ЕДИНСТВЕНИЯТ СЪДИЯ Е... ПУБЛИКАТА

А такава почти липсваше на проведения Музикален българо-белгийски фестивал, организиран от “Младежка инициатива за Средногорието”.
На 17 юни (неделя) в редакцията на списание “Средногорски БАГРИ” се получи отворено писмо, в което бе изразено несъгласието на председателката на “МИС” Янка Захариева срещу отразяването на фестивала във в-к “Камбана”.
Решихме по пример на “МИС” и ние да структурираме три мнения за фестивала и двете култури, които видяхме на сцената на Средногорието.
Мнение 1 – в-к “Камбана”, Мнение 2 – “Организаторите”

Мнение 3
Изключително много съжалявам, че така и не успях да разбера посланието на поднесената ни от невероятните белгийски групи музика, може би защото на сцената в Златица същите пушеха цигари, докато изпълняваха репертоара си, надигаха бутилки с уиски и бира пред събралите се 10-на деца. (На сайта на сдружението прочетох, че следващо мероприятие е организирането на семинари на тема: “Алкохол, цигари, наркотици” и “Връстници обучават връстници” - сигурно за това беше демонстрирано използването им). Останалата част от публиката бяха организатори – около 15 на брой и още десетина минали през центъра и поспряли да видят какво става, граждани.
Не ми хареса и това, че всички ние – гражданите на Златица, ревностно пазим току що посадената трева на новоизграждащия се център, а доста от гостуващите белгийски музиканти и организатори бяха налягали по нея. Няма човек, който да е минал през тревата и да не е получил предупреждение от общинската охрана, но за гостуващите такива нямаше.
Изключително съм възмутена от използваните термини в писмото на г-ца Янка Захариева - цитирам: “Заехме се с реализацията на проекта с ясното съзнание, че с инициативата си се изправяме срещу масовия вкус и срещу провинциализма като състояние на духа”.
Уважаема г-це Захариева, следващият път като решите да организирате подобно “изключително” за нашето Средногорие събитие, моля ви насочете усилията си към столичните сцени, на които да представите музиката на великолепните белгийски музиканти. Ние тук, в Средногорието, може и според Вас да сме с провинциален дух, но за сметка на това пък не сме се взели толкова на сериозно. И можете спокойно да кръстите сдружението си “Младежка инициатива за Белгия”, така и така ние, средногорци, не можем да оценим както трябва това, което правите за нас, но в Белгия могат.
Не съм убедена по каква причина нямаше почти никаква публика, но може би една от причините е, че бе обявен рок-фестивал, а рок-музика нямаше. Друга може да е, че Средногорието не се простира от Пирдоп до Златица, а има и Мирково, Карлиево, Църквище, Петрич, Чавдар, Челопеч, Копривщица. Поне малко отделихте ли от всеотдайния си доброволен труд да поканите както трябва жителите и на тези селища да се насладят не на цитирам: “крясъците на чалга-дивите”, а на крясъците на истински стойностната музика, която ни поднесоха повечето белгийски групи.
Настина това, за съжаление, “е действителността” относно организирането и изхарчването на 35 хиляди евро. Защото, при толкова много нуждаещи се, обърнали се към “Кумерио МЕД” за подкрепа и финансиране на лечение деца и други належащи нужди, на тях им бе отказано. Съжалявам, но за мен в този случай с този резултат от неимоверните ви усилия – нулев, тези пари можеха да бъдат насочени към много по-важни неща - като спасяването на детски живот, например.
Ако така неразбраната от всички нас-провинциалистите музика, е била насочена единствено и само към самите вас – организаторите и това истинско културно събитие, което досега не се е случвало в Средногорието, е било изцяло организирано за самите вас, тогава наистина “мнозина са го разбрали и го оценили подобаващо”. Само че тези мнозина липсваха около сцените по време на фестивала, което между впрочем направи впечатление и на специално дошлия за откриването му белгийски посланик.
