Как беше приватизиран МДК „Георги Дамянов” и защо България получи НУЛА лева от сделката?

Интервю на Боян Аспарухов с инж. Георги Симов - изпълнителен директор на МДК „Георги Дамянов” в периода 1992 – 1996 г., пряк участник и очевидец на случилото се.

Инж. Симов управлява 2600 работници и служители в комбината преди приватизацията му.

Предаването “Капиталът”,  34-ти брой, 01.12.2012 г.

Алфа ТВ

Инж. Георги Симов: Ако тази сделка бъде разгледана от специалисти от всички области, които имат участие в приватизацията, ще се окаже, че тя е един пътеводител към това какво не трябва да се прави в България и защо сега България е на това дередже.

Приемам, че са ни натиснали от това, че ще влезнем в Европа само като дадем завода, но без капка достойнство и такова безродство, както го направихме ние, не трябва. Пуснахме ги тук, огледаха, видяха, решиха кой ще бъде инвеститора и им го дадохме без пари.

Боян Аспарухов: Тези думи касаят приватизацията на медодобивния комбинат в град Пирдоп. В тях има много истина. Пътеводител към това какво не трябва да се прави в България. Означава – приватизация така, по този начин не се прави. Думите на Георги Симов могат спокойно да бъдат отнесени и към приватизацията на Кремиковци, и към рудник Челопеч. Хората, които ни причиниха това са все едни и същи (бел.ред: при приватизацията на МДК „Георги Дамянов” участие взима сегашния зам. министър околна среда и води Евдокия Манева). 

Още един човек, свидетел на евтаназията на българския народ, ни сочи печалната истина.

Износът на огромни количества мед, непроверени количества злато, сребро, платина и още много редки и скъпи елементи, отиващи предимно за Германия и Белгия.

Въпросът ми е защо едно държавно предприятие, което е произвело 40 тона злато и е захранвало златния резерв на Републиката трябва да бъде приватизирано, да бъде продадено при това на чужденци? 

Инж. Георги Симов: Там започнах кариерата си 1975 г. като майстор-производство, началник смяна, технолог, началник цех, след това изпълнителен директор и не мога да си позволя друго мислене освен това да се подобряват нещата в този завод, а и населението заслужаваше това.

Боян Аспарухов: Докато Вие бяхте директор отразяваше ли се това по някакъв начин на общините Пирдоп и Златица? Защото аз скоро бях там и имам впечатления как се отразява сегашното състояние на завода.

Инж. Георги Симов: Милиони влизаха в двете общини. Това беше един, така да се каже оазис, който гъмжеше от фирми, които бяха свързани с МДК. Елаците работеше добре, Асарел Медет работеше добре, всичко идваше в МДК. Пристанищата на Бургас непрекъснато бяха ангажирани с внос на концентрати и износ на наша продукция. Всичко това създава работна ръка, движение на средства. Този завод показа, че може да работи добре, да печели, от което да печели цялата държава и като перспектива стоеше решаването на един много важен въпрос – екологичния. Имахме дори амбиции да вкараме за преработка челопешкия концентрат, който е един от основните замърсители заради високото си съдържание на арсен, кадмий, олово. С постановление на МС през 1991 г. бе спряно неговото преработване. Истинският проблем на нашия комбинат бе да решим замърсяването с арсен на водите, особено при по-голямо натоварване. Поискахме решаването на този проблем като внедрим нови технологии, за да можем да преработваме челопешки концентрат и извличаме всички ценни компоненти в него – злато, сребро, селен и други. А в него, ей Богу, има доста неща, които сега в момента са приоритет на чужда фирма, която печели милиарди, дълбае нашата земя в Средногорието и почти нищо не се дава на държавата.

Боян Аспарухов: Комбинатът в Пирдоп е преработвал челопешки концентрат, който е най-златоносния от всички местни, а може би и от всички вносни концентрати, защото в него има високо съдържание на злато в рудата. В него има 42 елемента – берилий, желязо, живак, манган, олово, цинк, мед, злато, сребро, германий, галий, титан, индий, никел, молибден, литий, уран и т.н. Това богато съдържание прави този концентрат безценен. Бъдещето на комбината в Пирдоп е зависело от внедряването на нова технология, която да позволи преработването на челопешки концентрат и той да продължи да се преработва у нас, а не да отива в чужбина. 

