одините се нижат една по една, всяка по-различна от предишната. Уж мирни, а все по-размирни, все по-тревожни. Забързани в ежедневието си понякога си спомняме, а понякога забравяме събития и дати, които са важни за нас и нашето минало. Но има една дата, която българският народ не бива да забравя – Денят, в който един Велик син на България висна на бесилото за Свободата, за Чиста и Свята Република.
Днес ние сме негови длъжници. Изменихме на неговият идеал за държава, народ и общество. Вместо благоденствие, българинът е смазан от сиромашия, беззаконие, безочието на управляващите дори по места и башибозущината на полицията.
Мисля си за оня снежен ден, когато го отвеждат към София. Охраната му не е многобройна, а пътят минава край селца и махали. Как не се намериха десетина смели българи да грабнат пушките и вилите, и да го освободят? Дали от страх или им е било по-добре у дома, край огнището? Оня, каквото търсил – намерил го.
А докато стигне до бесилото, колко чорбаджии го предадоха на турците? Да не би всеки срещнат да е знаел кой е Левски?
С предатели винаги е лесно, историята повтаря случилото се.
Какво е мислил Апостолът, когато поема по стръмната пътека на „Беклемето”? Пътеката, която го отвежда до безсмъртието! Дали се е обърнал за последен път към родното Карлово, към родният дом, където е останала майка му, или сгушен в ямурлука е бързал за поредната среща с патриоти, за поредния революционен комитет. Пищов и кама, затъкнати в пояса да са му под ръка за поредната клетва.
Зиме и лете, в студ и пек, премръзнал и жаден, върви по стръмни пътеки и върли долове, и чертае картата на една бъдеща Велика България – силна и могъща. Крачи по пътищата на поробеното Отечество с едничката мечта да го види свободно. До оня злокобен ден край Къкрина, когато заптиетата го залавят и той тръгва по своя последен път, пътят към София.
На 19-ти февруари Левски увисна на бесилото. Там, край София снежната виелица разлюля изтерзаното му тяло, но душата му се извиси високо – в олтара на безсмъртието. България заплака с горчиви кървави сълзи за своя едничък син.
Имената на палачите му никой не ги помни, но името му знаят и децата, които всяка година на този ден полагат цветя на неговите разпръснати из Майка България паметници. Децата,
с чисти души като неговата, неопетнени, наивни, добри.
Дали, докосвайки се до чистотата на големия българин, те ще останат докрай верни на Родината, както остана той?
Дали душите им докрай ще останат чисти и светли като неговата? Дали ще осъществят мечтата на Левски за „чиста и свята Република”? Дай Боже!
И тази година се поклонихме пред паметта на Апостола. Положихме в нозете му цветя. Някои го сториха по навик и по задължение, по служба и не съвсем на датата. Други, тръгнали с факелното шествие към Метоха, кръшнаха към крайпътната кръчма, за да отпразнуват с пиршество Деня на обесването му. А ние... Ние ли? Ние сведохме глави и отворихме сърцата си, изпълнени с почит и признателност към Човекът, който обрече на гибел себе си, за да спечели „цял един народ”.
Българино! Бъди на колене пред подвига на твоят единствен достоен син – Васил Левски. Запали свещ в този тъжен ден и кажи чисто по християнски:
„Бог да те прости, Апостоле! Ти умря заради нас!”
Златка Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар