ЗА ЖИВОТА НА ЗЛАТИЦА - с ухание на рози, арсен и СО2
Розова земя... Да, и това е Златица!
И тук може да се види красотата на добре подреден розов масив - само на няколко километра от комините.
Жажда за живот! Надежда за по-добро утре!
Казанлъшка гледка се открива пред погледа ти, ако си свърнал към Бакаджик сутрин рано, за да се насладиш на изгряващото слънце в нашето промишлено Средногорие.
И там, на Бакаджик, зареял поглед към борбената борова горичка, погледът ти се оцветява в розова магия и омаен аромат. През май... Вълшебство.
Затваряш очи и се наслаждаваш на мига, преди да е отминал и да замирише на сяра.
Станка Дамяновска, кореняк златичанка е засадила розите с помощта на задружното си семейство. Борбена и неуморна жена, успяла да възстанови величието на златишките плодородни земи, захващайки се да отглежда маслодайни рози и овощни градини.Несломим и жизнен човек, твърдо решен да запази традицията на Средногорския край жива - прекрасен рай с необятно красива природа, край на трудолюбие, почит и гостоприемство.
Станка Дамяновска е...
Пенсионер съм от 22 години – от медодобивния комбинат „Георги Дамянов”. През целият си живот съм била заварчик. Мъжка професия. Винаги съм се старала четворно повече, за да се докажа, че не съм по-малко способна от мъжете. Така съм гледала на професията си.
След пенсионирането продължих да работя още известно време. Станах и предприемач, открих собствена фирма. Семейството ми притежава земя, затова решихме със сина ми Димитър да започнем нещо да вършим, не можехме да разчитаме само на една заплата и една пенсия.
Семейството...
Семейството ми е много задружно. Минахме през всичко. В началото, когато се захванахме с т. нар. „собствен бизнес”, гледахме прасета, но не можахме да ги продадем. След това завъдихме крави, но цената на млякото от 0.20 ст. не стигаше за нищо и ги махнахме. Един ден решихме да опитаме с рози. Проучихме и се убедихме, че розите виреят в нашия район и така се захванахме с този занаят.
Цялата ми фамилия – брат ми, сестра ми, децата ни – всички сме с професия заварчик. Радвам се, че успях да увлека всички. И двете ми момчета Димитър и Боби – и те заварчици. Внучката Силвия също ме пита от време на време, бабо, защо не ме научиш и мен да заварявам? То няма за мъжете работа в момента, та и тя ли да чака. През социализма даваха право на човек да се реализира, особено на младите. Сега не е така.
Розите искат чалъм...
Да отглеждаш рози е доста скъпо и трудоемко начинание. Имахме 10 декара наследствена земя. Купихме още 8, вложихме наши средства и купихме разсад. Спестяванията ни не достигнаха, затова изтеглихме заем и с този заем успяхме да ги насадим. Изкопахме, както се вика по златишки, един „гьол”, за да можем да ги поливаме и да не съхнат. Но, да ти кажа има много завист. И затова ти казвам да се знае, че се говори из града ни откъде сме взели пари, че да гледаме 20 декара рози? Със заем и собствена земя започнахме. И с много желание и труд. Купихме разсада от производителка, която беше много любезна и ни обясни как да се грижим за него. И сега непрекъснато държа връзка с нея и се допитвам – кога да ги пръскам, как да ги режа, кога да ги наторим, кога да ги окопаем. Фиданките се садят през пролетта или есента, най-хубаво е през есента, тогава има повече шанс да се захванат.
Когато искаш да се научиш да го правиш добре – начини се намират много. Розите си искат чалъм и желание. Имаш ли желание - няма как да не осъществиш това, което си захванал.
Трудно ли е да отглеждаш рози в Златица...
