С изсъхваща теменуга към белите цветя

Дечка ВЕЛКОВА

Вървях по новия образ на старата златишка пътека, водеща към китната й вилна зона. Вървях към малка къщичка, залята в бели цветове и мисля колко силно ми лиспват понякога старите приумици на времето, в което песните на птиците съставяха света ни. Без да съзнавам колко бавно всъщност вървя, откъсвам самотна теменуга, край тротроара, покрила с виолетов здрач очите ми. Толкоз силно ми се искаше да срещна някого тогава. Може би за да му я подаря. Тя бе миг от моята реалност, зов за чудото, повило душата ми в избледняващи чувства, но все още дишащи под прахта на времето ни.
Колко бавно минават понякога часовете на унес, в колко цветове ни потапя животът ни. Сън, от който все ни се стува че не искаме да бъдем част, а събудили се, се питаме къде загубихме един цял ден. Нима го проспахме в мисли за това какво не сме били или какво сме се опитали да бъдем?
Никога не дооценяваме минутите на самота, които са ни нужни.
Усетих изгарящата ласка на слънцето върху кожата си. Бях спряла. Някаква кола ме задмина с безумна скорост. Върнах се към това, което наричаме настояще и отново запристъпвах нагоре към къщата, залята в бели цветове. Знаех, че колкото и да е дълъг пътя, там ще ме посрещне човек с топла усмивка и ще ме нахока с цялата любов в сърцето си, поради дълго отлаганото от мен завръщане. Знаех, че вече е пренесено кафето, и че уханието на дива липа ще ме омае. И сигурна бях, че накрая ще обърна чашата, за да се опитам да предскажа кога отново ще се завърна.
Бях толкоз уморена от вечното бродене, от самотата с която се научих да заспивам, от дълбочината на житейски уроци, които прочетох, но тази мисъл за белите цветя изгря в едно със звездите. Така и не предадох вярата си в изконната чистота на душите. Същите онези, които продължаваха да садят бели цветя, докато аз самата вървех към тях, в ръцете си понесла изсъхваща мрачно-виолетова темунга.
И не, не бях сигурна, че светлината, към която се бях запътила ще пречисти кадифения мрак, настанил се уютно в душата ми. Но и не спирах да вярвам в тях, не в себе си.
Толкоз бързо потъваме, че понякога се чудя защо толкова силно се страхуват всички от смъртта. Безразличие, безпаметност, скука, страх, пороци, злодеяния, а после питаме, защо и този живот не изживяхме, както искахме. Защо още в зародиша на чистотата вече предричаме краха. Оставяме се на някой да ни мачка и води към пропастта, а после роптаем срещу поробилите ума ни.
Великолепно – кога ще спрем?
Полунощ е. Ето я в края на пътя малката къщичка, залята в бели цветове. Няма електричество. Никога не й е било необходимо. А там ме чака все още топлото кафе и онази дивна усмивка на човека всеки път посрещащ ме с прегръдка. Изсъхнала е теменугата, нямам дар за чудото, което всеки път спасява душата ми. Нося само вярата си в него и заветното „благодаря”.