Изправени пред въпроса за технологично обновление ръководството на завода и тогавашното българско правителство се обръщат към чуждестранния опит. За модернизацията на завода тогава (1996 г.) се явяват две предложения. Едното идва от Японски консултантски институт, а другото, внимание – от Световната банка. Проучването от страна на Световната банка е по инициатива на самата банка, а проучването от японския институт е по молба на българското правителство. Любопитен факт е, че в екипа на Световната банка тогава в завода в Пирдоп е дошла и Кристалина Георгиева, тогава на някаква длъжност в Световната банка, сегашен еврокомисар. Какви оферти предлагат двете страни?

Инж. Георги Симов: Първото искане беше ние да построим една нова инсталация за сярна киселина, нов електролитен цех с цел да не произвеждаме полупродукт, т. нар. черна мед, а да я рафинираме до катодна мед, електролитна мед и да вкараме челопешкия концентрат.

Световната банка се държеше арогантно, в интерес на истината. Заседанията, които правехме в МС бяха почти винаги скандални. Те се опитваха просто да ни командват и да ни казват кое е добре за нас. Държаха се с нашите специалисти като с хора втора ръка, едва ли не ние нищо не разбираме, трябва да ги слушаме каквото те кажат, като те искат доброто на завода, което изобщо не беше вярно. Те шетаха в завода около един месец – една група, после още една група изцяло на наша издръжка, всички условия им предоставихме с цел те наистина да разберат за какво става на въпрос и да помогнат, както обещаха в началото със средства за инфраструктура, за екология. Но се видя, че тяхното намерение не е това. Тяхното намерение е наистина да се приватизира завода и то на, забележете, стратегически партньор. То явно вече беше замислено и аз много скоро разбрах, че е така, след като ме посетиха специалисти от „Юнион Миниер” – фирмата, която придоби собствеността, белгийци.

Вижте, един завод, който произвежда такава продукция винаги ръководството му е под натиск, фактически натиск от частни фирми, различни политически лица. Министерски съвет в лицето на Румен Гечев, с когото бяхме в Япония и видяхме как всичко може да стане, просто не прояви абсолютно никаква заинтересованост след като влезе в процес на приватизация. 

В Япония се срещнахме и с тяхната банка, с шефа на Мицубиши, с централата. Проектът просто беше готов изцяло за реализиране. Японците декларираха, че за по-малко от 10 години изграждат всичко, което е необходимо с техни средства около 160 милиона долара и наши около 20 милиона, т. е. 180 милиона долара общо. Решават се проблемите с инфраструктурата, с екологията и това ставаше един изключително стабилен и конкурентен завод на Балканите за Европа. Явно никой това няма да ни го позволи. Сега, по-късно, си отговарям на някои неща. 

Боян Аспарухов: Очевидно ли беше, че тяхната оферта е по-добра за бъдещето на МДК-Пирдоп?

Инж. Георги Симов: Това е като бялото и черното. Просто няма място за сравнение. Офертата на японците се свеждаше до това да реши абсолютно всички инфраструктурни проекти и изцяло екологичните, като вкара вътре в преработката спрения челопешки концентрат. Сега в момента нямаше там да бъде Наван (бел.ред Дънди), щеше да си влиза в МДК-Пирдоп за преработка и това злато щеше да остане в нашата държава, вместо да отива в Белгия, сега в Германия. И сега един радетел за силна България, който всъщност даде завода без пари, не знам как изобщо може да говори за силна България. Иван Костов - това е лицето, което заедно с Ал. Божков не направиха никакви усилия поне да се вземе една добра цена от завода. Никой не смееше да реагира. Световната банка казва и това е – край.

Аз реагирах отрицателно в няколко вестника, че тази приватизация е смешна поради факта, че в Щатите, където завод с по-малка мощност на основния агрегат, се продаде, т.е. се приватизира за 2 милиарда долара. Аз лично съм бил в този завод и съм видял в какво състояние е. Много по-лошо състояние от нашия, защото е по-натоварен и работи много повече. При нас не се случи именно поради натиска на Световната банка и както всичко се движи срещу най-малкото съпротивление – никакво съпротивление от страна на правителство, нито от страна на социалистическото, нито след това от страна на Иван Костов от СДС. Просто всичко се прие като една даденост. 