Трудно. Първото, което ни се случи е да ни отровят водата. Изсипаха масло в нея. Така и не можа да се установи кой го е направил. В Златица въобще нещо хубаво да се направи е трудно. Има много завист. Все гледат да ти пречат, вместо да ти помогнат. Благодаря, че имам толкова задружно семейство. Синът ми Димитър е неуморим. Събрахме се една група пенсионерки, които са ми приятели и с тях окопахме розите, изчистихме езерото и продължихме напред.
Тази година, мисля, че вече е шестата, има много добри резултати и дават много цвят. Доказахме, че розите добре виреят и в нашия край, не само в Казанлъшкия. И при добри грижи се отплащат много добре. Отглеждането на розите е основното препитание на нашето семейство.
Кой дава идеите...
Идеите са мои. Не знам, може би сбърках, че сина ми го направих земеделец, но той също е с голям ентусиазъм и сега даже е по-мераклия от мен. С по-голям хъс ги гледа и непрекъснато се интересува как да подобри насажденията. Търси. Пита. За нашия район сме забелязали специфични неща, които се различават от другите райони. При нас розите се берат една седмица по-късно от казанлъшките и карловските. Тук сме по-високо. Забелязали, че климата тук е по-хубав, може би защото е по-прохладно и цветовете стават по-едри, не изгарят бързо от силното слънце. Радваме се, че мястото на което сме ги посадили е пощадено от завода и нямаме големи поражения от замърсяването. Това място е може би едно от най-чистите на града, ако изобщо може да има чисто място тук!
Розата е рекултивиращо растение, има въздействие върху почвата и я почиства от замърсяванията. Бих дала съвет, който няма работа, да се захване да отглежда рози. Едно семейство може да се грижи за 5-6 декара рози и да си осигури част от прехраната, поне да не гладува.
Добра ли е цената?
Цената в момента е много добра. Докога ще е така – незнам, защото в България се садят много рози, купуват се земи, правят се насаждения. След три години ще има още много производители на рози, защото те дават цвят едва след третата година. Фиданките поскъпнаха от 0.50 лв. на 1.00 лв. Търсенето е по-голямо. Даже в Златица ме питат и търсят. Което немуниумо ще доведе до повече производство и тогава цената може да падне.
Земеделието е бил основен поминък в нашия регион, поддържат ли Ви институциите да се грижите за земята, да я обработвате? Помага ли общината?
На нас лично общината не ни е помагала. Единственото е, че много пъти сме се оплаквали от пакостите, които ни правят. Пускат коне, крави, овце и кози в насажденията. Тогава общината праща хора, които да спрат животните. Само това е. Иначе общината няма нищо общо. Лично наше дело е, нямаме подпомагане.
Не сме получили подкрепа нито с идеи, нито с търсене на финансиране, нито с подпомагане при отглеждането.
Държавните субсидии са много малки за розите. Колкото дават за един декар ръж, толкова е и за един декар рози. Това не е нормално. На един корен роза му дават живот 25-30 години. Според мен те са трайно насаждение, но защо не го водят такова не мога да си обясня.
Борят се розопроизводителите в България да променят нещо, но дали ще успеят това е друг въпрос. Всяка година се обещава, че ще се промени нещо, ще се улесни и подпомогне розопроизводството, но и досега нищо.
На колко години си?
Трябва ли да си кажа годините (смее се)? Не ме е срам от тях!
Питам, защото ентусиазмът, който имаш е като на 25-годишна!
На 70 съм. На се чувствам на 33.
Формулата за тази жизненост и „младост”!
Аз съм бивша спортистка. До 38 години съм играла волейбол в Пирдоп и в медодобивния комбинат, наред с работата си. Имам строг режим – не пуша, не пия, лягам си в нормално време. Спортът много ми е помогнал.
За дух и за здраве. Като реша нещо да направя – правя го.
Може да ми коства много усилия, но щом съм права – не може да ме спре нищо.
Трудът ли прави човек по-добър?
Разбира се, че труда му помага да бъде по-добър.
Какво ти дава например да разхождаш цял ден едно кутре и това да те прави щастлив, да те облагородява?
