ЖИВОТО ОГНИЩЕ

Ако минете по улица „Димчо Дебелянов” в град Златица, ще чуете удари по нагорещено желязо. Това са ударите от чуковете върху брадви, кирки, оси за каруци, шини за дървени колелета, мотики и какви ли не още селскостопански инструменти.
В дом № 2 на улица „Димчо Дебелянов” повече от петдесет години живее задружно и работливо семейството на Стоян и Величка Пейчеви. Бай Стоян е наследил коларо-железарският занаят от баща си Пейчо Пейчев, а той от неговия баща Стоян Пейчев...
Бай Стоян Пейчев е вече на 75 години, но продължава да майстори нови каруци и до отремонтира такива, които са се поизхабили от употреба – де в гората или по полето. Стрелки, столове, лисичини и други части с имена, които днес са позабравени. Много хора го търсят да им наклепе, закили и наточи брадвите, кирките, мотики, тесли и други необходими в ежедневието сечива.
Няма друг майстор в Средногорието като бай Стоян Пейчев, който може да ти направи нова дървена каруца по оригинала от преди 100, че и повече години... Затова и днес го търсят мераклии, които искат да украсят къщите, градините и вилите си с оригинални писани дървени колелета от каруца или волска кола.
Материал и майсторлък при бай Стоян, дал Господ! На сухо и проветриво място се пазят набичени наплати – дървени парчета, от които се прави обръча около дървените спици. Материали за главините и спиците също има в изобилие.
Най-голямото богатство на този дом е съхранената традиция и радостта, която дарява бай Стоян на многобройните си приятели – клиенти...
Щастлив съм, че тези честни и работливи наши съграждани Стоян и Величка Пейчеви, са и мои приятели. Всяка минута от тяхното ежедневие е изпълнена с работа в работилницата или по полето, където те отиват с пеещата си дървена каруца, теглена от тяхната вярна съдружница – магарицата Марта.
Благодарен за извършената му услуга и възхитен от майсторлъка на фамилия Пейчеви, видния златишки художник (сега покойник) Георги Златанов е изрисувал рекламна табела, която още е запазила цветовете си и стои гордо закачена до вратата на работилницата. Трябва да отбележим, че семейството на бай Стоян произхожда от стари златишки родове. Майка му, баба Дела, е дъщеря на Ико Генин – църковен настоятел на църквата „Св. Георги Победоносец” в Златица. Тя и сестра й Гена Дикова (нейна близначка), бяха дългогодишни помощници на протойерей Данчо. Сестра им Ненка продължава рода на Серофимците в Златица, а синовете на дядо Ико са сред основателите на Дружеството на златичани в София и Туристическо дружество „Медет”.
Трябва да отбележим, че преди колективизацията в Златица работеха денонощно няколко коларо-железарски работилници и улиците на града ни се огласяха от ударите на чуковете по наковалните. Няколко от тях бяха най-известните в околията – на бай Пейчо Пейчев, на Гочо Осмака, на Христо Ковача и на Грую Ковача. Като деца ходехме да дърпаме у тях дървото, чрез което с меха се разпалваха дървените въглища и се нагряваха железата, които майсторите оформяха умело с чуковете и ги превръщата в здрави сечива.
Градският часовник работеше и отмерваше работното време на занаятчиите в Златица. Малко хора знаят, че Часовниковата кула в Златица е построена през 1777 година с тази цел – да отмерва работното време на майсторите. Кепенците и вратите на дюкяните и работилниците се отваряха и затваряха в отмерения час от Часовниковата кула... Вероятно, защото вече е „излишна необходимост”, или защото всички имат часовници, струващи от 5 лева до 5 хиляди лева, символът на Златица не е толкова важно дали се чува, но едно време съвсем не е било така... И днес, въпреки годините, градския часовник оглася общината ни. Приятно е все пак, да чуеш ударите му и да си представиш как преди 222 години нашите прадеди са изградили Кулата и са докарали часовниковият механизъм чак от Виена..., за да урегулира работното време на отрудените занаятчии.
Днес, живото огнище съществува в дома на Стоян и Величка Пейчеви и ни дава представа за отминало историческо време и хората, занимаващи се със занаят, или както са ги наричали тогава – еснафи.
Винаги съм обичал старите български занаяти, скромните и талантливи майстори, които ги владеят до съвършенство.
Купувал съм си ту брадва, ту тесла от магазина, удрял съм един-два пъти в дървото и острието се огъва, но... рекламации в днешните магазини не се приемат?! И, естествено, веднага съм се запътвал към бай Стоян Пейчев „да оправи работата” на днешните производители. Бай Стоян владее вековната тайна на закаляването. Тайната се предава от поколение на поколение и аз с любопитство заразпитвах майстора за нея. А той с готовност ми демонстрира знанията си.
„Виждаш ли Стояне, когато нагорещеното острие се потопи във водата, се следи цвета й върху него. Първата вода е бяла. Ако острието се извади веднага, то става твърдо, но крехко. Лесно се чупи при удар. Трябва да се изчака малко и бялата вода да стане жълта. Ако водата по острието стане червена или синя, то метала става мек и се огъва, както се получава с теслите и брадвите от магазина. За да е острието закалено добре, то трябва да се потопи отново и водата по него да стане жълта... Останалото е магия, която притежава всеки един добър майстор. Тя не се учи – тя се носи в сърцето.”
Бай Стоян е скромен и щастлив човек. Натъжава го само, че внуците му се увличат повече по новите технологии и не проявяват интерес към древния занаят, на който може да ги научи. Няма и други мераклии, на които е готов да предаде тънкостите на този занаят, а той се научава само с мерак край живото огнище, горящо в работилницата му. Няма вече и безработни, които искат да си изкарвах хляба с много труд и с научен древен занаят.
Дано бай Стоян и Величка Пейчеви са ни живи и здрави още дълги години, за да се чуват звънките огнени удари върху горещото желязо и да е живо огнището в техния дом.
Стоян Шиеков