Преди да започне самия проект дойдоха белгийски специалисти, заедно с посланика, изказвания от сорта на това, че добре е ние да вземем завода, защото сме европейци, пък вие искате да влезете в Европа. Ей такива приказки.

Боян Аспарухов: Имаше и такива подхвърляния? Един вид цената трябва да си платиме за това наше желание?

Инж. Георги Симов: Разбира се. Тези подмятания бяха отразени и в пресата тогава.

Боян Аспарухов: Правителството на Жан Виденов вкарва медодобивния комбинат в Пирдоп в списъка за приватизация. За продажбата пишат едва три вестника тогава и нито една телевизия. А репортер на в-к „Труд” е уволнен по заповед на главния редактор Тошо Тошев след взето интервю с Георги Симов. Какво пише на страниците на в-к „Пари” от 1997 г.:  „55 милиона щатски долара влизат в бюджета от продажбата на медодобивния комбинат в Пирдоп”. Два милиарда за такъв завод в щатите, но в България той се продава за 55 милиона долара. Е, Америка ли е страната на неограничените възможности? Нищо подобно. Американската мечта е тук. В-к „Сега” 1997 г.: „На извънредно заседание вчера надзорниците утвърдиха сделката. 25 милиона щатски долара ще постъпят в доверителната сметка за ликвидиране на еко-щетите в района на комбината”. Продаваме комбината за 55 милиона долара на белгийската фирма Юнион Миниер под натиск на Световната банка и Брюксел. И като част от сделката ние сме задължени от Световната банка да платим 25 милиона долара за покриване на еко-щетите. Защо?

В-к „Пари”: „Законът за опазване на околната среда изисква отговорността за минали еко-щети на приватизиращи се предприятия да се поеме от държавата и на купувачите да се предостави чисто предприятие”. Откъде ще извадим тези пари? Ето отговорът отново на страниците на в-к „Пари”: „Световната банка ще отпусне около 22 милиона щатски долара кредит на България, за да се ликвидират нанесените екологични щети в района на МДК-Пидроп”. 

Значи Световната банка диктува кой да купи единственият по рода си комбинат на Балканите за добив на мед. Налага волята си като определя белгийска фирма купувач и си урежда да отпусне заем на България, с който ние да изчистим терена за белгийците. Това е част от картината тогава. Г-н Симов твърди, че комбинатът всъщност е даден без пари. Не сме го подарили буквално на белгийската фирма, но това, което те са платили, ние сме им го върнали. Така че сметката излиза на нула. 

Инж. Георги Симов: Още като се изнесе списъка за бърза приватизация, в завода дойде изпратена от министерството фирма, която беше тогава към Института за металургия към самото министерство. Дойде определена група. Аз се познавах с някои от тях. Започнаха да оценяват и все пак съгласувахме действия, разговаряхме. Оказа се, че те едва ли не идват да оценяват колко тона желязо има в този завод. Те не оценяваха технологията и това какво произвежда тази технология, какви пари прави, а оценяваха желязото. Все едно, че скрап ще го правим. Максималната цена, която сложиха беше 100 милиона долара. Такъв завод в Америка – оценен на 2 милиарда долара, тази група оцени нашия на 100 милиона, което означава винаги, че ще бъде под сто. И така и стана. След моето уволнение, когато започна самия процес имаше две основни фирми, които се конкурираха в това кой да закупи МДК. Едната беше Юнион Миниер, а другата Гленкор. Американска фирма поиска да влезе в България и то с голям опит по отношение на инвестиции в тази сфера - финландската технология “Отокумпо”. Аз бях нещо като технически съветник на Гленкор по отношение на приватизацията. Тогава там се подвизаваше едно лице, което тогава не сме подозирали. То беше финансов така да се каже консултант на фирмата, но в един момент след приватизацията лично той, заедно с Александър Божков обявиха приватизацията на МДК за Приватизация № 1 за 1997 г. Лицето се казва Каролев, Владимир Каролев, който беше в Гленкор, а след това се оказа, че работел за Юнион Миниер, защото лично той обяви Юнион Миниер за фирма-първенец. Как е възможно това да си го обясните? Това, на първо време, не е възможно. Да бъдеш консултант на една фирма и след това да обявяваш другата фирма и да връчваш на победителя грамота, или каквото и да е било там. Нали разбирате, че това не е логично. Така че той разбра за тази цена 68 милиона, която беше определена от Гленкор и явно е консултирал Юнион Миниер, които дадоха 80 милиона. 

