Читалището - Музей или... Мавзолей!

„Къде е твоето начало,
каква е тази еднородна сплав?
Битието как те е създало,
в какво да вярвам, кой е прав?
Търговеца с прежалени алтъни,
даскала с лептата от книги,
жестът им времето продъни,
разключи страшните вериги.
От любов майце си воспалени,
начнаха музеиум и библиотека,
храмове духу бидоха создадени
за раба българина, за човека.
В нашето средоточие няма забрава –
вам се полага и почит, и слава”.
Из юбилеен сборник
„Читалищно дело”

Събитието, подтикнало автора да напише тази статия, беше проведената наскоро по радио „Ауреа” среща-разговор в рубриката „Емисар” за проблемите на читалището и за читалищната дейност изобщо. Тъй като, така или иначе, разговорът се водеше в съвсем друга насока, така и не стана ясно какво, е аджеба, туй нещо читалището.
На 30-ти януари 1856 г. четирима велики българи поставят началото на Великата Българска Културна Институция – в град Свищов се основава първото Читалище. Четирима българи, които заявяват за начинанието си по следния начин – „Господин Димитриа Начовича, учител Господин Емануил Васкидович, учител Господин Георгие Владикин, Господин Христаки Филчов, воспалени от родолюбието си, определиха по възможности да пожертва всякой от онаго дара, от която Бог им подарил, за да поставят едно българско читалище, гдето да бъде библиотека и музеум”.
Първите, така наречените пионери, поставили начало в която и да е било област на развитието и творчеството на отделните народи, или човечеството, винаги са получавали възхвала, признание и ореола на основоположниците на доброплодното новаторство. Или поне така би трябвало да бъде. Всъщност, в нормалните държави тези хора обикновено ги издигат в култ. А у нас?
Сигурен съм, че 99%, ако не и повече от „народа български” не знаят имената на основоположниците на читалищното дело. Всъщност, той, в случая, не е толкова виновен. Виновниците са други, но... за това после. Нека сега си поговорим за читалищата. И така – защо читалището е с българско свидетелство за раждане?
Читалищата се появяват през 19-ти век в условията на турско владичество. Турската империя тогава и грош не е давала за просветата и културата на българите. Пита се защо другите Балкански народи с подобна историческа съдба не са родили и отгледали такава структура в своята духовна сфера?!
Авторът на „Читалищен буквар” – Христо Илиев навремето беше поднесъл една хипотеза – нашия народ е създал азбука и отворил прозорци за културен възход на много славянски страни, открил един от първите университети в Европа, след падането си от 500 години под турско иго, не е могъл да изчезне от културната карта на света. Неговата духовна енергия заспива, но не се стопява. И когато настъпва пролетта на възраждането тази енергия се отприщва и се устремява напред. В нея са натрупани петвековна жажда за духовно знание. Читалищата са един от отдушниците на тази енергия.
П.Р. Славейков, Т. Икономов, Г.С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Бачо Киро – това са само част от имената под чиято инициатива са създадени много читалища.
