ВЛАСТЕЛИНЪТ НА КОЖУХАРСТВОТО

Занаятчия... Човек, който практикува занаят... Днес да бъдеш занаятчия звучи малко екзотично, непопулярно, доста екстравагантно дори... Много малко млади хора се захващат да учат стари занаяти и да се препитават от тях. А ако запиташ учениците знаят ли какво е да изучиш занаят, в повечето случаи не би получил отговор, защото повечето от тях не са и чували тази дума...
Да владееш магията да обработваш кожите и от тях да се получават топли кожуси и красиви калпаци не е никак лесна работа... Единствен такъв майстор, владеещ изкуството да обработва ярешки, телешки и овчи кожи в Златица е дядо Стоил, или както някои го наричат бай Цило...
В един малко мразовит ден, дни преди Сирницата в Челопеч се отбихме в уютния му дом, за да чуем историята на неговия живот и семейство, да се потопим в дните, когато „занаятът сам го е намерил” и оттогава няма ден, в който да не се е захващал на работа...
Историята на знаменития златичанин занаятчия:
Аз съм Стоил Иванов.
Жена ми бе Йордана. С нея повече от 20 години сме работили заедно и сме практикували занаята. Синът ми Емил, който си отиде твърде рано, също беше кожухар...
Когато започнах с кожите, бях на 14 години... Ходих долу на пазара и заваля дъжд. Скрих се на сушина в близост до работилницата на бай Христо. Застанах на вратата, а той ме покани вътре, за да не ме вали... Както си стояхме ми рече: дай да те направя кожухар. Вземи да дойдеш утре да се уговориме... Занаят да те науча... И така започнах... Занаятът сам ме намери. Спомням си, че беше топло време, малко след бомбандировките... На шега, на майтап, започнах да ходя при бай Христо. Щавехме кожите в Балън дере, точно под Личо Серафима, под орехите... Тъкмо тогава си спомням се беше родил Гочо дето сега му викат лисицата. Носехме го насам-натам с нас... После Коста Минчевия, който работеше вече по частниците ми каза: дай да те заведа при един кожухар, дето сега отваря. Реших и тръгнах, даже не се обадих на нашите...
При повечето майстори, при които работех живеехме в работилницата. На места плащаха колкото да се наядем с по една шкембе-чорба. Зимата бай Христо ме взема в неговата къща да зимувам. След това отидох при Делчо.
Като заминах за София всяка година се цанях при различен майстор... Уговарях се, който ми даде по-добро заплащане, при него се хващах на работа. Само при майстор Делчо Тодоров от златишките кожухари съм работил през годините...

Занаята... Работил съм само фино кожухарство. Шил съм дори визон. Само много богати хора тогава, можеха да си го позволят. Като работех при бай Делчо, Весо майстора ме гледал как работя. Аз шиех много бързо. Тогава той каза, че ще ме вземе при него. Пазарихме се и се спазарихме за 700-800 лева.
Работил съм и сурови кожи от котки. В началото викам: как ще ги барам котките, много миришат, бе бай Весо, нема да мога да ям леб... Ама нямаше начин. Взема клещите и ги накова половината. Измия си ръцете – миришат. Почнах, ама се пазарих с майстора на 1000,00 лева, че котките миришат много. После свикнах.
От бай Весо отидох в казармата. 1948-ма година. 3 години и 5 дни бях войник. С 26-ти, 27-ми, 28-ми, 29-ти, 30-ти и 31-ви набор. 6 набора все граничар бях. Мислех, че ще си умра войник. Бяхме 15-16 души на Застава.
След уволнението веднага ми трябваха пари – да се облека, да се обуя. Отидох да работя в мина Бухово – 6 месеца. Оттам в София в Кооперацията при бай Тодор Иванов. Пак при занаята. Той каза, че работа при него няма, ама ще провери в завода, в Искър да ме вземат. Обади се на директора Ангел от Драгалевци и му зарече да ме чака на вратника. Веднага ме взеха в цеха за агнешки кожи. Ших известно време на машина. Изкарах 20 години там. Там се ожених. Имаше момичета по избор. А ние бяхме все добри момчета, хубави.
Жената беше от Шишманово, Самоковско. Баща им се беше изселил и живееха на гара Искър. Направиха си къща. С коня всеки ден прекарваше материали за нея. Жената бяха 2 момичета и 3 момчета. Ние сме четири – аз Стоил, Мария, Иванка и Пенка.
Прибрахме се в Златица 79-80 година. Работих на хвоста, на взривния склад, после пак на хвоста... Въпреки това продължавах да си работя кожите – щавех, боядисвах, бях си оборудвал цялата работилница. Със занаята си направих къщата, а в София си купих апартамент. Докато бяхме в София с жената след работа работехме извънредно, на частно. Правехме шапки. По 50 шапки правехме с жената вечер, след работа. Опъваме кожите на масата, скрояваме ги и ги ушиваме. Шил съм на Лили Иванова палто на косъм, идвала е на проби...