От тези 80 милиона обаче само 55 милиона влязоха в бюджета. Другите 25 отидоха в т. нар. банка в Париж, която щяла да има за цел да финансира някои екологични проекти и т. н. За в бъдеще. Някаква доверителна сметка. Къде са тези пари и кой ги е похарчил нямам представа. Не мога да коментирам. Но мога да коментирам за тези 55 милиона, които се внесоха в бюджета. Това се внася, но какво се изнася? 

Веднага Световната банка ни кара ние да предоставим 23 милиона чрез договор, разбира се, на Юнион Миниер за т. нар. екологичен проект, с който те да очистят района. 

Те плащат 55, ние веднага трябва да им върнем 23 милиона долара, за да направят очистка, защото такъв бил договора. Остават 32 милиона. Докато бях директор на завода отделяхме сами за ремонти, за глоби и прочие, държавата нито веднъж не е помогнала, а тук един вид – заповядайте, даваме ви, за да решите екологичните проблеми. Те какво направиха, почистиха вътрешната площадка в завода и нищо по отношение на почви и води в Пирдоп и Златица. Нещо да се даде на тези хора. С кмета на Златица тогава ходихме до Министерството на екологията с цел да разберем какво става – тези пари се дават, няма ли нещо за Пирдоп, за Златица? И тогавашната министърка Евдокия Манева просто ни каза „Пф, чувате ли се какво говорите?  Къде отивате? Какво искате?”. Тя сега е заместник министър в същото министерство – една топла връзка, която продължава. 

Десет дни преди да стане самата продажба тогавашния изпълнителен директор Александров (след мен) прави инвентаризация с участието на всички необходими институции. От инвентаризацията се установява, че има продукция, която след като се преработи и се свалят разходите за производство, остават около 25 милиона долара в продукция – сребро, злато, мед. Вие ми продавате вашата кола, но сте си забравили там лаптопа, да речем, или нещо друго и то си остава за мен. Просто, защото е било там. Вече имаме минус 23 милиона, минус 25 милиона и от 55 милиона остават 7 милиона долара. Юнион Миниер усвояват и хиляди тонове желязо, неръждаема стомана – вагони се изнесоха от завода след приватизирането му. Ние тогава си смятахме, че са някъде приблизително между 7 и 10 милиона долара. Нека бъдат 7. Всичко е срязано, изчистено и продадено за скрап, собственост на Юнион Миниер. Сметката излиза на нула, т.е. България от приватизацията на МДК-Пирдоп е взела нула. 55 млн. – 23 млн. – 25 млн. – 7 млн = 0. Това струва на тази държава – това сме взели ние. 

Един работещ, действащ завод, пълен с продукция, който печели стотици милиони се даде без пари. Видях как БСП и СДС си подадоха щафетата, как СДС не търси отговорност на БСП, Симеон не търси отговорност на Костов, той също влезе в това. След това Сергей Станишев отива и прави първи копки в завода на електролитен цех и т.н. Каква му е работата на него там? Това е завод на чужда фирма. Какво ще прави първи копки, ще открива и с каква цел това? Хайде, Бойко Борисов и той ряза лента. Какво показва това? Всички са събрани като... от един отбор, от едно котило. Особено, когато стане въпрос за тази сделка. 

Боян Аспарухов: Предишното предаване завърши с тази констатация, че всички управляващи последните 10 години са от един отбор по отношение на тази сделка. Сякаш със Симов сме се наговорили да кажем едно и също. Кой както иска да го разбира това твърдение. Така завършва това издание на „Капиталът”.