Никога не съм вярвала на хора, които стрелкат зад очилцата си с присвити оченца. Никога не съм имала за приятели хора – мазници, които като говорят, в устата им ври мас. Никога не съм търпяла някой, който много, ама прекалено много иска да изглежда добър и почтен, а около него мирише на злина, завист и нагаждачество. Затова много хора ме смятат за рязка и се плашат от мен.
Добри ми, читателю! За теб пиша тези редове. Сигурно ти е дотегнало от интересчии, блюдолизци, мазнурковци, завистници. Българинът е добър човек, но около него вятъра все разнася зловония. Ако е дръзнал да се изкачи едно стъпало по-нагоре, о, веднага се намират „добронамерени” люде, които драсват анонимка. Ако децата ни са се трудили здраво и са постигнали нещо добро, о, завистниците веднага засъскват: Защо? Как така? Кой ги нагоди на тая служба?
Има обаче хора, а аз вярвам, че и ти, читателю мой, познаваш такива, които като чуят добра новина, сърдечно се радват, даже се разплакват. В душите си те нямат изброените по-горе недъзи. Едничкото им желание е света да е красив, хората добри, децата ни щастливи. За съжаление тези добри хора са малко и трудно “вдигат връх”, както казваше моята баба. За да вдигне връх, на човек му трябва много слънце и да не го скриват тъмни сили.
Думата ми днес е за един дребен, почти хилав човечец с очилца, пресметлив, хитър, мазен, прикрит и вече много богат, нищо че като говори, яде букви от думите. Ахмед Доган, лидерът на ДПС – милионер и политик, за него ми е думата.
Седя си аз пред телевизора, сърбам си неделното кафе и аха, да превключа на друг канал, когато се появи Вежди Решидов, големият скулптор. Уважавам този човек – безкрайно открит и честен в думите си. Той, без недомлъвки, ясно и точно каза от екрана: „Аз съм потресен от деянията на Ахмед Доган и Юнал Лютви. Досега не вярвах, но след като прочетох в Комисията по досиетата, че те са били агенти на Държавна сигурност – повярвах. Доган е вкаран да учи от ДС, получавал е 90 лева месечна стипендия, после е внедрен сред учените, за да донася за тях. За всеки донос е получавал пари. Юнал Лютви също. И двамата са били активисти по времето на Възродителния процес, били са в първите редици. Сега се пъчат като големи политици и водачи на онова простичко и наивно население, което сляпо им вярва. Ще вкарвам всичко това в Интернет, хората с камъни ще ги замерят”.
Аз, читателю мой, се чудя как българският народ изпадна в това овчедушие, че позволи отново да го яздят чалмалии? Не му стигат 500-те години, та пак се постави в ролята на рая. Ще гладува, ще мръзне, ще си носи дрешките втора употреба, но ще е послушен. Това не го разбирам.
Може би, не искам да го разбера. От българинът се иска само едно – да ПРОГЛЕДНЕ! Да не затваря очите пред истината. Човече, отвори очите си! Не ги затваряй срещу слънцето. То е вяра, то е надежда, светлина, кураж.
Кой живее днес в мрак? Какво друго може да получиш в тъмнината, освен нож в гърба?
Отиваме все по- на зле. Един го разстреляли с ловна пушка, друг го удушили в полицейското, трети просто изчезнал.
В какво време живеем? Командват ни хора слабограмотни, но за сметка на това алчни. Те прокудиха децата на България в чужбина. Никой не смее да замръкне на улицата, защото ще го пребият за 2 лева.
Преди месец пребиха невинни жени, преди броени дни убиха наш съгражданин. Из района ни шетат зли хора с качулки – грабят, бият, убиват. Докога?
В Златица няма полиция – има пуст полицейски участък. Няколко дежурни полицаи – да са хвъркати, пак не могат да се справят с положението. Общината е обширна. Спешно трябва да се вземат мерки от ония горе и бандитите да бъдат спрени. Иначе никой не е в безопасност.
Преди няколко дни 100 млади полицаи в Казанлък се заклеха във вярност. Нека не са верни само на министър Миков, а и на нас – Народа. Хайде, господин Министре, отделете 10 полицая и ги пратете в Златица. Стига сме треперили нощем зад заключените си врати. Нека и ние спим спокойно като Вас. Всяка къща е под ключ, даже през деня. По прозорците – решетки. На портите – катинари. Няма свобода. Няма доверие. Всичко е покрито със съмнение и страх.
Българинът превърна борбата за правдини в борба за оцеляване. Парчето хляб е това, за което всеки се бори. Като се прибави и постоянния страх от бандити и насилници, картината става черна, та черна. Оказа се, че живеем за единият къшей хляб, който става горчив от ежедневния стрес.
Докога един доносник от ДС ще светка с очилцата си и ще бута България на югоизток, към някогашната османска империя? Докога ще чакаме все някой друг да ни оправи държавата и живота? Дано да не е завинаги.
Все вярвам, че ще има край на робството в мирно време, което сами си нахлузихме на врата – като ярем. А дотогава, читателю мой, вярвай, че по земята българска живеят не само мазнурковци, доносници, завистници и нагаждачи. Така ще ни е по-леко да дочакаме заедно времето, когато отново ще сме народ, а не рая.
Дай Бог да е скоро!
Златка Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар