Автор: Веселин РОГАЧЕВ
Чел ли е някой приказката за “Брашняният чувал”? Всъщност, така в добрата стара Англия кралете са наричали народа си, защото когато се наложи да се въведат нови данъци или налози, естествено, те се поемат не от тези, които имат, а от тези, които изнемогват и гледат да свържат двата края.
Брашнян чувал – дори и празен, когато го изтупаш все ще падне малко брашънце. А пък аз, кой знае защо, се сетих за едно друго произведение от турския писател Азис Несим “Живее ли Яшар?”. В него се разказва за живота на един турски младеж, който се казва Яшар Яшамаз. В буквален превод на български името му е “хем си жив, хем си умрял”. Или, доближавайки се до руската класика, името му ще означава “живия труп”. Та, когато малкия Яшарчо навършил осем годинки и баща му го завел да го запише в училище, се оказало, че той е умрял две години преди да се роди. ?!? А след като си умрял къде си тръгнал да учиш! Въпреки уверенията на бащата, че това е неговия син, че това сигурно е някаква грешка, че по-живо дете от него няма, даже за по-убедително му зашил един зад врата, та хлапето ревнало с все сила, доказвайки, че не е призрак, чиновника срещу тях останал непреклонен. Щом като в документите пише, че ти си умрял, значи си умрял. Но по едно време се смилил и им препоръчал да отидат в общината да пуснат една молба, в която да пишат, че Яшар е жив и до два-три дни всичко ще се оправи. И започнало едно ходене по мъките, та цели 20 и кусур години.
Колкото и да се опитвал да докаже, че е жив, Яшар все удрял на камък. Не можел нито свястна работа да подхване, нито някакви помощи да получи, нито дори да запише сина си на негово име, защото е... умрял. Изглежда обаче, понякога все пак го признавали за жив. Когато трябвало да си плати данъците, когато трябвало да внесе някакви такси или глоби, когато трябвало да влезе в казармата, за да изкара задължителната военна служба. Тогава по-жив от него нямало. Дори попаднал в затвора и въпреки протестите си, че след като е умрял няма какво да прави там, този път парашута не му се отворил. Едва в затвора се научил какво трябва да направи и продължил живота си като пълноправен гражданин.
Тъжна история, нали? Само, че благодарение на Азис Несим и на други като него Турция отдавна не е онази страна, в която човешката личност е потъпкана. Там се работи всеки ден в полза на народа и на държавата, която, въпреки че в по-голямата си част е в Азия, претендира за Европейска.
А пък за английския народ какво да кажа – “брашняния чувал” на крал Джон е останал само в приказките. Само че аз познавам един народ, който и в двата случая има нещо общо. Хем го изтупват като брашнян чувал, хем се отнасят с него като с жив труп. Сещате ли се кой е той?
Намира се в съседство с Турция и около 10% от състава му (а може и повече), са се преселили в Англия. Може пък да им харесва английската сопа да ги изтупва. Знае ли човек?
Преди години, когато този народ живееше във времето на “светлото бъдеще”, като че ли нямаше чак толкова кахъри. Имаше работа за всички, получаваха се някакви заплати, живееше се някак си. А когато дойдеше време за гласуване, макар и предварително да се знаеше кой отново ще се избере, на никой не му правеше впечатление, просто кервана си вървеше, а кучетата си лаеха.
Е, имаше, разбира се, и кусури, но пък може ли без тях! И върхушка си имаше, но и без нея не може. А сега 18 години след като всичко вече би трябвало да е изяснено, този народ се е омотал като пате в кълчища. Всъщност, омотаха го тези, които уж трябваше да оправят кълчищата, пардон, нещата. Вече 18 години едни и същи лица обещават и обещават, а ние вярваме ли, вярваме.
Ето че на есен отново наближават избори. И ще тръгнат из България реки от мед и масло, и всички ще взимаме заплати в хиляди евро, престъпността и безработицата ще изчезнат от градовете ни, и всичко ще бъде за народа, тъй като... След това всички обещания ще се забравят. Защо ли?
Защото вече ще сте ни избрали, овце такива. А след като сте ни избрали, ние ще ви казвам какво да правите и ще ви лъжем, и ще ви увеличаваме таксите, и тока, и парното. И хич няма да ни пука, че нямате работа, щото “нази си ни е добре”, ние сме миропомазаните.
Какво? Родината ли? Каква Родина, бе? Държавата това сме ние! А вие сте... Всъщност, кои бяхте вие? България ли? Санким не можем да отидем в която страна си искаме. Важното е сега да ви изцедим колкото се може повече, а пък след нас и... потоп.
Направило ли му е на някой впечатление, че на последните избори за евро-депутати гласуваха около 20% от гласоподавателите (пълен провал). Мен обаче ме заинтригува това, че тези проценти ги изчислиха на около милион деветстотин и няколко хиляди души. А стига бе, че България колко милиона е, щом реалните гласоподаватели са девет милиона и деветстотин хиляди.
Добре, че изборите на есен са за местно управление, та наистина ще излезнат повече хора, тъй като всеки би искал поне в родното му селище нещата да са що годе наред. Иначе, ако бяха парламентарни, просто не ми се мисли. Сигурно процентите щяха да са под 15, а тези, които са гласували, над 2 милиона. Дали не се доближаваме до едно друго произведение от руската класика – “Мъртви души”?! Кой знае – дано пък да греша.
През 1885 година, само шест години след Освобождението, българският народ достойно отстоява свободата си, като спечелва Сръбско-българската война. На връщане в България един свищовски учител – Цветан Радославов, запява една песен – “Мила Родино”, която после става нашият химн. Как мислите, дали Цветан и другите, които спасиха нашата мила Родина са предполагали, че управляващите, които би трябвало да допринесат за нейния просперитет, ще изповядват максимата на краля-слънце – “Държавата това съм аз”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар