21 декември 2007

В Общински съвет Златица нещата не изглеждат добре

Отмина първата сесия на общински съвет Златица след няколкото поредни циркови изпълнения за избор на председател на ОбС. Хубаво е, че най-накрая започнахме, лошото е, че тя с нищо не се отличаваше от предишните и както се вижда от държането и действията на участниците, следващите ще са не по-малко циркови.
Няколко предпремиери и една премиера сложиха началото на комедийно-трагичния спектакъл „Танцът на марионетките”.
Трагично-смешно, непонятно и жалко за града ни, ако така поставеното представление се проточи и се играе цял мандатен сезон.
Сесията започна агресивно и досущ наподобяваше времето между двата тура на изборите за кмет. Същите актьори отново се изявяваха в същите роли, може би защото всъщност това са истинските им лица и нрави. Започна се с неизречени псувни, доста ругатни и тем подобни по отношение кой къде трябва да седи и кое е определеното място за БСП. И както се започна, така и свърши... С доста изказани и неизказани остри думи, намеци, лични обиди по повод и без повод, лични безпочвени нападки по кмет, администрация и т.н. и т.н. Все същите, на които се нагледахме през изминалия изборен период и се надявахме никога повече да не ставаме свидетели на подобни истерии. Но не би... Продължават ли... и ще продължават.
Странните въпроси, които интересуваха живо някои от висшечайшите съветници бяха от изключително значение за бъдещето на Златица – заплатата на кмета, коя е госпожата с шапката, кой и защо е назначен в общината, какви са длъжностите им...
Особено важни проблеми, с чието разрешение ще тръгнем напред, ще вземем да цъфнем, че чак и да вържем.

ОБЩИНСКИ НЕВОЛИ

Преди няколко месеца в един местен седмичник дълбоко уважаваното радио „Ауреа” беше представено като „Радио латерна” от “интересния и ерудиран”
г-н полковник Чомпалов.
Спомнихме си това по повод на изминалите изборни перипетии за общински председател в Общински съвет Златица и “първата” сесия, на която трябваше да се приеме Правилника за работа на общински съвет Златица, защото държането на същия господин-другар не може да се оприличи с нищо друго,
освен с „латерна”.
Постоянното му мрънкане, че този му пречи, ония не е в час, трети му дава акъл, четвърти не му играе по свирката, вече ни дови. Докога този субект, от когото през последните две сесии се отказаха и от БСП поддръжниците му, ще ни занимава с дребните си интриги, арогантно поведение и военен непукизъм?
Ако не му харесва конфигурацията в Общински съвет Златица, на кого трябва да се сърди?
И с какво право същия си позволява да “окачествява” кандидатурата на Петър Георгиев за заместник кмет, със странните доводи, че същия не бил висшист, бил млад, бил неопитен и прочие бисери.
В което, между другото бе подкрепен от друг неориентиран съветнически субект – г-жа сенатор Дилова. Ами по техните критерии заместник кмета трябва да е най-малкото между 80 - 90-годишен и да клати „мъде” по цял ден в общината, за да чакаме всеки момент да му чукне камбалото.
„Това е, Минке, положението” – казал Ц. Кокала след като жена му го видяла, че е с бикини.
Това е положението г-н Военен. Свърши ви вече доминирането в гражданската структура общински съвет, защото повечето прости хора поизмряха и ако предложението на Ст. Стоянов за контрол на решенията на Общинския съвет не се приема от теб и компанията
от „Заедно можем повече да...”, то това е поради причината, че на тази сесия нямаше повече присъстващи от тези, които ви избраха, но се надяваме занапред
да не е така! Тогава на тях обяснете защо не може сесиите да се провеждат там, където има място за всички желаещи граждани да присъстват, за да ви гледат саира.
Гаци ЛАЙФ

14 октомври 2007

Една ЗЛАТИЦА на успелите хора

Мисля, че настана времето, когато наистина трябва да се направи промяна – най-вече в мисленето ни, в обществената ни ангажираност, в отговорността, която трябва да поемем – всеки за себе си и всички за нас и за тези, които ще дойдат след нас. Да бъдем ангажирани и отговорни за децата ни, за града ни, за района ни.

Златица не е само тротоари, чешми, строежи, ремонти и прочие. Златица – това са хората, живеещи тук. И те разбират, че е трудно на една такава малка община като нашата да се справи с всички належащи проблеми. Но не разбират докога ще бъдат пренебрегвани и търсени само и единствено по изборно време. Като сега.

Какво като имаме по-различен център?
С това подобри ли се твоя, моя, техния жизнен стандарт? По-спокойно ли живеем? По-чисто ли е пред домовете ни? По-сигурно ли е ежедневието на децата ни? Повече възможности ли има пред мен, пред теб, пред всички ни за развитие тук – в нашия град?

Какво като уж вече Златица има „европейски облик”? А тези златичани, които хванаха Европата, за да търсят реализация и по-добро заплащане, тях как ще върнем – павета ли? Това са твоите деца, твоите внуци, моите съученици?
Мислиш ли, че ако продължаваме да се развиваме по този начин ще я има Златица и утре? Мислиш ли, че като намираме средства и влагаме усилия само в ремонти, ще останат хора, които да се наслаждават на ремонтираното?
Мислиш ли, че като вече десетилетия влагаме само и единствено в строенето на едно училище ще има кой да учи в него ако младите хора не останат тук?
Не вярвам!

Не вярвам, че като не гласуваме решаваме проблемите. Колко и да ни се струва, че нищо не зависи от нас и нашия глас, не е така. Другите, тези, които наказваме с негласуването си, си преразпределят нашите гласове и продължават да играят своите си игри и да се грижат само и единствено за себе си.
Трябва да се преборим Златица да бъде на хората, не на паветата. Трябва да се ангажираме с нашия град, за да продължим да живеем тук и да се чувстваме добре в родните си домове.

Колко мои приятели и съученици работят по София, Испания и широкия свят, а децата им живеят тук, защото те нямат възможност да си намерят добра работа в Златица, а трябва да им осигурят по-добро бъдеще? Колко пропуснати моменти, първи зъбчета, първи стъпки, първи думички, първи чертички и буквички са пропуснали като родители, за да могат да осигурят хляба и дрехите? Вярваш ли, че семейството като национална ценност се запазва, когато родители и деца са разделени в делника си, за да могат да оцелеят?
Аз не вярвам!

