Читалището - Музей или... Мавзолей!

„Къде е твоето начало,
каква е тази еднородна сплав?
Битието как те е създало,
в какво да вярвам, кой е прав?
Търговеца с прежалени алтъни,
даскала с лептата от книги,
жестът им времето продъни,
разключи страшните вериги.
От любов майце си воспалени,
начнаха музеиум и библиотека,
храмове духу бидоха создадени
за раба българина, за човека.
В нашето средоточие няма забрава –
вам се полага и почит, и слава”.
Из юбилеен сборник
„Читалищно дело”

Събитието, подтикнало автора да напише тази статия, беше проведената наскоро по радио „Ауреа” среща-разговор в рубриката „Емисар” за проблемите на читалището и за читалищната дейност изобщо. Тъй като, така или иначе, разговорът се водеше в съвсем друга насока, така и не стана ясно какво, е аджеба, туй нещо читалището.
На 30-ти януари 1856 г. четирима велики българи поставят началото на Великата Българска Културна Институция – в град Свищов се основава първото Читалище. Четирима българи, които заявяват за начинанието си по следния начин – „Господин Димитриа Начовича, учител Господин Емануил Васкидович, учител Господин Георгие Владикин, Господин Христаки Филчов, воспалени от родолюбието си, определиха по възможности да пожертва всякой от онаго дара, от която Бог им подарил, за да поставят едно българско читалище, гдето да бъде библиотека и музеум”.
Първите, така наречените пионери, поставили начало в която и да е било област на развитието и творчеството на отделните народи, или човечеството, винаги са получавали възхвала, признание и ореола на основоположниците на доброплодното новаторство. Или поне така би трябвало да бъде. Всъщност, в нормалните държави тези хора обикновено ги издигат в култ. А у нас?
Сигурен съм, че 99%, ако не и повече от „народа български” не знаят имената на основоположниците на читалищното дело. Всъщност, той, в случая, не е толкова виновен. Виновниците са други, но... за това после. Нека сега си поговорим за читалищата. И така – защо читалището е с българско свидетелство за раждане?
Читалищата се появяват през 19-ти век в условията на турско владичество. Турската империя тогава и грош не е давала за просветата и културата на българите. Пита се защо другите Балкански народи с подобна историческа съдба не са родили и отгледали такава структура в своята духовна сфера?!
Авторът на „Читалищен буквар” – Христо Илиев навремето беше поднесъл една хипотеза – нашия народ е създал азбука и отворил прозорци за културен възход на много славянски страни, открил един от първите университети в Европа, след падането си от 500 години под турско иго, не е могъл да изчезне от културната карта на света. Неговата духовна енергия заспива, но не се стопява. И когато настъпва пролетта на възраждането тази енергия се отприщва и се устремява напред. В нея са натрупани петвековна жажда за духовно знание. Читалищата са един от отдушниците на тази енергия.
П.Р. Славейков, Т. Икономов, Г.С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Бачо Киро – това са само част от имената под чиято инициатива са създадени много читалища.
И ето, че тук ставаме свидетели на две крайни оценки между две от читалищата. Цариградското читалище под ръководството на П.Р. Славейков издига идеята за национално самоопределяне чрез просвета преди националното Освобождение. Защото „непросветеният навсякъде е роб”. В Букурещ, обаче, след 1861 година по инициатива на Г. С. Раковски също работи българско читалище, което в най-добрите си години е средище на национално-революционната борба.
„Барут и книги, пушки и читалища, ножове и училища” – зове Каравеловият вестник „Свобода”. Защото, „без Свобода няма образование”. Въпреки разногласията между по-улегналите и по-буйните, всичко в крайна сметка, е било с една единствена цел – доброто на Родината.
До Освобождението на България читалищата достигат над 130. Дали изобщо можем да си дадем сметка какво означава това в тогавашната робска действителност.
А сега как е? Преди няколко години прочетох една статистика, че в днешно време от 4300 действащи читалища функционират едва 1450?!?!
Какво става? Ново робство ли ни очаква? Явно някой е решил да лиши българския народ от духовността му. От там нататък е лесно. Хората, които създадоха тази институция – читалището, трябва да се изучават всеки ден в училищата. Вместо това ние постепенно затриваме тяхното дело. Там, където е звучала „Къде си вярна ти, любов народна” на Добри Чинтулов, сега тъне в нищета и мизерия, и се разпродава на търг. Там, където е кипял творчески труд, сега са отворени кръчми. Срам! А най-лошото е, че самите ние гледаме с пренебрежение и охота към това културно наследство, завещано от дедите ни.
А не трябва да е така, защото:
- читалищата трябва да възпитават родолюбие
- читалищата трябва да са школо за свободолюбие
- читалищата трябва да са място за безкористно колективно действие и творчество, което създава традиция на солидарност и взаимопомощ
- читалищата трябва да подготвят обществено отговорни дейци в областта на културата, които да поставят обществените интереси над личните
- читалищата трябва да се ръководят от отговорни хора, които да работят за неговия престиж, а не да ползват читалището за своя собственост, или просто да стоят там за заплата.
Мога да изброя и още добродетели на читалищата, които трябва да... Но, мисля да спра до тук. Всъщност, това не съм го измислил аз. Това си е било написано. Аз само добавих думичката трябва. Навремето от нея не е имало нужда, защото работите тогава са вървели. Трябва отново и отново да се замислим (много внимателно) как ще я караме занапред. Да не събудим някоя сутрин и да видим сградата, която някога беше наречена „Музеум и библиотека”, че се е превърната в мавзолей... Мавзолей, в който лежи мумията на българския дух.
Не бива да го позволяваме.
P.S. А сега искам да ви запозная с един пасаж из словото на Петър Атанасов – Председател на читалището гр. Златица при откриването на читалищния театрален салон на 24 април 1923 година – „Почитаеми съграждани! Днес ние присъствуваме на едно рядко културно тържество у нас. Ние виждаме една наша лелеяна от десетки години мечта сбъдната. Днес се открива и освещава още един паметник на светлината, още едно огнище за пробуждането на народната свяст, още един мощен фактор за насаждане художествена култура. Това е нашият скъп, мил градски народен театър”.
Аз от себе си ще кажа – нашият скъп, мил градски народен театър май нещо в последно време го хвана липсата.
Веселин Рогачев – актьор, режисьор, бивш треньор, настоящ монтьор, журналист и читалищен настоятел