо, че те взимат и пак идват.
А не мислите, че така обричате цялата държава и нас, клиентите ви! Да търпим. Подстрекавате да ви искат пари и ги давате. Страх ви е. От какво ли? Обектите ви не отговарят на изискванията, а вие до системата сте опрели!
Плюем срещу корупцията, жалваме се над чашата, псуваме държавата, а после отиваме послушно и даваме. Е, не директно на инспекторката в Пирдоп, но на фирмата, която е определена. Лицензираната?!? За да има и за нея, ама не директно, косвено.
Нищо, че никой не издава в държавата лицензии за изработване на НАССР системи,
а изрично е казано - Всеки само може да си я изработи!
Такъв ни е манталитетът.
Затова не се оплаквайте, че хем сте си платили, хем пак са ви глобили.
И вместо да се съгласявате да давате тройни и четворни суми, вземете тези пари и ги вложете в обектите си. Постарайте се да ги приведете що годе в европейските изисквания, поне що се отнася до чистота, хигиена и културно обслужване, пък после вземете та научете законите, правилата и собствените си права, за да може най-накрая хем вие да се отърсите от налаганите ви "глоби" и непрекъснато да давате, така и ведомствата да могат по-лесно да хващат собствените си корумпирани служители.
Докато си траете, скомросвате и гледате да минете между капките, ще има много да чакате да са оправим.
А на госпожа инспекторката от ХЕИ-то искам да кажа – това с високото ниво на разработване на НАССР системите, дето можело и на по-прост език да се каже, е крайно несериозно от нейна страна.
Стига сте ни правили на прости селяни. Живеем в 21-ви век и би трябвало да гоним по-високи цели и да се ограмотяваме, да си знаем правата и да ги отстояваме, да израстваме както професионално, така и умствено, вместо да се вместваме в лично вашите простовати норми и изисквания.
Тях оставете за себе си. А оправданието, че идвате по сигнал, всички знаем какво значи. Човекът не е дал, където трябва, не е посетил който трябва, не се е "посъветвал"
правилно. Тръгнал, разбираш ли, сам да се оправя, без нечия "лицензирана", сиреч високо платена помощ.
Писмено давайте „препоръките си” кое не е наред в разработените Системи за самоконтрол и определяне на контролно-критичните точки в заведенията, които търговците сами са си написали, или просто не са използвали определените услуги а нечии други, пък нека оставим по-висшестоящи да решат правилни ли са и на какво ниво са.
Петя ЧОЛАКОВА