В писмото си казвате, че търпите градивната критика. Осмелявам се да поднеса собственото си мнение по въпроса, надявам се, че това няма да Ви засегне така, както виждам, че се засягате от всяка критична дума относно прословутия фестивал. А това, че го сравнявате с началото на Влайковите дни, сякаш сте били лично там, е доста несериозно, защото тази година се честваха 15 години – едва ли преди 15 години сте знаели къде точно е вратата на читалището.
Радвам се, че поне сте успели да покриете на 100% европейските изисквания на “нашите”-ваши белгийски гости – професионални музиканти, пътували и изнасяли концерти из цяла Европа, та дори и в Азия. Браво. Но, както се казва в една реклама – “Това ли е най-важното”.
Жалко, че стремежите ви бяха насочени само и единствено към удовлетворяването на желанията само и единствено на тази група белгийски гости. За тях даже имаше организирана и ваканция, екскурзии и тем подобни. А за българските групи бяхте ли се погрижили по същия подобаващ начин. Нали за всички трябва да е по равно. За белгийците има всичко – хотели, ресторанти, посещение в Копривщица – за българските “йок”. Само мястото дето си беше само едно – празно.
В писмото си твърдите, че преценката за целесъобразността на инвестицията е направена много по-рано от други хора. А не твърдехте ли, че единственият съдник на събитието ще е публиката. Как оцени усилията ви тя преди провеждането на фестивала, а не след това?
Искрено се надявам, че вложените от всички вас усилия ще ви донесат плодоносни дивиденти от контактите с белгийските гости – може да заминете на работа в Белгия с тяхна помощ.
Иска ми се наистина да бях видяла “неистови” аплодисменти в Златица на концерта на белгийските музиканти, но такива нямаше. Наистина искрени аплодисменти получиха само родните ни български музиканти от група “Уикеда”. Какво точно е станало в ресторант “Музея” след това на нас, публиката, не ни е ясно, защото не сме присъствали на частното парти. Само слушахме до доста късно след позволения час и в нарушение на обществения ред силната музика и виковете на празнуващите.
За качеството на многото българска народна музика в р-т “Музея” и виртуозните изпълнения на златишките танцьори мога само да кажа, че те също са изнасяли концерти в цяла Европа и даже в Азия. Това, че тунизиец е научил за половин час нашите златишки деца на арабска песен говори колко изключителен талант имат те и би трябвало да ви подсети следващия път тях да поканите да направят концерт, който между впрочем няма да струва и 1/100 от 35 хиляди евро, но за сметка на това ще напълни площадите.
В края на писмото си твърдите, че думите ви са самата истина и всеки, който е бил там, може да го потвърди. Аз бях, но не мога да потвърдя думите ви.
И ние сме щастливи, че “Кумерио Мед” подкрепя благородни инициативи. Затова се надяваме, че те ще подкрепят и нуждаещите се семейства с болни деца, които събират средства за лечението им, което е наистина благородно, а не само похвално.
Накрая наричате жителите на Средногорието широко скроени хора – за същите тези жители ли става въпрос, които в началото наричате, че притежават “провинциализма като състояние на духа”.
Искрено Ви пожелавам ако не сте станали гражданка на Европа, то поне с помощта на завързаните контакти с белгийските музиканти да станете гражданка на Белгия или да намерите подходяща длъжност под крилото на човека, дал идеята за фестивала. След като е успял да осигури тази голяма сума, явно има възможността да подсигури и Вашата професионална реализация ако успеете все пак да го убедите, че наистина Ви бива. Искрено се надявам целта, която според Вас е оправдала средствата, да не е била само и единствено тази.
И накрая ще завърша отново цитирайки една доста нашумяла реклама, въпреки, че имам още доста какво да кажа по повод провелия се фестивал, който можеше да се приеме и много по-положително, ако не бяха Вашите хапливи нарицания:
“Да аплодираме всички, които не се правеха, че разбират черния квадрат”.
Петя Чолакова