Вярваш ли, че като гласуваш доверие отново на същите хора,
резултатът ще е различен?!!
Аз не вярвам! Ако са искали да променят нещата, досега да са го сторили.
Затова – нека излезнем и гласуваме, нека изразим своето мнение, своите предпочитания и дадем доверието си на тези, които заслужават своя шанс –
на новите, на различните, на младите.
Аз ще гласувам! – А ти? Аз ще се боря да подобря света, в който живея! А ти? Аз ще продължа напред, защото знам, че мога и искам да постигна мечтите си! А ти? Ти – просто иди и Гласувай за новото начало и по-доброто бъдеще на своя град!
Горда Златишкова

Не отмина ли времето на "Тройната коалиция" в Златица

Шуми се, шуми по улици, кафенета и ъгълчетата, че някои от златишките кандидати за кметове отдавна са се договорили по между си и са си разпределили местата в малкия местен парламент с апетитни заложби. Затова и тримцата са поели по пътя на така наречената „позитивна” предизборна кампания, сиреч кой каквото събере от избирателните гласове пък после ще се види кой какъв точно да бъде. Местата, за които имат апетити все едни и същите ни кандидат-кметове са: за кмет, за председател на общинския съвет и за заместник кмет. И наистина, по действията им, по събиранията им на общи разговори (а уж сме в предизборна кампания и всеки е за себе си), можем да съдим, че отдавна, много отдавна са си преразпределили баницата, само чакат да мине 28-ми октомври и да видят на кой кое парче ще се падне.
Все същите номера, все същите „стари муцуни”, все същите словоизлияния при срещите с все същите избиратели.
Направи ли ви впечатление, че и на точно тези кандидати при откриване на кампанията присъстваха едни и същи хора, поканени поименно с лични покани?
На всички ни е ясно, че въпреки изборното време и кандидатиралите се 9 мераклии за кмет на общината, нямаме голям избор. Всъщност, нямаме почти никакъв избор – просто трябва да изберем по-малкото зло, както ми каза вчера един клиент, рекламирайки своя избранник.
На всички ни е ясно, че кокал трудно се пуска, още повече от побеснели кучета, за които той е и единствена алтернатива. На всички ни е ясно, че заигравките не са от вчера и че на играчите не им пука за обикновения гражданин.
Затова да помислим разумно и да отсъдим правилно на 28-ми – съгласни ли сме отново същата „тройна златишка коалиция” да ни управлява както досега? И не е ли време да отворим широко очи, да погледнем във всички посоки и да използваме правото си на глас, за да объркаме предварително предначертаните планове, разпределения и преразпределения на обичайните кандидати с обичайните все по-дълбоки джобове, които все по-обичайно си присвояват всичко, що е общинско, обществено и прочие, че чак посягат и на правото ни да избираме, като предварително са избрали бъдещето на Златица. И ако позволим това да се случи, повярвайте, то никак няма да е розово. Затова, гласувайте не за тези, които вече сте виждали в ролята на местни управници, защото те не играят честно, не се изправят открито един срещу друг, за да подобрят жизнения стандарт и облика на града ни, а се изправят срещу всички нас.
Аз не вярвам, че ако в общината влезнат отново същите, резултатът ще е различен?!! Прогледни и ти.
Петя ЧОЛАКОВА

"Другата ЗЛАТИЦА"

„Вървях един следобед без цел и посока...”. С тези думи от песента на Орлин Горанов, оглеждайки милия ни град Златица (град го е било!), огледах творението, наречено център (по-точно Новия център) и се сетих веднага за предаването по БиТиВи „Другата България”. Лъскавият център и шадравана несъмнено ще направят впечатление на някой и друг селянин, мъкнейки чувалите с червени чушки през него и кълнейки, че е затворен за коли, или на някой случайно попаднал олигофрен (като белгийските музиканти), но на живеещите тук не им е до фоерверки и празненства за честването на едно нещо наречено „център”. Още повече, че същите са виждали подобни неща в другите градове, а и села, отдавна, отдавна из цяла България.
Има даже хора от града, които са виждали по-помпозни центрове и в чужбина дори, като хората от танцовата трупа, разни търговци и прочие будни златичани.
Обаче да се върнем в Другата Златица, тази, на която готовите също общински зелени площи са само на един метър от официалните Нови, но те изобщо не се косят и прочие от общината, понеже не са на „точния човек”, онзи „Вашия”. Те, естествено, не се поддържат, а и никой от общината изобщо и не си прави сметката да ги поддържа. Визирам градинките пред закусвалнята и аптеката, а и тези зад тях в междублоковото пространство, превърнато на терен за добиване на тухли от кал и неделен пазарски паркинг. Некосената трева и увехналите цветя не правят добро впечатление г-н вече „Нашия човек”.
С риск да се повторя отново, в Другата Златица се появиха „Куците коне”, които дори г-жа Величкова се опитваше да прогони от вратата на общината. Сигурно не смеят да ги затворят, защото също са на „наш човек”. Между другото назначиха този, който питаше „защо се сече гората безразборно” на работа в общината, за да си държи езика зад зъбите. Нещо, което той самия потвърди пред свидетели.
Отиваме на запад в Другата Златица. Там всяка сутрин, особено събота и неделя, на 20 метра от общината пред първите блокове целите контейнери са изсипани буквално на земята и цялото блоково пространство и улицата до „Пещерата” е като прословутия Златишки пазар в неделя след 15.00 ч. Като казах „Пещерата”, се сещам, че отивайки до Милко завчера поогледах и емблематичната градинка с езерце и беседка, които бяха достоен декор за филма „Голямата риба” с Юън Макгрегър. Който го е гледал ще се сети за какво идва реч. Освен от двамата търговци, в нея подобрения не са правени от никой друг никъде и никога няма да се направят, просто защото на „Вашия човек” не му е стъпвал крака там.
Оттам отиваме още по на запад в Другата Златица. Пътят към гарата е като бомбандиран от постоянното возене на концентрат и копаене на различни комуникации, но и това си има своите предимства. Едно от тях е, че шофьорите не карат като бесни и минават с по-малко от 10 километра в час само и само да не потрошат и без това окаяните брички, купени от пазара на Горубляне. А какво остава за острова между двете ленти?
Така и така гледаме градинките и веднага се сещам за тези в двете детски градини. Същата картинка като при „Пещерата” и на центъра.
Оттам се насочваме на изток от Общината, където на улицата, на която живея от 12 години, се прави ремонт още от предния мандат. Тя се намира на 50 метра хвърлей от общинската сграда, но не е в полезрението на „Нашия човек” и не си струва същия да се занимава с нея, защото от общежитието няма да паднат гласове, а Гаци, комшиите му и циганите, живеещи наоколо можем да не ги броим за хора.
А, извинявайте, забравих Пешо Пилота, ама и той е пишман избирател.
Та, като си говорим за Другата Златица, няма начин да не спомена и шедьовъра в ремонтните и възстановителни работи – Часовниковата кула в Градската градинка до сами Общината. Това, което го направиха, не знам по чия заповед е, ама да отрежат клоните на вековно дърво, да окастрят и осакатят и липите, в други държави сваля кметове, председатели, губернатори и най-вече - вкарва в затвора. Обаче в Златица се използва за биене в гърдите. Ето, сега часовникът се вижда и от центъра, осветен от два халогена. Макар че ако ме питате, за да се постигне желания ефект, трябва да се бутне и общинската сграда, че закрива гледката. Но, сакън, да не подсещам „умната глава”, която, между другото, разрешавайки на 60-тонни камиони да преминават прокрай вратата на общината. Същата след един месец може ще си падне и сама, като комина, дето падна отзад.
Аз предлагам на „Нашия човек” да отсече и другите дървета, та да се вижда и от птичи поглед, или най-малкото от „Свищи плаз”.
А най-вече на оня г-н „Наш човек” препоръчвам, при откриването на измитата с пароструйката кула и нов център, да заведе и покаже гордостта на Другата Златица, намираща се на пет метра от Кулата. Сещате ли се вече какво имам в предвид? Ами разбира се де, именно знаменития, зловонен и от години немит Градски кенеф.
„Ашколсун Кьополоар” (цитат на Бай Ганьо, друга “умна глава”). Добре, че търговеца от градинката поне го облепи въшно, та да се връзва с обстановката. „А бе, как не се сетихме за тази идея, та Гаци да ни изпревари!”.
Оттам, като заведете гостите „При Кенефа”, са само 5 метра до градската клоака за изхвърляне на всевъзможни отпадъци, наречена река, която минава точно през центъра.
Така, че граждани на Другата Златица, когато се открива „Новия център” си вземете черджетата и поседнете на окосената тревичка, докато е прясна, че не се знае през следващия мандат какви ще Му бъдат приоритетите. Да не вземе да се сети някой, че центъра е вече малък, та да облагороди и мъртвите полета около „Чанкова”, където, естествено, ще засадим рози, та да ни мирише на гюл и белким да убие миризмата на говна, сергии, концентрати и най-вече на серен двуокис. (Имам някакъв спомен, че имаше на времето едно предизборно обещание за разработването на същата „Чанкова” и превръщането й отново във водеща текстилна фабрика, ама, не се сещам кой баш го обеща – припомнете ми де.)
А още по нагоре, се очаква да падне историческата забележителност „Златишкия Конак”, който при посещение на преподаватели от Нов Български Университет, беше оприличен на плевня. Естествено, поради голямата загриженост на „Вашия човек”.
А като разбраха какво всъщност е, реакциите бяха без коментар за безхаберието по отношение на уникалната сграда.
Пийте и яжте, граждани, на прясната трева като истински европейци, защото както се е тръгнало да се правят басейни (фонтани) и чешми, нищо не пречи да се стигне и до „Панагюрските колони”, където най-вероятно ще качим водата на самотек.
Впрочем на това му се вика „От девет дерета вода...” и т.н.
Само че в Другата Златица му казват от „От един азмак на 15 чучура вода ще донесе” само и само за кмет да се избере!
Честито, Златичани, тази година чешмички и градинки, догодина жълти стотинки.
Защото „Заедно можем повече”!
А какво точно могат и кои са тези, дето са заедно, да си отговори всеки сам за себе си!