И ето, че тук ставаме свидетели на две крайни оценки между две от читалищата. Цариградското читалище под ръководството на П.Р. Славейков издига идеята за национално самоопределяне чрез просвета преди националното Освобождение. Защото „непросветеният навсякъде е роб”. В Букурещ, обаче, след 1861 година по инициатива на Г. С. Раковски също работи българско читалище, което в най-добрите си години е средище на национално-революционната борба.
„Барут и книги, пушки и читалища, ножове и училища” – зове Каравеловият вестник „Свобода”. Защото, „без Свобода няма образование”. Въпреки разногласията между по-улегналите и по-буйните, всичко в крайна сметка, е било с една единствена цел – доброто на Родината.
До Освобождението на България читалищата достигат над 130. Дали изобщо можем да си дадем сметка какво означава това в тогавашната робска действителност.
А сега как е? Преди няколко години прочетох една статистика, че в днешно време от 4300 действащи читалища функционират едва 1450?!?!
Какво става? Ново робство ли ни очаква? Явно някой е решил да лиши българския народ от духовността му. От там нататък е лесно. Хората, които създадоха тази институция – читалището, трябва да се изучават всеки ден в училищата. Вместо това ние постепенно затриваме тяхното дело. Там, където е звучала „Къде си вярна ти, любов народна” на Добри Чинтулов, сега тъне в нищета и мизерия, и се разпродава на търг. Там, където е кипял творчески труд, сега са отворени кръчми. Срам! А най-лошото е, че самите ние гледаме с пренебрежение и охота към това културно наследство, завещано от дедите ни.
А не трябва да е така, защото:
- читалищата трябва да възпитават родолюбие
- читалищата трябва да са школо за свободолюбие
- читалищата трябва да са място за безкористно колективно действие и творчество, което създава традиция на солидарност и взаимопомощ
- читалищата трябва да подготвят обществено отговорни дейци в областта на културата, които да поставят обществените интереси над личните
- читалищата трябва да се ръководят от отговорни хора, които да работят за неговия престиж, а не да ползват читалището за своя собственост, или просто да стоят там за заплата.
Мога да изброя и още добродетели на читалищата, които трябва да... Но, мисля да спра до тук. Всъщност, това не съм го измислил аз. Това си е било написано. Аз само добавих думичката трябва. Навремето от нея не е имало нужда, защото работите тогава са вървели. Трябва отново и отново да се замислим (много внимателно) как ще я караме занапред. Да не събудим някоя сутрин и да видим сградата, която някога беше наречена „Музеум и библиотека”, че се е превърната в мавзолей... Мавзолей, в който лежи мумията на българския дух.
Не бива да го позволяваме.
P.S. А сега искам да ви запозная с един пасаж из словото на Петър Атанасов – Председател на читалището гр. Златица при откриването на читалищния театрален салон на 24 април 1923 година – „Почитаеми съграждани! Днес ние присъствуваме на едно рядко културно тържество у нас. Ние виждаме една наша лелеяна от десетки години мечта сбъдната. Днес се открива и освещава още един паметник на светлината, още едно огнище за пробуждането на народната свяст, още един мощен фактор за насаждане художествена култура. Това е нашият скъп, мил градски народен театър”.
Аз от себе си ще кажа – нашият скъп, мил градски народен театър май нещо в последно време го хвана липсата.
Веселин Рогачев – актьор, режисьор, бивш треньор, настоящ монтьор, журналист и читалищен настоятел

