ПИСМО ДО ОТВЪДНОТО

Смъртта често ни отнема близък човек, приятел, сродник, съсед или просто познат. След него остават спомени и те говорят
за човека, който ги е създал, за човека – живял, творил и си отишъл тихо, незабележимо.
За такъв човек, скромен, с голяма душа, безкрайно отдаден на златишкото читалище и всичките му дейности, безумно влюбен в Златица и нейните обикновени хора, ще ви припомним днес.
Почетният гражданин на Златица Никола Младенов, бай Кольо, вуйчо Васо – така го наричаха приятелите му.
Незабравимият, гражданинът с чиста съвест, дългогодишният читалищен деятел и председател на читалището, добрият самарянин и великодушен човек. На него днес пишем това писмо. Той предсмъртно ни завеща да не го забравяме... Да помним участието му в самодейните колективи, в хоровете, в театралните постановки, в сатиричните състави, в карнавалите, във вечеринките.

Къде си бай Кольо да видиш читалището сега?
Ти беше прав, когато ни казваше, че над читалището ще вряскат кукумявки, а твоето дело ще потъне в забрава!
В читалищния дом се вмъкна „най-калпавия келеш на Златица”, както казваше ти, бай Кольо. Приживе ти не искаше да го видиш около себе си, а той се напъна да те замести.
Днес сме вече 20.10.2009 г. Мандатът на старото читалищно настоятелство отдавна изтече – още на 14.06.2009-та.
Събрание така и не се насрочва повече от три години – ни отчетно, ни изборно. Не го насрочват по техни си причини, защото на златичани отдавна им писна от безобразията, които се вършат в читалищната сграда и ще вземат да ги изгонят. Господата се спотайват, подписват документи, вземат решения и харчат читалищни пари за оня, дето свири в комините.
След някой ден Златица ще празнува 120 години от създаването на читалището. Кое ръководство, кое настоятелство подготвя празника? Новоизбрано от хората няма, старото е нелегитимно?
Какво доживяхме, бай Кольо, да не може в целият град да се намерят няколко души – дейни, енергични хора за читалищно ръководство?!? Срам! Голям срам за твоят обичан град, бай Кольо!
Да можеше, приятелю, да влезеш сега в читалището (ако те пуснат, разбира се), да ти литнат прилепите над главата, да ти замирише на мухъл от ъглите в читалищния салон... Да можеше от високото на видиш какво е почудище в твоят втори дом!
Да усетиш пустошта, която лъха от сцената... Да ти падне завесата на главата, да те задуши зловещата тишина... Няма детски смях и глъч, няма песни и музика, няма веселие. Няма живот в тъмния читалищен дом – все едно е дом на покойника, не на културата...
Ти, вуйчо Васо, не позволяваше лоша дума по адрес на читалището да се каже. Пазеше го като свой дом, душата ти беше в него.
Сега с тъга си спомняме за времето, когато пораснахме покрай тебе, за нашата младост. Ти намираше работа за всички нас.
Едного пращаше за вода, друг – да залепи обява, трети да нацепи дърва за печката, четвърти – да уведоми някого, че ще се проведе заседание на читалищното настоятелство. Телефонът беше пред теб, но ти не си позволяваше да ощетиш читалището дори с няколко стотинки, камо ли да ти покриват телефонните разговори на месец. За нас беше чест и гордост да ти помагаме и да седим с теб в твоята Светая-светих.
Днес това го няма! Не се допускат хората в Големия дом – ни млади, ни стари. Да ходят по кръчмите. Читалището е за „богоизбраните”.
Ти, бай Кольо, посрещаше всеки влязъл в читалището като роднина – усмихнат, човечен. Уговаряше всекиго да стане читалищен член, та левчето да влезе в читалищната каса за читалищна дейност, за книга, за театър, за танцова. Сега читалищен член може да стане само човек, приближен на председателя. За други – не е позволено. Членуването в читалището стана възможно само след щателно проучване кой си и на кой си човек – без да ти се даде устава, без да ти се разяснят правата и задълженията, без някой да се опита да те приобщи, за да има живот в читалището...
Къде си, приятелю, да поседнеш на стъпалата отпред, да се „порадваш” на клатушкащият се златишки велможа? Сигурни сме, че щеше да кажеш една от твоите любими фрази: „Бог да прости на пияндура. Аз не ща да му прощавам”.
Къде си сега, да влезеш в покоите на велможата, да поседнеш на новото кресло, да пийнеш едно марково питие?
Може читалищна дейност да няма никаква, може читалището да е заключено за децата и внуците ни, но за хиляди левове обзавеждане се кипри в председателската обител, а марковите питиета се леят като из ведро и за големи суми се купуват.
Бай Кольо, ти изкара пенсия на старото, олющено бюро. Когато кракът му се счупи, приятел донесе тухли-четворки и го подпря. Но около старото бюро кипеше живот, чуваше се смях, репетираха се роли... Къде са те сега? Вместо читалище – дом на покойника. Скръб, тегоба, мрак.
До бюрото ти цъфтеше бегония. Понякога празнувахме – всеки донасяше по нещо от къщи. Суджук, тиквеник, мекици, погача, тутманик. Но от дома, а не се харчеха читалищни пари за банкети.
Ех, бай Кольо, днес читалището не развива дейност като по твое време. Но то не е за чудене. Един барабанчик-тупанджия, комбайнер-тракторист, пожарникар, пишман културен деятел, заядлив и самовлюбен, незнаещ повече от „ало, нашия” човек, какво може да направи? Той просто се напъва да се покаже пред обществото като много кадърен, та след някоя година на изборите като се кандидатира я за кмет, я за общински съветник, вече да им е познат на избирателите.