Пламен КУНЧЕВ - Гаци

Нерадостно ЕЖЕДНЕВИЕ

Да посадиш дърво означава да си направил нещо смислено на този свят. Такова беше посланието на една сентенция, върху която трябва все повече да се замисляме. На едно посадено борче му трябват много години, за да порастне и да грейне с цялата си прелест. Едно дърво винаги надживява онзи, който го е посадил и се е грижил за него. То остава като диря за добрите дела на стопаните си.

А какво ли значи да осакатиш няколко дървета заради една спорно хубава гледка? На фона на обезлесяването на огромни площи, замърсяването на водите и въздуха – все дела на днешния съвременен човек, не би ли трябвало да бдим над всяка клонка, над всеки стрък, който се мъчи да оцелява редом до сиви сгради, строежи, мърсотия.
Заради една гледка, която само и единствено според теб е красива, да отсечеш едно дърво? Че има ли нещо по-красиво от неговата зеленина?
Заради една гледка да повредиш един ствол, да отрежеш клоните само от едната страна и дървото да остане да стърчи – глупаво и грозно, измъчено и тъжно. А има ли по-радващо за човешкото око от полюшващи се клони, съвършено подредени от всички страни, обвиващи в топла прегръдка?
Заради една гледка да разрушиш хармонията, като осакатиш две липи? А има ли по-омайно нещо от това да минеш под клоните им, когато са отрупани с цвят и да вдишаш вълшебния аромат?
По света хората преместват сгради, за да запазят едно дърво. По света хората се грижат и пазят. По света хората обичат природатаи се грижат за нея, стараят се да променят сивото ежедневие, за да се любуват пълноценно на природните пейзажи, които сами създават. По света се борят за установяване на високи международни стандарти, свързани с екологията, озеленяването, опазването на биологичното разнообразие. По света полагат грижи за зеленото си богатство и се стремят да го представят в пълната му прелест. По света правят така.
А ние, тук в Златица? Ние тук в Златица сечем наляво и надясно както ни падне. Има ли по-глупаво и просташко действие от това да орежеш и премахнеш зеленината, за да се вижда камъка? Някой в Златица реши да отсече дърветата, за да може да се вижда Часовниковата кула. Всички знаем колко е уникална и стойностна, но независимо от това, цената, която заплатихме, за да й се любуваме по отдалече, бе смъртта на природата около нея. Една страшна гледка. Viva глупостта!
Кой лиши студеният камък от топлата прегръдка на секвоята? Кой ни лиши от омайния аромат на липите? Кой си помисли, че отрязаното наполовина дърво, осакатено завинаги, радва окото на минаващите покрай него?
Не вярвам, че такъв човек може да разсъждава разумно и трезво!
Днес на някой му попречиха две липи, утре може да му попречи цялата гора, цялата планина, цялата земя на Златица. И тогава ще реши да я заличи от картата.
Страх ме е, че това може да се случи тук и сега. И много скоро наоколо ще има само бетон, асфалт, павета, навеси и мрачно сиви сгради. И както е тръгнало в Златица безразборно да се сече, децата ни ще се чудят и само по старите снимки ще могат да видят колко красива е била Градската градинка някога.
По централната градска част се засадиха много дървета, струващи големи суми от общинския бюджет. Около и в Градската градина се отразяха безценни многогодишни дървета, струващи освен всичко друго и спомените на поколения златичани.
Нищо друго не мога да кажа, освен отново: Вива глупостта! Но докога!
Петя Чолакова