САЛЕМСКИТЕ ВЕЩИЦИ по Златишки сценарий

Почти 6 месеца изминаха от онзи ден, когато златичани избраха новия кмет (кметица) и нов общински съвет. Шест месеца би трябвало да са напълно достатъчен срок, през който трябваше да се прегледа какво сдадено от предишното ръководство, след това да се съберем, да се погледнем в очите, да си стиснем ръцете и после всички заедно да започнем да работим за благото на нашата Златица. Това приемане на бюджети, предложения, изготвяне на проекти и тъй нататък, и тъй нататък...
Абе, знаете как е, няма да ви уча аз, я! Зер, затова сме ви избрали.
За шест месеца обаче, положението в нашата община, меко казано, си е... мамата. Още от самото начало взе, че се размириса. Първо, от едно място, после и от много други.
И за всичко, което е ставало преди (забатачено, разбира се), което става в момента (забатачено, разбира се) и което ще става за в бъдеще (забатачено, разбира се), за всичко е и ще бъде виновна тя – Кметицата.
Значи, първият мирис дойде от така лелеяното и все още недовършено сметище. Чудно откъде ли се взе, тъй като в него все още боклуци нямаше. Първо, „вятъра на промяната” донесе едва уловима миризма, но с течение на времето от ден на ден започна да вони все повече и повече. Както изглежда, се установи в последствие, че кметицата отказала да заплати на фирмата-изпълнител заради несвършена работа и изтекъл договор. От своя страна, фирмата се опита да изхитрува, после да я стресне и най-накрая се направи на обидена и си събра багажа. Интересното обаче, е друго. Вместо да проверят и ако е така (а то сигурно е така), да я подкрепят, ОбС взе, че влезе в положението на фирмата.
Аргумент – много от нас в момента си мислят така „Абе дори и да има нещо гнило, хайде сега, нали ще се завърши пустото сметище, за благото на Златица е. А, кой поръчал музиката и кой ще плаща... Е, то се знае кой! Само, че сега – Ядец! Виновната е... Кметицата”.
На мен лично знаете ли на какво ми заприлича цялата работа? Много често в нашия район гастролират цигани – тенекиджии. Та тези „майстори” обикновено гледат къде живеят по-стари или самотни хора, и най-често там отиват да си търсят работа. След като предложат да им направят улуците почти за без пари, за по 2-3 лева на метър. Абе, има-няма, половин пенсия, да има там за цигарите и за хляба, а иначе така здраво ще ги направят, че даже къщата да падне, те ще си останат във въздуха. Само, че когато дойде време за плащане (след свършване на работата, разбира се), горките хорица разбират, че не само техните пенсии, ами и на приятелите от махалата да съберат, пак няма да им стигнат. А за качеството на работа, да не говорим. А най-лошото е, че те трябва да се оправят сами. Щото, и да се оплачеш... Абе, я се оправяй сам.
Та, така и с нашето сметище. Кой работил, кой платил, кой дупки копал, кой 6 милиона похарчил – Кметицата виновна. Виновна е и точка.
След това замириса и от бившето Карлиевско сметище. Там също пак Кметицата е виновна. Нищо, че пред цяло село тя се изправи и каза, че не знае нищо по въпроса. А, когато запалиха Райхст... Чакай, чакай! Това беше друг случай.
И за горящите контейнери – пак тя е виновна. Нищо, че не ги пали тя. То не, че и предишни години не бяха пак пълни и горящи. Виновна е!
А, когато палнаха Райхст... Чакай, че пак се отнесох. Искам да кажа, че когато се запали онзи гараж виновния беше познайте кой – Тя. Е, какво от това, че някой си там тиквеник изсипал „чудото” си до гаража на човека, а не в контейнера, тъй като той бил пълен. А това, че някой не е преценил, че неугасени въглени, където и да ги сложиш, палят. Ама... Иначе щеше да изгори само контейнера. И след като всичко в този град гори, пуши (не, не, Райхстага няма нищо общо със случая) и мирише, тя, моля ви се, вместо да се почувства виновна, взе че направи „Конски Великден” и спортен празник на хората. Това вече, ако не е безочие, здраве му кажи. Вместо да се свие в някой ъгъл, тя тръгнала салтанати да продава. А пък да вземе, че да не покани „баш майсторите на спорта” от Златица. Ужас!
А една от многото й (и не последна) постъпки бе, когато поиска пари за проект на нов водопровод. Абе, женски акъл, моля ти се. Че тя по-хубаво да тръгне и да преброи колко чешми и чешмички има в Златица. И колко кладенци в дворовете. Водопровод! Хайде де! Не се научи да си трае таз жена и това си е. Абе, гледаш я такава една свитичка, миличка. Абе, откъде го вади тоз инат бе. Натиска си се на кметския стол и не иска да го преотстъпи на никой. Особено на “великите претенденти”.
Ох, на нас главата ни се е запалила, а пък тя... Е, стига с този Райхстаг, де! Там е друг случай ти казах. Друг път може да го използваме като компромат. Когато няма да има за какво да се закачим. А пък ако не хване „дикиш”, ще подхвърлим идеята, че тя е виновна за чумата през Средновековието, или пък, че тя е пилотирала единия самолет, когато Кулите ги таковаха. Аха. Преди да го блъсне, е скочила от него. Ала Джеймс Бонд. Абе, с една дума, виновен трябва да си има и няма значение кой, важното е да не сме ние. А пък в случая има кого да обвиним, нали така? Значи, Ловът на вещици в Златица може да продължи.

Атила