Онзи ден срещнах един човек и той ми разказва как по негово време в такива жеги, като днешните, от които непрекъснато се оплакваме, са били на нивите да жънат. Жега непоносима, пука се дърво и камък, но сърповете не се хвърлят.
А сега на младите им е жега, плашат се. А едно време на нивата в такава жега се отглеждаха децата, в цедилки на сянка под дървото завързани са ни люлеели, докато жънат и прибират реколтата.
Моето хоби е да садя дървета. Насадила съм над 200 овощни дървета и се гордея с това. И сега, като видя, че някой отсече дърво, ме боли сърцето. Имам и такава идея, която споделих и с кметицата - да инициираме да се садят дръвчета в Златица. Колкото повече, толкова по-добре. Да превърнем Златица в това, което беше преди построяването на завода. Град – градина! Някои може и да не го помнят, но аз го помня.
Град – градина! С овощни дървета по тротоарите - круши, ябълки, череши. А орехите! Какви орехи имаше само! Златица беше райско място. Златица за мен е над всичко.
Не ме интересуват партии – мартии. Златица е над всичко, защото тук живеят моите деца, моите внуци. Тук живяха моите родители. От състоянието на града в момента ме боли много. Боли ме, примерно и за това как не се решава проблема с товаро-разтоварната на концентрата на гарата. Там живеят и двете ми деца. Трови се града, трови се семейството ми, близките ми, съгражданите ми, земята се трови.
Същото е и с поредния опит да се унищожи зеленината около завода. Това ни разтрепери и дето се казва всички, които сме на възраст - „вдигнахме кръвното”. В момента уж спряха, но не знаем как въобще ще се реши проблема и кой ще го реши?
Това, че помниш Златица такава, каквато е била, окъпана в зеленина и сега виждаш нейния облик, боли ли те?
За Златица много ме боли, защото не случи на ръководство. На хората им е нужен някой, който да ги увлече, а това според мен е общината – и кмета, и общинския съвет. Да дадат пример, да ни поведат. От тях трябва да започнат идеите,
ние ще ги последваме.
Например, през пролетта да организират засаждане на фиданки – ние всички до един ще отидем, ще садим. Но да намерят най-подходящия начин да го организират, защото и това е важно. Ако някой иска да се убеди, че наистина садя дървета, нека да дойде и да види около двора на големия ми син – целия тротоар е залесен с хубави дървета. Отглеждам и хубава овощна градина. И въобще, зеленината в нашите домове и дворове е на първо място.
Възпитанието...
Така ме е възпитал баща ми – да уважавам и обичам природата. Така съм възпитавала и моите синове – в любов и уважение към земята, към дърветата, към всичко наоколо. Очаквам, че така се възпитава всеки един млад човек,
защото младите ще ни продължат нас, старите.
Ще я има ли Златица?
Ще я има – вярвам го! Как няма да я има, нали учим децата си да я обичат и пазят. Учим ги да пазят природата. Ако това не се продължи, с този завод тук и без зеленина – сме обречени. Прави ми впечатление, че във всички дворове на къщите в края на Златица, до комбината, са насадени много дървета. Всеки е гледал да насади каквото може повече – бреза ли ще е, ябълка ли ще е, джанка ли, черница... няма значение. Важното е да има зеленина да предпазва.
А какво е направила държавата през тези години?
Обвиниха ни, че си изхвърляме боклука в горичката около завода, която сега браним да не се сече? Това не мога да го разбера. Нали държавата е собственик от години?
Защо допуска да се унищожава, да се сече?
Ами да направят служителите да не е боклучарник. Още повече, че нямат доказателства, че сме ние. Кой трябва да следи за това? В чии задължения влиза?
Обвиненията...
Всеки може да каже, че сме ние. Това е истината. Но никой не доказва нищо, никой не следи, никой не пази – нито общината, нито държавата. Виждали сме, идват и с каруци, и с камиони, и с лични автомобили. Питам кой трябва да извършва контрол? Според мен общината - това е наша територия, на Златица. А то какво излиза – било държавно.