Да развива постигнатото от теб ли?
Не, не може. Само доноси до прокуратурата, полицията съда може да пише... Такава дейност вече в читалището се развива...
Бай Кольо, ти често ни цитираше откъс от „Време разделно”, в който Манол говори за поганците „за същества – безродници, без душа, без съвест, без любов, които обитават тъмната бездна на проклятието и предателството”. Да можеше да погледнеш в каква тъмна бездна е превърнат твоя свиден втори дом – златишкото читалище! И какви се разпореждат в него?! Виждаш ли отгоре как читалището затъва в дупката и как все по-силно вее вятърът на безхаберието?
Страх ли притиска златичани, будна гражданска съвест ли няма?! До там ли я докарахме, та едно „петле-джинка” да раздава правосъдие?!? Да харчи грешни пари за оня, който клати клоните и да мърси делото ти?!?
Да беше тука, бай Кольо, такъв сиктир щеше да му теглиш, та щеше да се чуе чак в Пирдоп. Но те няма да браниш завоюваното и изграденото през годините.
Читалището е под ключ. Забраниха на децата от танцовия състав да играят за Коледа през миналата година и за 24-ти май през тази. Забраниха мероприятията – намериха си оправдания да почиват по празниците, вместо да работят и да заслужат големите си заплати. Златица мълчи. Златица търпи един самозабравил се комбайнер-тракторист да и чука сол на главата й! Златица много дълбоко спи – не чува воплите на страдащите за култура и история...
Дали златичани те забравиха, бай Кольо? Дали забравиха белокосият, засмян човек, който разговаряше с всекиго като с роднина? Ние все още помним твоят девиз: „С вълците вия, с овцете блея”.
Ти никого не подмина по пътя си, никого не обиди.
Съветваше, плачеше заедно с наскърбения човек, утешаваше го. Днес повече от всякога си нужен на Златица, на читалището, на хората. Тук е тъжно без теб. Пуст е твоят читалищен дом – мрачен и обримчен с паяжини.
Прости ни, приятелю, но не можахме да опазим хилядите експонати, събрани от теб през целия ти живот из Средногорския район. Нямаме достъп до помещенията, в които ги съхраняваха. Те си намериха нови собственици. Окрадоха труда на живота ти. Уж били разбивани врати, уж били откраднати. В полицията защо няма фиксирана кражба, така и не знаем? Значи, остава сами да се досетим кой окраде експонатите. Ти, бай Кольо, им помогни да си спомнят.