31 юли 2007

ДОРИ МАЛКО ДА Е, но да е от сърце

Ей, хора, благотворителност не е мръсна дума.
И въпреки всичко и всички, които само търсят начин да покажат себе си срещу скромната сума от 10,00 лева, откъснала се с болка от сърцето им, ние трябва да поощряваме, да показваме, да даваме пример, да издирваме онези, които наистина са отворени към болките и нуждите на днешния свят.
Не само на думи, а с чувството, че не сме вечни тук, че на всекиму може да се случи да изпадне в трудна ситуация.
Колелото се върти - днес си на върхът му, но утре...
Време е българинът да се научи да помага, да подава ръка и да не се притеснява, че някой ще го обвини в какво ли не, само защото е подал.
Дори късче хляб.
Българинът винаги е бил “странна” птица. Ако някой даде, той го напада за това, мислейки си, че го прави, за да се покаже. Ако някой не даде, веднага бива обвиняван в това, че е стиснат, че е коравосърдечен, че е... дявол.
Няма угодия, няма и да се затворят онези усти, които просто се хранят с клюки и слухове, които просто търсят начин да изявят «умните си мисли» по всяка една тема, проблем, случка. И те, обикновено са в посока на очерняне, зачеркване и поругаване на всичко и всички. Просто от завист, защото не са на мястото на другите, онези с отворените сърца. Онези, които искат да се научат да бъдат солидарни, толерантни, открити. Да не бъдат сами нито в щастието си, нито в нещастието.
Благотворителността трябва да идва от сърцето. И никак не е лесна. Не си мислете, че поискате ли да дадете и готово. Ще ви залеят хвалебствия, благодарности и прочие, и прочие. Знайте, че може и да не приемат дарението ви. Въпреки нуждата, въпреки, че то може да е спасение и решение.
Ще ви споделя една случка, която ме потресе дълбоко. По време на Коледуването, което възпроизведохме по домовете на хората, се събраха определена сума пари, които стопаните наричаха на коледарите за здраве и берекет.
Решихме, вместо да се почерпим, да ги дадем на някой нуждаещ се.
Не бяха много, но все пак... Подадохме ги на възрастна жена, останала сам-сама. Решихме, че има нужда от нашата помощ.
Отказа ни категорично – горда и решителна. Усърнахме. Жестът ни не бе приет. Не бе отхвърлен, просто не бе приет. Категорично ни отговори тази измъчена жена, че има достатъчно. В недоимъка си, в мъката си, в самотата. Беше изключително тежка, неудобна и тъжна ситуация. Но въпреки всичко, у нас остана удовлетворението, че сме помислили и за някой друг, освен за себе си.
И това, надявам се, ни направи малко по-добри и по-отговорни.
Защото благотворителността е и отговорност.
Гордостта на жената ни впечатли. Мъката, която гореше в очите й, нейната вирната глава, нейната непоколебимост. Тя отстъпи правото си на нашата помощ на друг, по-нуждаещ се.
Благодарим ти, бабо Донке! Дарихме парите на дете. Останахме верни докрай на решението си.
И въпреки всичко повярвахме, че независимо от подбудите, важното е всеки от нас да подаде ръка и да помогне на някой, който не може сам да се справи с трудностите. Ако трябва, нека се изхарчват хиляди за реклама и прочие, стига и малко да достигне до някой, който в момента просто може би има нужда само от протегнатата насреща ръка, за да разбере, че не е сам.
Има още какво да се желае у нас, тук в Средногорието, по отношение на благотворителността, но се надявам да започнем от някъде. И малко по малко да се учим. Всички. И тези, които имат, и тези които нямат.
И стига сме си мислили, че всеки го прави, за да се показва и да се пише за него. Разберете, това обезсърчава хората, решили да споделят своето с другите. Оставете ги да се научат да го правят. А това, че трябва да се даде много за един благотворителен концерт, от който може да се събере накрая незначителна сума, е така. Такава е практиката обаче навсякъде по света, за да се накарат милионерите да бръкнат дълбоко в джобовете си. Засега. Ще се научат и те, а и ние покрай тях да събираме все повече за нуждаещите и по-малко за даващите.
Петя Чолакова

Лятото е за бедните - Зимата за богатите

Лято е. Всички се опитваме да си отдъхнем от задълженията, от тревогите, от проблемите. Забързваме ритъма в правилна посока – към наслаждаване на живота, защото, колкото и да не ни се иска той е достатъчно кратък, за да го пилеем безделно и трябва да се научим да го изживяваме пълноценно.
Лято е. Можем да отдъхнем за малко от големите сметки за тока. То затова и сега го увеличават, като си мислят, че не може да ни засегне и обезпокои, та да вдигаме гюрунтии. Затова и плащаме за два месеца на куп, защото сме свикнали да си трайкаме.
Лято е. Можем да бръкнем по-дълбоко под дюшека и да извадим дълбоките спестявания, да се метнем до морето за два-три дни. За толкова ще ни стигнат.
Лято е. Всички сме равни. И тези, дето нямаме, и тези, дето имат, можем да се усмихнем по-спокойно, защото слънцето ни огрява еднакво силно и жегата за всички е еднаква. Жегата ни е напекла достатъчно, за да не ни пука какво се върши около нас. Или по-скоро да се опитваме да не обръщаме внимание, защото така или иначе нищо не можем да променим. Какво като сечат поголовно гората – вода няма да има. Какво ли можем да направим ние, като управляващите ни дори и не знаят за проблема.
Научават отново последни и се сърдят. Защо ли? Защото.
Лято е. Време за почивка, за отмора, за релакс. Затова и като отидеш по след обяд за някой документ, който незнайно защо сега точно ти е потрябвал, няма кой да намериш да ти го подготви, завери и подпечати. Температурите са такива, че администрациите трябва да почиват. А ти какво си се разработил посред лято?
Лято е. Наслаждавайте се на чешмите и водата, че скоро може и да нямате тази възможност. Нищо чудно вдруги ден да осъмнем с воден режим,
след като в близост до вододайните зони се работи усилено.
Докато си пиех сутрешното кафе и гледах „Коритаров Лайф”, един от гостуващите ме впечатли с цитирането на една мъдрост. Ако искаш слънцето да свети много и единствено само в твоя двор, рискуваш той да се превърне в пустиня.
Стискам палци и се надявам управляващите ни да престанат да дърпат все към тях пустото слънцето, че току виж Златица се превърне в Каракум - море без вода.

ПОСОКА: ЦЪРКВИЩЕ-РАЗСАДНИК


Тръгнахме към Църквище.
Търсим разсадникът. Какво търсим – и ние не знаем. Не сме и чували, че има такъв, но местни жители ни разказаха за „първата копка”.
Преди около три години на това място официално с тържествен водосвет и банкет е сложено началото на разсадник в с. Църквище с идеите той да бъде разработен добре, да осигури работни места и да задоволява нуждите на община Златица, а защо не и на Средногорието с фиданки, разсад и т.н. Даже ягоди са засадени. Да му се не на чудим!
Днес на това място има само няколко самотно поклащащи се липи, тук-там борчета и много прегорена от слънцето трева. Няма хора, които да се трудят, няма нови растения, даже повечето жители на Църквище и Златица са позабравили, че изобщо е имало идея за разработването му.
Питаме случайно срещнати минувачи знаят ли нещо за разсадника в с. Църквище. Отговорът в прав текст е: „Те такова животно нема”!
Не се знае чия е вината за това тази добра идея да остане, както се пее в една известна песен на Ивана „само по парфюм”, т.е. с голите обещания, многото изречени празни думи, хапването и пийването и всеки от къде е - по живо по здраво. Трябва всеки сам да намери своя отговор на този въпрос, като сам да се сети кои може да са присъствали на официалното откриване. Само преди три години е станало събитието, но нищо не е останало нито от идеята, нито от обещанията, нито от софрата. Е, нищо, де. Тъкмо ще може отново да се подхване покрай някой следващ мандат на общинското ръководство. Има още много хляб, банкети и големи надежди в идеята. Ще чакаме с нетърпение откриването на новия разсадник в Църквище, който да даде работа на много безработни, да осигури много посадъчен материал за изгорелите ни гори, за оголелите места от поголовните сечи, за вододайните зони. Времето е пред нас и ние сме във времето. Ще устискаме. След десетото откриване може и да се случи нещо и то да остане. Дано и гора дотогава остане, че може да не се нуждаем вече от разсадник, след като сме се превърнали в пустиня. Тогава ще имаме нужда от кариери и бетонови възли, ще изнасяме пясък за чужбина.
Петя Чолакова