Е, че като е държавно да го оставим така ли, да го унищожат. И аз бих попитала: Държавата на кой е? Не е ли и тя наша?
И чии граждани сме ние – на България или на Патагония?
Лично аз съм виждала как си карат дърва от тази горичка. Ще попита някой – защо не сме отишли да сигнализираме? Нямаме доверие на общината. В смисъл, че веднага ще отидат да кажат на бракониерите и нашето чудо го няма после. Нямам доверие в институциите. Кой ще ни защити да не ни запалят, да не ни пресрещнат и пребият? Общината ли?
Не знаеш на кой ще кажеш честно и с добро после какво ще ти се случи, какво ще се каже зад тебе. Опасно е.
Ето примерът и сега, около опитите ни да защитим поголовната сеч на гората – вижте какво се случва. Веднага срещу нас сигнали, проверки, доноси! Един общински съветник ми каза направо, че аз съм си купила дърва от тези, които са отсекли и които защитавам. Аз нямам една клечка акация или нещо друго от тази горичка. Не бих си позволила да го взема. Как ще взема от тази гора, като всички ни заболя, когато видяхме как я режат?!
И друго има. Тези, които секат са млади хора, от Златица. За мен е жалко, че не ги заболя. Жалко е, че са златичанчета, жалко е, че отидоха за някакви там пари и започнаха с резачките безмилостно и безжалостно да режат.
Жалко е, че нямат любов към Златица!
Надежда има ли?
Дано да има и вяра, и надежда. Дано като ни виждат как старите се борим, младите да се включат и те – да милеят и опазват града ни, гората ни, природата. Но, като че ли в младите сега има едно безразличие. Родолюбието е на второ, трето място. Може би това се дължи на бедността, на това, че нямат работа и когато се намери някаква работа, са готови да правят компромиси. Да сече за една заплата. Младите са съгласни да работят каквото и да е само и само да не гладуват, или да изкарат пари, независимо по какъв начин, защото не всички го правят заради беднотията. Правят го за повече пари, поне аз така го виждам.
Въпреки всичко си неуморима...
Искам да работя, искам да защитавам, да създавам по-добро бъдеще за децата си. Откровено си казвам искам колкото се може повече да помогна на децата и внуците си в тези трудни времена. Щом имам енергия ще им помагам. Отчитам го по този начин – аз, с моя труд, нещо ще оставя след мен. Ще оставя дървета – круши, череши, сливи.
И призовавам всички да го направят. Златица да стане като през моята младост. Вярно е, че завода унищожи всичко.
А едно време тази част на Златица до жп-линията бе градина с овощни дървета. Като деца играехме и се губехме сред тях. Прекрасно място – вода, слънце, живот. А какви орехови градини имаше! Особено есен като започнат да се берат и чуваш как вятъра ги развява и шепти!
И като направиха завода за един миг всичко изчезна. За една година време. Най-напред загинаха орехите и джанките. Земята оголя.
Днес твърдят, че няма замърсяване...
Не, не. Замърсяванията си ги има. Ходим да берем розите сутрин рано, към четири, четири и половина. Да видиш над Златица какво е? В посока Дом „Майка и дете” под Балкана се вижда една синя мъгла. Ако вятъра е към Златица!
Ако е към Пирдоп, там е обвито в синя мъгла. Сигурна съм, че има подобрения, но замърсяването си го има. Трябва обаче още много да се направи, особено за въздуха и водата. Въздухът, който вдишваме е много замърсен. Като „надуят” завода тук, в нашия краен квартал замърсяването е много голямо. Дишаме го, чувстваме го. Който не е живял тук може да се излъже, но ние не можем. Нас не могат да ни излъжат. Познаваме го този газ, усещаме го. И да се посегне на тази зеленинка, малката около завода – за мен това е престъпление. Дано общината си свърши работата и да го спре. Защото това ще им остане в кавички „голямо постижение” през този мандат. И обратното!