За възпитанието, оценките и доброто поведение

Петя ЧОЛАКОВА
Обикновен офис-работник, без претенции и парфюми

Всеки ден ми се налага да се срещам с различни хора – по пол, възраст, възпитание и всеки ден се убеждавам, че все по-трудно успявам да не обръщам внимание на възпитанието на младите. Защото то или изцяло липсва, или е в съвсем малки количества.
Младите хора на Златица демонстрират своите гласовити заложби и доста по-липсващи такива във възпитание и държане на обществени места – непрекъснато крякат, крещят, надвикват се, хилят се нагло и непоносимо, независимо дали се намират на пазарската улица, или в аптека, в офис, магазин, библиотека. За тях всичко е позволено и простено.
Отдавна вече я няма онази тънка линия, която отделяше един индивид от друг, каквато бе доброто и традиционно семейно възпитание. И не, че родителите не се стараят, просто старанието им също е в малки количества и е в рамките на, така не се прави и дръж се възпитано (ако знаеш как, естествено).
Остана само смътен спомен от времето, когато ни учеха да казваме “Добър ден”, когато минем покрай някой, особено ако е възрастен човек, да се съобразяваме и да пазим тишина, за да не пречим на околните да работят, да бъдем семпли, а не окъпани в натрапчиви силни миризми, които не омайват, а направо задушават околните.
Представете си малко, тясно помещение на магазин, в който връхлитат с крясъци две-три девойки (момчетата отдавна станаха по-възпитани поне в това отношение), които кикотейки се с цяло гърло (то сливици, то по-надолу даже се вижда), омирисали се на пот и толкова силна тоалетна вода, че ти призлява, повдига ти се и всеки момент ще припаднеш. Същите наши момичета, които смятат себе си за доста учени, талантливи и изобщо “по по-най от най” (просто защото отдавна в училище летвата за лични заложби и дарби е захвърлена на земята и няма кой да я вдигне от там, за да се стремят всички да я надскачат), със силен глас демонстрират непрекъснато своята “умност”, благозвучие на изразите “ма, кво искаш”, “на ква се праиш” и всякакви на тези подобни. Можеш спокойно в такъв момент да затвориш очи и да поемеш дълбоко дъх, за да не се задушиш и да не ти избият чифиите.
При поредното предупреждение да говорят малко по-ниско, да не обръщат работното ти място на панаир, да се сетят ако може в рамките на 15 минути за какво точно са дошли (като през това време, естествено, те не затварят усти и продължават да се хихикат на разни си там свои умотворения), те те поглеждат строго из под вежди и демонстрират твърде явно, че са не кои да е, а щерки на заможни граждани, сиреч са важни клечки, и ти видиш ли, ще трябва веднага да им се извиниш, да приведеш гръб и да ги обслужваш подобаващо, щото на всичкото отгоре са и три, могат и да те набият, а пък са и отличниките на местната гимназия.
Абе, ти не знаеш ли, че ние сме велики, ние сме най-добрите, най-умните, най-красивите.
Явно не знам, но знам, че възпитанието не се равнява на написаните високи оценки в училище само защото сме на някой нещо и сме се включили в едно-две училищни мероприятия. Знам, че и знанията не се равнавят на същото. Тях ги получаваш с много четене, което от своя страна води и до по-добро държание на пътя, на площада, в аптеката.
В една тв-реклама добре е казано: “не става само с ядене, трябва и акъл”.
Мили момичета, по дрехите ще ви посрещнат, по акъла изпратят. И в двата случая ако не се постараете, ефекта ще е по-скоро негативен (думата може да значи и гаден).

Релакс през юни

Вес Рогачев

Имали ли сте моменти, когато ви се е струвало, че ще се побъркате? Когато лудницата около вас е пълна. Почивката на море отново се отлага за някоя друга година, неприятности в службата, некоректни колеги и работодатели, неплатени сметки. От сега започвате да мислите как да се осигурят дървата и въглищата за зимата, въпреки, че навън е 35-градусова жега. Още е юни, но имате чувството, че едва ли не другата седмица ще е септември, което значи, децата трябва да са подготвени навреме за училище. И още, и още, и още... И в един момент ти идва да си вземеш шапката и да хванеш накъдето ти видят очите.
Последните две-три години това състояние при мен стана хронично (да си хвана шапката, де). Само че аз отдавна съм му хванал цаката. Няма-няма и хвана гората.
Живеем в един от най-прекрасните райони в България. Стига само да избереш посоката и за половин час си или в прегръдките на Стара планина, или по поляните на Средна гора. Един ден в седмицата, насаме с природата, ще ви се отрази повече от благоприятно.
Миналата седмица в планината за около три часа на три пъти ме валя. Човек трябва да се слее поне един път с природната стихия, за да усети нейната мощ и да се зареди с енергията й. Там, сред вековните буки, ти най-после разбираш смисъла на една от най-загадъчните и красиви природни картини, написани от великия Ботев и останали със златни букви в световната класика “Гора зашуми, вятър повее, Балкана пее хайдушка песен”.
Изглежда този феномен съществува наистина само в нашия Балкан. Усещането е страхотно. Първо, дърветата величествено започват да се поклащат, да шумят и като че ли да разговарят помежду си, и едва по-късно усещаш полъха на вятъра. Останалите от последния дъжд капки по листата се посипват върху тебе, отмивайки и последните остатъци от негативната енергия и болката, която си събрал в себе си.
Чувстваш се прероден и обновен. Така че, когато усетиш, че те стяга шапката, не се колебай. Избери посоката и хващай гората. А ако все пак не ти се ходи до там, стигни поне до Спасовото кладенче, ще ти е от полза. А ако пък и пътьом се вземеш и нашите “Багри”, тогава релакса ще е пълен.
Юни месец е. Нека не мислим за септември.