17 юли 2007

Заширила се ХЕИ-корупция и краят й не се вижда

Всеки ден по телевизия, радио, улични и кръчмарски разговори, ни залива едни и съща информация. Все говорим за пустата корупция, която съществува в България и която ни връща все назад в развитието. Няма как да стигнем ни американците, ни европейците, ни румънците.
Особено, като продължаваме да я подкокоросваме, да я подхранваме, да даваме под масата, да се съгласяваме с немислими условия, дето ги няма в нито един държавен вестник и които ни се налагат силово от данъчни, от РИОКОЗ (ХЕИ), от общински администрации.
Особено наболял е проблемът в момента около пустите НАССР системи, които всяко заведение и магазин, предлагащ хранителни стоки, е длъжен да разработи и внедри.
Хубаво, лошо нема да сме в крак с европейските изисквания. Така и трябва. Здравето е на първо място и всички трябва да се стараем да го пазим – и нашето, още повече чуждото.
Ама и така не става. Не може служителите на ХЕИ-то да са тези, които вместо да помагат - да пречат, притесняват и изнудват търговците. Вместо да дават насоки при внедряването на високите европейски изисквания, в техните глави са светнали едни лампички как да извлекат някой лев от джобовете на търговците.
Така е в цялата страна, така е и в Средногорието.
Сега е летният сезон, трябва да се събират средства за почивка, за море, за разтоварване. Време е да пообиколим нивите, сиреч заведенията и да видим какво можем да оберем от реколтата. Без да сме сяли, хляб да ядем.
Тук, тази система не е както трябва – да идеш еди къде си. Е, нищо, че е тройно по-скъпо. Може и повече да дадеш.
Тук, тази система е на много високо ниво, бе, че кой ще я разбере. Селяните ли?
Тук пък, не сте ходили да ви я направят, където трябва, има какво да се желае, какво да се промени – пак на същото място иди.
Докога бе, търговецо?
Докога ще се оставяш да те мачкат, да ти налагат, да те изнудват, да ти взимат и без това трудно припечеленото?
Защо ли? Защо си траете?
На всички ни е ясно. За да не ви глобяват. Пълните чантите, давате под масата, за да се застраховате, че ако друго нещо не ви е на ред – няма да ви проверяват. Особено местните инспектори. Тях ако успеете да купите, по-лесно ще ви е. Нищо, че те взимат и пак идват.
А не мислите, че така обричате цялата държава и нас, клиентите ви! Да търпим. Подстрекавате да ви искат пари и ги давате. Страх ви е. От какво ли? Обектите ви не отговарят на изискванията, а вие до системата сте опрели!
Плюем срещу корупцията, жалваме се над чашата, псуваме държавата, а после отиваме послушно и даваме. Е, не директно на инспекторката в Пирдоп, но на фирмата, която е определена. Лицензираната?!? За да има и за нея, ама не директно, косвено.
Нищо, че никой не издава в държавата лицензии за изработване на НАССР системи,
а изрично е казано - Всеки само може да си я изработи!
Такъв ни е манталитетът.
Затова не се оплаквайте, че хем сте си платили, хем пак са ви глобили.
И вместо да се съгласявате да давате тройни и четворни суми, вземете тези пари и ги вложете в обектите си. Постарайте се да ги приведете що годе в европейските изисквания, поне що се отнася до чистота, хигиена и културно обслужване, пък после вземете та научете законите, правилата и собствените си права, за да може най-накрая хем вие да се отърсите от налаганите ви "глоби" и непрекъснато да давате, така и ведомствата да могат по-лесно да хващат собствените си корумпирани служители.
Докато си траете, скомросвате и гледате да минете между капките, ще има много да чакате да са оправим.
А на госпожа инспекторката от ХЕИ-то искам да кажа – това с високото ниво на разработване на НАССР системите, дето можело и на по-прост език да се каже, е крайно несериозно от нейна страна.
Стига сте ни правили на прости селяни. Живеем в 21-ви век и би трябвало да гоним по-високи цели и да се ограмотяваме, да си знаем правата и да ги отстояваме, да израстваме както професионално, така и умствено, вместо да се вместваме в лично вашите простовати норми и изисквания.
Тях оставете за себе си. А оправданието, че идвате по сигнал, всички знаем какво значи. Човекът не е дал, където трябва, не е посетил който трябва, не се е "посъветвал"
правилно. Тръгнал, разбираш ли, сам да се оправя, без нечия "лицензирана", сиреч високо платена помощ.
Писмено давайте „препоръките си” кое не е наред в разработените Системи за самоконтрол и определяне на контролно-критичните точки в заведенията, които търговците сами са си написали, или просто не са използвали определените услуги а нечии други, пък нека оставим по-висшестоящи да решат правилни ли са и на какво ниво са.
Петя ЧОЛАКОВА