МИЛА РОДИНО, ИЛИ... ДЪРЖАВАТА ТОВА СЪМ АЗ

Автор: Веселин РОГАЧЕВ

Чел ли е някой приказката за “Брашняният чувал”? Всъщност, така в добрата стара Англия кралете са наричали народа си, защото когато се наложи да се въведат нови данъци или налози, естествено, те се поемат не от тези, които имат, а от тези, които изнемогват и гледат да свържат двата края.
Брашнян чувал – дори и празен, когато го изтупаш все ще падне малко брашънце. А пък аз, кой знае защо, се сетих за едно друго произведение от турския писател Азис Несим “Живее ли Яшар?”. В него се разказва за живота на един турски младеж, който се казва Яшар Яшамаз. В буквален превод на български името му е “хем си жив, хем си умрял”. Или, доближавайки се до руската класика, името му ще означава “живия труп”. Та, когато малкия Яшарчо навършил осем годинки и баща му го завел да го запише в училище, се оказало, че той е умрял две години преди да се роди. ?!? А след като си умрял къде си тръгнал да учиш! Въпреки уверенията на бащата, че това е неговия син, че това сигурно е някаква грешка, че по-живо дете от него няма, даже за по-убедително му зашил един зад врата, та хлапето ревнало с все сила, доказвайки, че не е призрак, чиновника срещу тях останал непреклонен. Щом като в документите пише, че ти си умрял, значи си умрял. Но по едно време се смилил и им препоръчал да отидат в общината да пуснат една молба, в която да пишат, че Яшар е жив и до два-три дни всичко ще се оправи. И започнало едно ходене по мъките, та цели 20 и кусур години.
Колкото и да се опитвал да докаже, че е жив, Яшар все удрял на камък. Не можел нито свястна работа да подхване, нито някакви помощи да получи, нито дори да запише сина си на негово име, защото е... умрял. Изглежда обаче, понякога все пак го признавали за жив. Когато трябвало да си плати данъците, когато трябвало да внесе някакви такси или глоби, когато трябвало да влезе в казармата, за да изкара задължителната военна служба. Тогава по-жив от него нямало. Дори попаднал в затвора и въпреки протестите си, че след като е умрял няма какво да прави там, този път парашута не му се отворил. Едва в затвора се научил какво трябва да направи и продължил живота си като пълноправен гражданин.
Тъжна история, нали? Само, че благодарение на Азис Несим и на други като него Турция отдавна не е онази страна, в която човешката личност е потъпкана. Там се работи всеки ден в полза на народа и на държавата, която, въпреки че в по-голямата си част е в Азия, претендира за Европейска.
А пък за английския народ какво да кажа – “брашняния чувал” на крал Джон е останал само в приказките. Само че аз познавам един народ, който и в двата случая има нещо общо. Хем го изтупват като брашнян чувал, хем се отнасят с него като с жив труп. Сещате ли се кой е той?
Намира се в съседство с Турция и около 10% от състава му (а може и повече), са се преселили в Англия. Може пък да им харесва английската сопа да ги изтупва. Знае ли човек?
Преди години, когато този народ живееше във времето на “светлото бъдеще”, като че ли нямаше чак толкова кахъри. Имаше работа за всички, получаваха се някакви заплати, живееше се някак си. А когато дойдеше време за гласуване, макар и предварително да се знаеше кой отново ще се избере, на никой не му правеше впечатление, просто кервана си вървеше, а кучетата си лаеха.
Е, имаше, разбира се, и кусури, но пък може ли без тях! И върхушка си имаше, но и без нея не може. А сега 18 години след като всичко вече би трябвало да е изяснено, този народ се е омотал като пате в кълчища. Всъщност, омотаха го тези, които уж трябваше да оправят кълчищата, пардон, нещата. Вече 18 години едни и същи лица обещават и обещават, а ние вярваме ли, вярваме.
Ето че на есен отново наближават избори. И ще тръгнат из България реки от мед и масло, и всички ще взимаме заплати в хиляди евро, престъпността и безработицата ще изчезнат от градовете ни, и всичко ще бъде за народа, тъй като... След това всички обещания ще се забравят. Защо ли?
Защото вече ще сте ни избрали, овце такива. А след като сте ни избрали, ние ще ви казвам какво да правите и ще ви лъжем, и ще ви увеличаваме таксите, и тока, и парното. И хич няма да ни пука, че нямате работа, щото “нази си ни е добре”, ние сме миропомазаните.
Какво? Родината ли? Каква Родина, бе? Държавата това сме ние! А вие сте... Всъщност, кои бяхте вие? България ли? Санким не можем да отидем в която страна си искаме. Важното е сега да ви изцедим колкото се може повече, а пък след нас и... потоп.
Направило ли му е на някой впечатление, че на последните избори за евро-депутати гласуваха около 20% от гласоподавателите (пълен провал). Мен обаче ме заинтригува това, че тези проценти ги изчислиха на около милион деветстотин и няколко хиляди души. А стига бе, че България колко милиона е, щом реалните гласоподаватели са девет милиона и деветстотин хиляди.
Добре, че изборите на есен са за местно управление, та наистина ще излезнат повече хора, тъй като всеки би искал поне в родното му селище нещата да са що годе наред. Иначе, ако бяха парламентарни, просто не ми се мисли. Сигурно процентите щяха да са под 15, а тези, които са гласували, над 2 милиона. Дали не се доближаваме до едно друго произведение от руската класика – “Мъртви души”?! Кой знае – дано пък да греша.
През 1885 година, само шест години след Освобождението, българският народ достойно отстоява свободата си, като спечелва Сръбско-българската война. На връщане в България един свищовски учител – Цветан Радославов, запява една песен – “Мила Родино”, която после става нашият химн. Как мислите, дали Цветан и другите, които спасиха нашата мила Родина са предполагали, че управляващите, които би трябвало да допринесат за нейния просперитет, ще изповядват максимата на краля-слънце – “Държавата това съм аз”.

МЪДРОСТ ЗА ВСЕКИ ДЕН

1. Всички велики учители са ни оставили едно и също послание: викни в себе си, открий невидимата си по-висша същност и познай Бога чрез любовта, която те изпълва

2. Ти не си човешко същество с духовни преживявания. Ти си духовно същество с човешки преживявания.

3. Ако подхранваш мислите си и подхождаш към тях правилно, те ще се превърнат в реалност. Мислите са невероятно могъщ феномен.

4. Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си.

5. Винаги, когато отвръщаш на омразата с любов, ти обезсилваш омразата.

6. Всяко нещо, което искаш да притежаваш, в крайна сметка те завладява. И по ирония, щом се освободиш от него, започваш да го получаваш в по-големи количества.

7. Ако вярваш само на това, което виждаш, значи възприемаш нещата ограничено и повърхностно. Щом вярваш само на това, което виждаш, защо плащаш сметката си за електричеството?