Не вярваме, че златичани са те забравили.
Ти беше един от тях. Такъв човек като теб не може да бъде забравен. Ти посвети целият си живот на Златица, твоята голяма любов. Все жалеше, че когато те погребат няма да гледаш към нея, а към Пирдоп.
На нас, твоите приятели, ни се иска златичани да се събудят, да прогледнат и в твоя памет да сложат читалищните работи в ред. Спешно да бъде проведено отчетно-изборно събрание, да се избере ново ръководство от енергични, дейни млади хора, които да работят както работеше ти.
Ако златичани не теглят чертата на това овчедушие, ако оставят да се затрива светилището, което строиха дедите и бащите им, жалко. Ако това не стане, прости ни бай Кольо, че не опазихме и картинната сбирка, която ти подари на читалището. Може би и картините си намериха нови собственици.
Прости ни, че не опазихме читалището от посегателството на алкохолици, които заспиват по масите в кръчмите, бездарници, барабанчици, председатели на разни комисии, слабограмотници...
Какви пожелания отправи към нас преди да си отидеш от този свят! Как тъжно ги редеше, а от очите ти капеха сълзи...
Ти като че предчувстваше какво ще се случи, когато теб вече няма да те има, за да браниш делото си.
Няма вече театрални колективи, няма хорове, няма детски школи, няма концерти. Нищо няма.
От дъжд на вятър се прави някакво мероприятие ей така, от хорска срама около някой голям празник и толкоз. Обзаведен е председателския кабинет и канцеларията като на министър. Плащат се огромни сметки за ел. енергия, представят се фактури за хиляди левове, похарчени по заведения – за алкохол и ядене. Намесиха читалището и в политиката. Читалището се пълни само около избори – по политически срещи с кандидатите. Който не е с читалищното ръководство е враг на читалището...

Ето защо написахме това писмо, бай Кольо.
Не е по силите ни да се борим срещу озурпаторите. Прости ни, приятелю, че светилището е обвито в забвение и интриги, и потъва в мрака. Ти ни обеща и от отвъдното да пазиш Златица и „убавините” златишки. Няма го твоят тънък хумор и острата ти критика! Златица хептен затъна, или както ти обичаше да казваш: „занееля”. И онези, които се веселиха около теб по празниците, аплодираха твоите театрални изяви, радваха се на всеки концерт – и те сега си траят. Защо стана така, бай Кольо? Дали, защото злото взе връх над доброто, лицемерието над истината?
В читалището цари беззаконие и безконтролност.
Златичани те обичаха, приятелю, но изглежда те забравиха, защото все още мълчаливо стават свидетели на случващото се...
Дано Бог чуе молбата ни и прати разум на неразумните, а с гръм разбуди спящите! А ти – прощавай, че не опазихме делото ти!
Златка Младенова и приятели