09 юли 2007

МИЛА РОДИНО, ИЛИ... ДЪРЖАВАТА ТОВА СЪМ АЗ

Автор: Веселин РОГАЧЕВ

Чел ли е някой приказката за “Брашняният чувал”? Всъщност, така в добрата стара Англия кралете са наричали народа си, защото когато се наложи да се въведат нови данъци или налози, естествено, те се поемат не от тези, които имат, а от тези, които изнемогват и гледат да свържат двата края.
Брашнян чувал – дори и празен, когато го изтупаш все ще падне малко брашънце. А пък аз, кой знае защо, се сетих за едно друго произведение от турския писател Азис Несим “Живее ли Яшар?”. В него се разказва за живота на един турски младеж, който се казва Яшар Яшамаз. В буквален превод на български името му е “хем си жив, хем си умрял”. Или, доближавайки се до руската класика, името му ще означава “живия труп”. Та, когато малкия Яшарчо навършил осем годинки и баща му го завел да го запише в училище, се оказало, че той е умрял две години преди да се роди. ?!? А след като си умрял къде си тръгнал да учиш! Въпреки уверенията на бащата, че това е неговия син, че това сигурно е някаква грешка, че по-живо дете от него няма, даже за по-убедително му зашил един зад врата, та хлапето ревнало с все сила, доказвайки, че не е призрак, чиновника срещу тях останал непреклонен. Щом като в документите пише, че ти си умрял, значи си умрял. Но по едно време се смилил и им препоръчал да отидат в общината да пуснат една молба, в която да пишат, че Яшар е жив и до два-три дни всичко ще се оправи. И започнало едно ходене по мъките, та цели 20 и кусур години.
Колкото и да се опитвал да докаже, че е жив, Яшар все удрял на камък. Не можел нито свястна работа да подхване, нито някакви помощи да получи, нито дори да запише сина си на негово име, защото е... умрял. Изглежда обаче, понякога все пак го признавали за жив. Когато трябвало да си плати данъците, когато трябвало да внесе някакви такси или глоби, когато трябвало да влезе в казармата, за да изкара задължителната военна служба. Тогава по-жив от него нямало. Дори попаднал в затвора и въпреки протестите си, че след като е умрял няма какво да прави там, този път парашута не му се отворил. Едва в затвора се научил какво трябва да направи и продължил живота си като пълноправен гражданин.
Тъжна история, нали? Само, че благодарение на Азис Несим и на други като него Турция отдавна не е онази страна, в която човешката личност е потъпкана. Там се работи всеки ден в полза на народа и на държавата, която, въпреки че в по-голямата си част е в Азия, претендира за Европейска.
А пък за английския народ какво да кажа – “брашняния чувал” на крал Джон е останал само в приказките. Само че аз познавам един народ, който и в двата случая има нещо общо. Хем го изтупват като брашнян чувал, хем се отнасят с него като с жив труп. Сещате ли се кой е той?
Намира се в съседство с Турция и около 10% от състава му (а може и повече), са се преселили в Англия. Може пък да им харесва английската сопа да ги изтупва. Знае ли човек?
Преди години, когато този народ живееше във времето на “светлото бъдеще”, като че ли нямаше чак толкова кахъри. Имаше работа за всички, получаваха се някакви заплати, живееше се някак си. А когато дойдеше време за гласуване, макар и предварително да се знаеше кой отново ще се избере, на никой не му правеше впечатление, просто кервана си вървеше, а кучетата си лаеха.
Е, имаше, разбира се, и кусури, но пък може ли без тях! И върхушка си имаше, но и без нея не може. А сега 18 години след като всичко вече би трябвало да е изяснено, този народ се е омотал като пате в кълчища. Всъщност, омотаха го тези, които уж трябваше да оправят кълчищата, пардон, нещата. Вече 18 години едни и същи лица обещават и обещават, а ние вярваме ли, вярваме.
Ето че на есен отново наближават избори. И ще тръгнат из България реки от мед и масло, и всички ще взимаме заплати в хиляди евро, престъпността и безработицата ще изчезнат от градовете ни, и всичко ще бъде за народа, тъй като... След това всички обещания ще се забравят. Защо ли?
Защото вече ще сте ни избрали, овце такива. А след като сте ни избрали, ние ще ви казвам какво да правите и ще ви лъжем, и ще ви увеличаваме таксите, и тока, и парното. И хич няма да ни пука, че нямате работа, щото “нази си ни е добре”, ние сме миропомазаните.
Какво? Родината ли? Каква Родина, бе? Държавата това сме ние! А вие сте... Всъщност, кои бяхте вие? България ли? Санким не можем да отидем в която страна си искаме. Важното е сега да ви изцедим колкото се може повече, а пък след нас и... потоп.
Направило ли му е на някой впечатление, че на последните избори за евро-депутати гласуваха около 20% от гласоподавателите (пълен провал). Мен обаче ме заинтригува това, че тези проценти ги изчислиха на около милион деветстотин и няколко хиляди души. А стига бе, че България колко милиона е, щом реалните гласоподаватели са девет милиона и деветстотин хиляди.
Добре, че изборите на есен са за местно управление, та наистина ще излезнат повече хора, тъй като всеки би искал поне в родното му селище нещата да са що годе наред. Иначе, ако бяха парламентарни, просто не ми се мисли. Сигурно процентите щяха да са под 15, а тези, които са гласували, над 2 милиона. Дали не се доближаваме до едно друго произведение от руската класика – “Мъртви души”?! Кой знае – дано пък да греша.
През 1885 година, само шест години след Освобождението, българският народ достойно отстоява свободата си, като спечелва Сръбско-българската война. На връщане в България един свищовски учител – Цветан Радославов, запява една песен – “Мила Родино”, която после става нашият химн. Как мислите, дали Цветан и другите, които спасиха нашата мила Родина са предполагали, че управляващите, които би трябвало да допринесат за нейния просперитет, ще изповядват максимата на краля-слънце – “Държавата това съм аз”.

МЪДРОСТ ЗА ВСЕКИ ДЕН




1. Всички велики учители са ни оставили едно и също послание: викни в себе си, открий невидимата си по-висша същност и познай Бога чрез любовта, която те изпълва

2. Ти не си човешко същество с духовни преживявания. Ти си духовно същество с човешки преживявания.

3. Ако подхранваш мислите си и подхождаш към тях правилно, те ще се превърнат в реалност. Мислите са невероятно могъщ феномен.

4. Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си.

5. Винаги, когато отвръщаш на омразата с любов, ти обезсилваш омразата.

6. Всяко нещо, което искаш да притежаваш, в крайна сметка те завладява. И по ирония, щом се освободиш от него, започваш да го получаваш в по-големи количества.

7. Ако вярваш само на това, което виждаш, значи възприемаш нещата ограничено и повърхностно. Щом вярваш само на това, което виждаш, защо плащаш сметката си за електричеството?

29 юни 2007

ЕДИНСТВЕНИЯТ СЪДИЯ Е... ПУБЛИКАТА

А такава почти липсваше на проведения Музикален българо-белгийски фестивал, организиран от “Младежка инициатива за Средногорието”.
На 17 юни (неделя) в редакцията на списание “Средногорски БАГРИ” се получи отворено писмо, в което бе изразено несъгласието на председателката на “МИС” Янка Захариева срещу отразяването на фестивала във в-к “Камбана”.
Решихме по пример на “МИС” и ние да структурираме три мнения за фестивала и двете култури, които видяхме на сцената на Средногорието.
Мнение 1 – в-к “Камбана”, Мнение 2 – “Организаторите”