С изсъхваща теменуга към белите цветя

Дечка ВЕЛКОВА

Вървях по новия образ на старата златишка пътека, водеща към китната й вилна зона. Вървях към малка къщичка, залята в бели цветове и мисля колко силно ми лиспват понякога старите приумици на времето, в което песните на птиците съставяха света ни. Без да съзнавам колко бавно всъщност вървя, откъсвам самотна теменуга, край тротроара, покрила с виолетов здрач очите ми. Толкоз силно ми се искаше да срещна някого тогава. Може би за да му я подаря. Тя бе миг от моята реалност, зов за чудото, повило душата ми в избледняващи чувства, но все още дишащи под прахта на времето ни.
Колко бавно минават понякога часовете на унес, в колко цветове ни потапя животът ни. Сън, от който все ни се стува че не искаме да бъдем част, а събудили се, се питаме къде загубихме един цял ден. Нима го проспахме в мисли за това какво не сме били или какво сме се опитали да бъдем?
Никога не дооценяваме минутите на самота, които са ни нужни.
Усетих изгарящата ласка на слънцето върху кожата си. Бях спряла. Някаква кола ме задмина с безумна скорост. Върнах се към това, което наричаме настояще и отново запристъпвах нагоре към къщата, залята в бели цветове. Знаех, че колкото и да е дълъг пътя, там ще ме посрещне човек с топла усмивка и ще ме нахока с цялата любов в сърцето си, поради дълго отлаганото от мен завръщане. Знаех, че вече е пренесено кафето, и че уханието на дива липа ще ме омае. И сигурна бях, че накрая ще обърна чашата, за да се опитам да предскажа кога отново ще се завърна.
Бях толкоз уморена от вечното бродене, от самотата с която се научих да заспивам, от дълбочината на житейски уроци, които прочетох, но тази мисъл за белите цветя изгря в едно със звездите. Така и не предадох вярата си в изконната чистота на душите. Същите онези, които продължаваха да садят бели цветя, докато аз самата вървех към тях, в ръцете си понесла изсъхваща мрачно-виолетова темунга.
И не, не бях сигурна, че светлината, към която се бях запътила ще пречисти кадифения мрак, настанил се уютно в душата ми. Но и не спирах да вярвам в тях, не в себе си.
Толкоз бързо потъваме, че понякога се чудя защо толкова силно се страхуват всички от смъртта. Безразличие, безпаметност, скука, страх, пороци, злодеяния, а после питаме, защо и този живот не изживяхме, както искахме. Защо още в зародиша на чистотата вече предричаме краха. Оставяме се на някой да ни мачка и води към пропастта, а после роптаем срещу поробилите ума ни.
Великолепно – кога ще спрем?
Полунощ е. Ето я в края на пътя малката къщичка, залята в бели цветове. Няма електричество. Никога не й е било необходимо. А там ме чака все още топлото кафе и онази дивна усмивка на човека всеки път посрещащ ме с прегръдка. Изсъхнала е теменугата, нямам дар за чудото, което всеки път спасява душата ми. Нося само вярата си в него и заветното „благодаря”.

Да споделим прочетеното...

Облачето и дюната ... Паулу Куелю

Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.