МЕДОДОБИВНО "ЧИСТО" СРЕДНОГОРИЕ

Преди дни огромен облак опасни и вредни вещества се образува на територията на бившето МДК-ка, след което бавно се издигна нагоре и се понесе в посока на Дома за медико-социални грижи за деца в Златица, Вилна зона „Черешака” и околията. Хората, които в този момент са били на работа в завода разказват, че дори и с предпазни маски не са могли да дишат нормално, имали са гаден лепкаво-горчив вкус и в продължение на няколко дни са страдали от силно главоболие, общо неразположение, гадене и повръщане.
Доста стряскащ и тревожен факт е, че виждащият се от километри отровен облак, не бе засечен от нито един измервателен апарат и никъде не бяха публикувани данни за стойността на отровните газове, с които за пореден път бе обгазено Средногорието. Нито една национална медия не спомена за ефекта от поредното залпово замърсяване от иначе претендиращия за екологично чист производител. Така стана и преди около два месеца с разлива хвост на Елаците, когато тонове от отровата се изляха през пропукалата се стена на хвостохранилището.
В тези нередки случаи на масови замърсявания в „черната точка” на Европа – Средногорието, все още се процедира, както по времето на Чернобил – при пълно затъмнение и лишаване на населението от информация на какво са подложени ежедневно.
След тези често случващи се инцидентни изпускания и залпови замърсявания, никак не е учудващо, че все по-често умират 30-40 годишни мъже от някоя форма на рак, над 90% от жителите страдат от астма и други остри дихателни заболявания, всяко второ дете има всевъзможни известни и неизвестни алергии, а процента на увредените деца расте с неконтролируема скорост.
А иначе, настоящите управници и собственици на завода демонстрират изключителна загриженост за хората и природата – на думи, и изпълняват своята амбициозна дарителска програма, която на година възлиза на 200 хиляди лева при годишна печалба за предприятието в размер на няколко стотин милиона евро.
И единствено страхът, който е обзел работниците, че ще бъдат уволнени и няма да могат да покриват разходите си и да осигуряват хляб за децата си, ги кара всеки ден да рискуват своя и техния живот, като премълчават престъпното замърсяване, на което всеки ден стават преки свидетели.
А държавата тихичко се е скрила зад комисионните и мърка доволно... Какво тук значат няколко хиляди люде, които всеки ден са подложени на геноцид?! Важни са данъците, които влизат в държавната хазна и другите финансови отчисления, давани под и над масата.
След няколко разговора с различни обществени личности разбрахме едно – всяка една българска лаборатория, която би могла да направи изследвания на населението в нашия регион, както и на водата, въздуха и почвите, не е много заинтересована да го извърши. Пък и има доста съмнения по отношение верността на данните, които се предоставят след това.
Интересен е фактът, че в Златица на три места има монтирани контролно-измервателни уреди, но данните от тях първо отиват в завода и чак след това се връщат обработени в Общината и се показват на телевизора във фоайето, за да може всеки да се убеди, че няма никакво замърсяване в района – въпреки горчивия лепкав вкус в устата, силното главоболие, болките в корема, гаденето и повръщането.
Да сте живи и здрави, докато може да издържи организма ви, уважаеми читатели. Останалото е... Божа работа!!! Друг няма кой да помогне и да се грижи за живота и здравето ви.
Харчете си с радост отпуснатите 200 хиляди лева за социални проекти от завода и им благодарете, че са толкова добри да дадат и тях, че то в тая криза за кое по напред – за автомобилни състезания и състезатели ли, за социални нужди ли, за коктейли и гостувания по нощни тв-предавания ли – за какво ли?...
А от екологичните списания можете да научите всичко за опазването и грижата за околната среда, но преди да вземете информацията на сериозно, погледнете долу на втора страница кои са тези, които спонсорират изданието. Ще откриете много познати фирми!!! Е може за общините пари да няма, но за помпозни статии в лъскави скъпи издания – има, има. Нали там пише, че са изрядни и че всички ние трябва да сме безкрайно щастливи, че са избрали да инвестират именно тук тези мощни инвеститори. Избрали са именно нашата красива страна, нашия прекрасен Средногорски район, за да позиционират производствата си... Наред с... Африка...
В нашият регион са се пръкнали модерните напоследък и много шикови „зелени компании”, които „не просто спазват законите, садят дръвчета или замърсяват по-малко – те създават стойност”. И тя е над всичко... Ходят по форуми, тракат ченета и се самовъзхваляват надълго и нашироко колко са прецизни и екологично-чисти. А тук, на село, в дълбоката провинция заводите им ежеминутно бълват отрови и генерират само и единствено... Крупна печалба... И тя е над всичко... Ден след ден...
И няма значение, че все по-често от отровите им умират хора... И деца... Нали изпълняват мижавите си социални програми... Плащат си, където трябва... Правилата и нормите са за това – да се нарушават... Аборигените – да мълчат, че... Лошо им се пише. Те имат правото само и единствено... да дишат отрови и да... умрат!!!
Най-болното е, че зачестиха предателствата на местните хора, назначени на някоя по-висока длъжност, които за няколкото гроша, които получават в повече, отдавна са продали душите си на дявола и мачкат наред, без дори да се замислят, че давайки на децата си повече финансови средства, ги убиват със сигурността и прецизността на всяка глътка въздух и вода... Отровите не подминават никого... Ни беден, ни богат...