Хобито... Освен кожухар съм и риболовец. Станах и ловец още докато бяхме в София... Страстта са ми ловът и риболовът. Риболовът ми е от дете – ходехме по Тополница, тогава беше чиста, бистра като сълза. С ръце ловехме рибата. В София ходех на язовир Тополница, на Искър, по 40 кила шарани съм ловил. Най-голямата риба, която съм хващал бе 8 кила и половина от Искър.
Много дивеч съм изтрепал. Девет прасета съм бутнал, откакто се прибрах в Златица. Всичките по Средна гора, само едно в Стара планина. Отказах се вече, защото заболях и не мога. Най-много прасета съм отстрелял на Емеджа. По 120-130 кила прасета. Сваляхме ги през реката та у ливадите, те минават по Карлиевския шумак.

Родът... Моята майка е на Ланко Панджера сестра... На Сандо Самарджията... Тя е от преселниците македонци. Били са 3 сестри и 2-ма братя. От Горно Драглище са. Баща ми е бил храненик на дядо ми Стоил. Беше от папинците. Стоян Папинчето е брат на баща ми. 28-ми набор сме и двамата. Баба е родила него и мама е родила мен, заедно ходехме на училище... Моят дядо Стоил, на който съм кръстен е раждан 1875 година. Баща ми и майка ми 1903 г. Било е турско, бягали са от тях... и в Златица. Родата ми е от Македонско, но тук, в Златица съм израснал...

Кожухарите в Златица... Първият кожухар в Златица е дядо Панчо Делчев. Той е създателят на златишкото кожухарство.С дядо Панчо се започва развитието на занаята. При него работеха много от известните след това златишки кожухари, които отвориха работилници от цяла София... Спомням си, че голям майстор на фино кожухарство беше Тодор Иванов. Той и двамата му братя Пешо и Делчо – всичките все един занаят работеха. Тодор Иванов бе най-големия и най-умен човек. Работеше на Карниградска. При него идваха наряди, при него се получаваха кожи, хастари, конци, вата, ваталин... Всички спомагателни материали там се разпределяха от Комисия. На по-големите кожухари с повече работници повече, на по-малките по-малко материали. При него работеше Кольо Мичков. Цано Кънчев, на нашия Цветелин баща му също е работил малко при бай Тодор. Бай Тодор имаше най-много работници, не по-малко от 20.
Други златичани-кожухари бяха на Гого Луканов сина му Атанас, Гошо Панчев и жена му, с които заедно работихме на гара Искър в Кошухарската индустрия, Иван Тодоров, Делчо Тодоро - Бичето и Атанас Тодоров – братя-кожухари, Коста Минчев – негов син е сега известния от телевизията Евгени Минчев, също беше от златишката кожухарска школа. Именно Коста Минчев ме заведе в София да работя... Коста Лазаров, Нено Чернев, Димитър Драганов, Стойчо Табака, Ганчо Моравенов, Тодора Кърпарова, Иван Башуна, Радка Серафимова, Христина Гогова... Около 33-ма майстори-кожухари е имало в Златица, сега съм само аз... Стоил Иванов.
Петя ЧОЛАКОВА, Стоян ШИЕКОВ