Мнение 3
Изключително много съжалявам, че така и не успях да разбера посланието на поднесената ни от невероятните белгийски групи музика, може би защото на сцената в Златица същите пушеха цигари, докато изпълняваха репертоара си, надигаха бутилки с уиски и бира пред събралите се 10-на деца. (На сайта на сдружението прочетох, че следващо мероприятие е организирането на семинари на тема: “Алкохол, цигари, наркотици” и “Връстници обучават връстници” - сигурно за това беше демонстрирано използването им). Останалата част от публиката бяха организатори – около 15 на брой и още десетина минали през центъра и поспряли да видят какво става, граждани.
Не ми хареса и това, че всички ние – гражданите на Златица, ревностно пазим току що посадената трева на новоизграждащия се център, а доста от гостуващите белгийски музиканти и организатори бяха налягали по нея. Няма човек, който да е минал през тревата и да не е получил предупреждение от общинската охрана, но за гостуващите такива нямаше.
Изключително съм възмутена от използваните термини в писмото на г-ца Янка Захариева - цитирам: “Заехме се с реализацията на проекта с ясното съзнание, че с инициативата си се изправяме срещу масовия вкус и срещу провинциализма като състояние на духа”.
Уважаема г-це Захариева, следващият път като решите да организирате подобно “изключително” за нашето Средногорие събитие, моля ви насочете усилията си към столичните сцени, на които да представите музиката на великолепните белгийски музиканти. Ние тук, в Средногорието, може и според Вас да сме с провинциален дух, но за сметка на това пък не сме се взели толкова на сериозно. И можете спокойно да кръстите сдружението си “Младежка инициатива за Белгия”, така и така ние, средногорци, не можем да оценим както трябва това, което правите за нас, но в Белгия могат.
Не съм убедена по каква причина нямаше почти никаква публика, но може би една от причините е, че бе обявен рок-фестивал, а рок-музика нямаше. Друга може да е, че Средногорието не се простира от Пирдоп до Златица, а има и Мирково, Карлиево, Църквище, Петрич, Чавдар, Челопеч, Копривщица. Поне малко отделихте ли от всеотдайния си доброволен труд да поканите както трябва жителите и на тези селища да се насладят не на цитирам: “крясъците на чалга-дивите”, а на крясъците на истински стойностната музика, която ни поднесоха повечето белгийски групи.
Настина това, за съжаление, “е действителността” относно организирането и изхарчването на 35 хиляди евро. Защото, при толкова много нуждаещи се, обърнали се към “Кумерио МЕД” за подкрепа и финансиране на лечение деца и други належащи нужди, на тях им бе отказано. Съжалявам, но за мен в този случай с този резултат от неимоверните ви усилия – нулев, тези пари можеха да бъдат насочени към много по-важни неща - като спасяването на детски живот, например.
Ако така неразбраната от всички нас-провинциалистите музика, е била насочена единствено и само към самите вас – организаторите и това истинско културно събитие, което досега не се е случвало в Средногорието, е било изцяло организирано за самите вас, тогава наистина “мнозина са го разбрали и го оценили подобаващо”. Само че тези мнозина липсваха около сцените по време на фестивала, което между впрочем направи впечатление и на специално дошлия за откриването му белгийски посланик.
В писмото си казвате, че търпите градивната критика. Осмелявам се да поднеса собственото си мнение по въпроса, надявам се, че това няма да Ви засегне така, както виждам, че се засягате от всяка критична дума относно прословутия фестивал. А това, че го сравнявате с началото на Влайковите дни, сякаш сте били лично там, е доста несериозно, защото тази година се честваха 15 години – едва ли преди 15 години сте знаели къде точно е вратата на читалището.
Радвам се, че поне сте успели да покриете на 100% европейските изисквания на “нашите”-ваши белгийски гости – професионални музиканти, пътували и изнасяли концерти из цяла Европа, та дори и в Азия. Браво. Но, както се казва в една реклама – “Това ли е най-важното”.
Жалко, че стремежите ви бяха насочени само и единствено към удовлетворяването на желанията само и единствено на тази група белгийски гости. За тях даже имаше организирана и ваканция, екскурзии и тем подобни. А за българските групи бяхте ли се погрижили по същия подобаващ начин. Нали за всички трябва да е по равно. За белгийците има всичко – хотели, ресторанти, посещение в Копривщица – за българските “йок”. Само мястото дето си беше само едно – празно.
В писмото си твърдите, че преценката за целесъобразността на инвестицията е направена много по-рано от други хора. А не твърдехте ли, че единственият съдник на събитието ще е публиката. Как оцени усилията ви тя преди провеждането на фестивала, а не след това?
Искрено се надявам, че вложените от всички вас усилия ще ви донесат плодоносни дивиденти от контактите с белгийските гости – може да заминете на работа в Белгия с тяхна помощ.
Иска ми се наистина да бях видяла “неистови” аплодисменти в Златица на концерта на белгийските музиканти, но такива нямаше. Наистина искрени аплодисменти получиха само родните ни български музиканти от група “Уикеда”. Какво точно е станало в ресторант “Музея” след това на нас, публиката, не ни е ясно, защото не сме присъствали на частното парти. Само слушахме до доста късно след позволения час и в нарушение на обществения ред силната музика и виковете на празнуващите.
За качеството на многото българска народна музика в р-т “Музея” и виртуозните изпълнения на златишките танцьори мога само да кажа, че те също са изнасяли концерти в цяла Европа и даже в Азия. Това, че тунизиец е научил за половин час нашите златишки деца на арабска песен говори колко изключителен талант имат те и би трябвало да ви подсети следващия път тях да поканите да направят концерт, който между впрочем няма да струва и 1/100 от 35 хиляди евро, но за сметка на това ще напълни площадите.
В края на писмото си твърдите, че думите ви са самата истина и всеки, който е бил там, може да го потвърди. Аз бях, но не мога да потвърдя думите ви.
И ние сме щастливи, че “Кумерио Мед” подкрепя благородни инициативи. Затова се надяваме, че те ще подкрепят и нуждаещите се семейства с болни деца, които събират средства за лечението им, което е наистина благородно, а не само похвално.
Накрая наричате жителите на Средногорието широко скроени хора – за същите тези жители ли става въпрос, които в началото наричате, че притежават “провинциализма като състояние на духа”.
Искрено Ви пожелавам ако не сте станали гражданка на Европа, то поне с помощта на завързаните контакти с белгийските музиканти да станете гражданка на Белгия или да намерите подходяща длъжност под крилото на човека, дал идеята за фестивала. След като е успял да осигури тази голяма сума, явно има възможността да подсигури и Вашата професионална реализация ако успеете все пак да го убедите, че наистина Ви бива. Искрено се надявам целта, която според Вас е оправдала средствата, да не е била само и единствено тази.
И накрая ще завърша отново цитирайки една доста нашумяла реклама, въпреки, че имам още доста какво да кажа по повод провелия се фестивал, който можеше да се приеме и много по-положително, ако не бяха Вашите хапливи нарицания:
“Да аплодираме всички, които не се правеха, че разбират черния квадрат”.
Петя Чолакова