Ако успеят да се преборят, ако успеят да спасят гората, макар и късно, ако успеят да увеличат пояса по посока северния портал на комбината, където е отсечено до дъно (успяха да я унищожат), ще запомним този мандат на този кмет и този общински съвет, че са се постарали да предотвратят едно голямо зло.
За какво друго апелираш?
Апелирам за гарата! Колкото може по-бързо да се спре разтоварването и да се махнат камионите с концентрата.
Стига лъжи. Стига обещания. То беше април, сега последно е септември. Ако не го направят ще излезем отново на протест. Ще спрем камионите. Знам, че няма да е решение, но да видят, че не сме се примирили и няма да се примирим. Не искаме разтоварище на челопешки концентрат на златишка територия. Стига са ни тровили и замърсявали. Стига сме гълтали отровите.
Въпросът ми е: Защо в Златица все трябва да бъде, защо Златица все трябва да прави компромиси и да е „помийната яма” на района? В тази хубава природа на Бакаджик измислиха сметището. Искам така да го запишеш: Коя кметска чутура, без да ни пита гражданите (защото ние не сме питани), подписа и се съгласи сметището да се строи на златишка територия? Малко ли ни е на нас в Златица? Живеем до комините на комбината. Малко ли ни е концентрата? Ето това е. И затова питам: коя кметска чутура го измисли и това сметище?
Хем е смешно, хем е жалко! И накрая, ще правят рудник в Балкана! Апелирам силно. Златичани, управляващи – най-после помислете и за Златица. Не си мислете само за вас, за вашите интереси. Защото се оказа, че всички досега са мислили само за своите си интереси – кой как да се устрои, какво да приватизира. Това е голата истина. Знам, че моето изказване може да ми се отрази, но какво повече да ми направят?
В тази връзка: носи ли днешния политик на критика?
Не. Всичко се обръща на личностна основа и ако си имал смелостта да кажеш, че нещо не е наред, веднага започват да търсят къде да те захапят, да те унищожат.
Но мен не ме е страх, защото трябва да има и златичани, които да не ги е страх. Да се борят, да спасяват и малкото останало тук. Иначе Златица няма да я има.
Истината ще те направи свободен...
Вярно е. Когато криеш нещо, не си свободен. То те чопли, дълбае. И сънят ти не е сън, и денят ти не е ден. Отразява се на вида ти. Истината не можеш да я скриеш от себе си. В отбора по волейбол винаги съм била капитан. Преживявах и победата, и загубата. Емоционално и силно. Като се прибера от състезание първия въпрос на майка ми беше – бихте ли? И като ме погледне и вика – аз те познавам по физиономията. Така е и със съвестта. Познава се по лицето ако си честен човек. Ако криеш и шикалкавиш – лицето ти се променя.
Силата идва от Земята...
Така е. Едно време хората са имали също трудности, но не са се оплаквали – работили са неуморно, грижили са се за Земята, за прехраната, за животните. Днес я няма връзката с майката-земя, със сърпа, с отглежданото на нивата дете – сред класовете.
Едно време овчарите са изкарвали стадата в Балкана на паша. Всеки се е грижил неуморно да произвежда, да поддържа. Сега ако някой реши да започне нещо, най-малко трима ще се нахвърлят върху него да му пречат.
Днес сме свикнали всичко да е общо, но то не е. Не може да се грижиш ти за нивата, друг да дойде с овцете и да унищожи продукцията ти. Не трябва да става така. Трябва да има ред. Ето, аз около нашите розови насаждения посадих над 100 дръвчета. Но конете, кравите, козите унищожават дръвчетата. Овчарите не пазят.
Сигурно трябва да минат още много години, за да свикнем, че има частна собственост и тя трябва да се опазва. Не може едни да садят, други да рушат. И трябва да престанем да следваме приказката: „Не е важно на мен да ми е добре, важното е на Вуте да му е зле”. Докато мислим така, няма как да се оправим като община, като държава.
Мисля, че това с времето ще се промени и пак българина ще започне да обича земята си.
Вярвам го от сърце.