За възпитанието, оценките и доброто поведение

Петя ЧОЛАКОВА
Обикновен офис-работник, без претенции и парфюми


Всеки ден ми се налага да се срещам с различни хора – по пол, възраст, възпитание и всеки ден се убеждавам, че все по-трудно успявам да не обръщам внимание на възпитанието на младите. Защото то или изцяло липсва, или е в съвсем малки количества.
Младите хора на Златица демонстрират своите гласовити заложби и доста по-липсващи такива във възпитание и държане на обществени места – непрекъснато крякат, крещят, надвикват се, хилят се нагло и непоносимо, независимо дали се намират на пазарската улица, или в аптека, в офис, магазин, библиотека. За тях всичко е позволено и простено.
Отдавна вече я няма онази тънка линия, която отделяше един индивид от друг, каквато бе доброто и традиционно семейно възпитание. И не, че родителите не се стараят, просто старанието им също е в малки количества и е в рамките на, така не се прави и дръж се възпитано (ако знаеш как, естествено).
Остана само смътен спомен от времето, когато ни учеха да казваме “Добър ден”, когато минем покрай някой, особено ако е възрастен човек, да се съобразяваме и да пазим тишина, за да не пречим на околните да работят, да бъдем семпли, а не окъпани в натрапчиви силни миризми, които не омайват, а направо задушават околните.
Представете си малко, тясно помещение на магазин, в който връхлитат с крясъци две-три девойки (момчетата отдавна станаха по-възпитани поне в това отношение), които кикотейки се с цяло гърло (то сливици, то по-надолу даже се вижда), омирисали се на пот и толкова силна тоалетна вода, че ти призлява, повдига ти се и всеки момент ще припаднеш. Същите наши момичета, които смятат себе си за доста учени, талантливи и изобщо “по по-най от най” (просто защото отдавна в училище летвата за лични заложби и дарби е захвърлена на земята и няма кой да я вдигне от там, за да се стремят всички да я надскачат), със силен глас демонстрират непрекъснато своята “умност”, благозвучие на изразите “ма, кво искаш”, “на ква се праиш” и всякакви на тези подобни. Можеш спокойно в такъв момент да затвориш очи и да поемеш дълбоко дъх, за да не се задушиш и да не ти избият чифиите.
При поредното предупреждение да говорят малко по-ниско, да не обръщат работното ти място на панаир, да се сетят ако може в рамките на 15 минути за какво точно са дошли (като през това време, естествено, те не затварят усти и продължават да се хихикат на разни си там свои умотворения), те те поглеждат строго из под вежди и демонстрират твърде явно, че са не кои да е, а щерки на заможни граждани, сиреч са важни клечки, и ти видиш ли, ще трябва веднага да им се извиниш, да приведеш гръб и да ги обслужваш подобаващо, щото на всичкото отгоре са и три, могат и да те набият, а пък са и отличниките на местната гимназия.
Абе, ти не знаеш ли, че ние сме велики, ние сме най-добрите, най-умните, най-красивите.
Явно не знам, но знам, че възпитанието не се равнява на написаните високи оценки в училище само защото сме на някой нещо и сме се включили в едно-две училищни мероприятия. Знам, че и знанията не се равнавят на същото. Тях ги получаваш с много четене, което от своя страна води и до по-добро държание на пътя, на площада, в аптеката.
В една тв-реклама добре е казано: “не става само с ядене, трябва и акъл”.
Мили момичета, по дрехите ще ви посрещнат, по акъла изпратят. И в двата случая ако не се постараете, ефекта ще е по-скоро негативен (думата може да значи и гаден).

27 юни 2007

Релакс през юни


Вес Рогачев

Имали ли сте моменти, когато ви се е струвало, че ще се побъркате? Когато лудницата около вас е пълна. Почивката на море отново се отлага за някоя друга година, неприятности в службата, некоректни колеги и работодатели, неплатени сметки. От сега започвате да мислите как да се осигурят дървата и въглищата за зимата, въпреки, че навън е 35-градусова жега. Още е юни, но имате чувството, че едва ли не другата седмица ще е септември, което значи, децата трябва да са подготвени навреме за училище. И още, и още, и още... И в един момент ти идва да си вземеш шапката и да хванеш накъдето ти видят очите.
Последните две-три години това състояние при мен стана хронично (да си хвана шапката, де). Само че аз отдавна съм му хванал цаката. Няма-няма и хвана гората.
Живеем в един от най-прекрасните райони в България. Стига само да избереш посоката и за половин час си или в прегръдките на Стара планина, или по поляните на Средна гора. Един ден в седмицата, насаме с природата, ще ви се отрази повече от благоприятно.
Миналата седмица в планината за около три часа на три пъти ме валя. Човек трябва да се слее поне един път с природната стихия, за да усети нейната мощ и да се зареди с енергията й. Там, сред вековните буки, ти най-после разбираш смисъла на една от най-загадъчните и красиви природни картини, написани от великия Ботев и останали със златни букви в световната класика “Гора зашуми, вятър повее, Балкана пее хайдушка песен”.
Изглежда този феномен съществува наистина само в нашия Балкан. Усещането е страхотно. Първо, дърветата величествено започват да се поклащат, да шумят и като че ли да разговарят помежду си, и едва по-късно усещаш полъха на вятъра. Останалите от последния дъжд капки по листата се посипват върху тебе, отмивайки и последните остатъци от негативната енергия и болката, която си събрал в себе си.
Чувстваш се прероден и обновен. Така че, когато усетиш, че те стяга шапката, не се колебай. Избери посоката и хващай гората. А ако все пак не ти се ходи до там, стигни поне до Спасовото кладенче, ще ти е от полза. А ако пък и пътьом се вземеш и нашите “Багри”, тогава релакса ще е пълен.
Юни месец е. Нека не мислим за септември.

С изсъхваща теменуга към белите цветя


Дечка ВЕЛКОВА

Вървях по новия образ на старата златишка пътека, водеща към китната й вилна зона. Вървях към малка къщичка, залята в бели цветове и мисля колко силно ми лиспват понякога старите приумици на времето, в което песните на птиците съставяха света ни. Без да съзнавам колко бавно всъщност вървя, откъсвам самотна теменуга, край тротроара, покрила с виолетов здрач очите ми. Толкоз силно ми се искаше да срещна някого тогава. Може би за да му я подаря. Тя бе миг от моята реалност, зов за чудото, повило душата ми в избледняващи чувства, но все още дишащи под прахта на времето ни.
Колко бавно минават понякога часовете на унес, в колко цветове ни потапя животът ни. Сън, от който все ни се стува че не искаме да бъдем част, а събудили се, се питаме къде загубихме един цял ден. Нима го проспахме в мисли за това какво не сме били или какво сме се опитали да бъдем?
Никога не дооценяваме минутите на самота, които са ни нужни.
Усетих изгарящата ласка на слънцето върху кожата си. Бях спряла. Някаква кола ме задмина с безумна скорост. Върнах се към това, което наричаме настояще и отново запристъпвах нагоре към къщата, залята в бели цветове. Знаех, че колкото и да е дълъг пътя, там ще ме посрещне човек с топла усмивка и ще ме нахока с цялата любов в сърцето си, поради дълго отлаганото от мен завръщане. Знаех, че вече е пренесено кафето, и че уханието на дива липа ще ме омае. И сигурна бях, че накрая ще обърна чашата, за да се опитам да предскажа кога отново ще се завърна.
Бях толкоз уморена от вечното бродене, от самотата с която се научих да заспивам, от дълбочината на житейски уроци, които прочетох, но тази мисъл за белите цветя изгря в едно със звездите. Така и не предадох вярата си в изконната чистота на душите. Същите онези, които продължаваха да садят бели цветя, докато аз самата вървех към тях, в ръцете си понесла изсъхваща мрачно-виолетова темунга.
И не, не бях сигурна, че светлината, към която се бях запътила ще пречисти кадифения мрак, настанил се уютно в душата ми. Но и не спирах да вярвам в тях, не в себе си.
Толкоз бързо потъваме, че понякога се чудя защо толкова силно се страхуват всички от смъртта. Безразличие, безпаметност, скука, страх, пороци, злодеяния, а после питаме, защо и този живот не изживяхме, както искахме. Защо още в зародиша на чистотата вече предричаме краха. Оставяме се на някой да ни мачка и води към пропастта, а после роптаем срещу поробилите ума ни.
Великолепно – кога ще спрем?
Полунощ е. Ето я в края на пътя малката къщичка, залята в бели цветове. Няма електричество. Никога не й е било необходимо. А там ме чака все още топлото кафе и онази дивна усмивка на човека всеки път посрещащ ме с прегръдка. Изсъхнала е теменугата, нямам дар за чудото, което всеки път спасява душата ми. Нося само вярата си в него и заветното „благодаря”.

Да споделим прочетеното...

Облачето и дюната ... Паулу Куелю

Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.