Един необикновен ден

Ден, на пръв поглед, като всеки останал. В началото го отличаваше само кипящата подготовка, приповдигнато настроение и желание за изява. Сцената, за която се подготвяхме бе позната, но бе скрила в себе си изненади, които не само ще ни топлят години наред, но и ни преподадоха житейски важни уроци. Тръгнахме в 15.30 ч. от Челопеч. Целта бе участие във Фестивал на радостта със специалната покана на организаторите, сред които и съпругата на Президента на Република България г-жа Зорка Първанова. Звучеше интересно, но ни най-малко не сме предполагали какво задоволство ще ни донесе това участие, колко съпричастни ще ни направи към една от “болните” теми на държавата ни. За нас то бе първо по рода си в неимоверно много посоки. Поканата ясно гласеше - откриване на фестивала и сме единствената Кукерска група. Отговорността ни е голяма, въпреки че все още неподозираме колко голямо измерение ще придобие, но с особено внимание към всеки детайл бе подготовката ни.
Пътуването бе дълго, но толкова интересно, че изминахме познатия марширут неусетно. Цареше еуфория, обсъждаше се участието, и разбира се, “яките” коли покрай които автобуса щеше да мине. Момчетата, естествено, са запомнили всеки километър от пътя от предишното ни пътуване до Ковачевци. Чакат с нетърпение да стигнем до местоположението на фераритата и ламборджинито. Готови да уловят на снимка невероятните возила, всички са заели стратегическа позиция до всеки един прозорец. Времето лете сред диви емоции и фотографски стратегии. Пристигнахме в Ковачевци без дори да разберем кога са се свършили километрите. Слизайки от автобуса ни посрещна първата голяма изненада. Ние, като единствена по-голяма група, бяхме гвоздея на програмата за откриване на Деня на радостта за над 210 деца. Необикновени деца. Деца от няколко домове за сираци. Изоставените деца на България. И нашата задача бе да им подарим малко радост. Да им покажем, че все още има хора, открити и с грижа за тях. Хора, готови да отдадат труда си безвъзмездно в името на една по-голяма цел. И тя бе да забравим за миг поне себе си и да подадем ръка на неоправданите, да помогнем с каквото можем на “почти забравените” личности в нашата родна държава – сираците. Неописуемо е чувството да те посрещнат с влага в очите, със свити сърца, но и широки лъчезарни усмивки. Трябва да зарадваме на всяка цена тези деца. Това е единствената мисъл, която в подобен момент се загнездва в съзнанието ти. Трябва да им подарим част от чудото на топлата длан, която ние сме усещали и ще усещаме, трябва да ги накараме да се почувстват днес поне специални. В този именно ден с нашия танц ние трябва да изгоним злото и да сътворим доброта. Да крещим с медния стон на звънците си, че кръга на вярата ни ще бъде озарен в светлина, за да роди съпричастност и единение за всички души на земята. Та всички ние сме първо Човеци. Всеки от нас, дали израснал сред топли родителски ласки или не усетил струяща майчина обич, има право на ласка, на прекрасен момент, в който да прозре омайващата сладост на загриженост и любов.
А тези малки същества от своя страна очакваха танца ни с нетърпение. Гледаха ни с широко отворени и пълни с любопитство очи. Невинни детски очи, вперени в Челопешките „Златни Мечки”, дошли да прогонят злото от света. Да сътворят нов, с нови измерения и необятни граници, чийто ореол, ако бъде докоснат, ще дари с надежда и вяра общото ни бъдеще.
В този миг с гордост мога да заявя, че момчетата и момичета от Детски кукерски клуб „Златните Мечки” - Челопеч притежават невероятни сърца и изключителна сила. Те бяха великолепни. Захванаха се със задачата отговорно, направиха репетиция с малките приятели от дома в Стара Загора, с които вече имаме т. нар. „шефство”. Вдъхнаха им спокойствие, накараха ги не със страх, а с величие да се докоснат до големите звънци и страховити кожи. Бяха истински отдадени на нелеката задача да сътворят радост и щастие за тази специална публика – 210 малки беззащитни човечета, молещи за ласка и обич, за внимание и нежност.
Малката Вероника Начева от гр. Златица, облечена в пъстра носия пя за тях. Нежното й гласче се извиси в залата и заглуши за миг тревогите. Не зная дали славеят дивен би разчувствал по този начин хиляди очи, вперени в пъстрите багри на изконно българската “роба”, но всички бяхме свидетели на бурно ръкопляскане и невиждани искрени усмивки. От тези, които оставят следа в душата ти завинаги.
Имаше и представление на Столичен куклен театър, след което всички се запътиха навън в трепетно очакване на нашето кукерско изпълнение. И то не закъсня.
Първо, на сцената излезнаха малките кукерчета от Стара Загора с ръководител Ваня Костова. Красивият им пъстър танц омая техните връстници от многобройната ни публика. Всички бяха вперили поглед в малките кукерчета, които гонеха лошотията на сцената. Изпълнението бе очарователно, бе затрогващо. Малчо (така се казва водача им), със смели стъпки водеше своята дружина. След техният танц въздуха се огласи от силния шум на челопешките чанове. Звъннаха сърцата ни. Могъщо, силно, дори стряскащо се изпълни сцената с челопешките Златни мечки. Публиката затихна в страхопочитание. Мощният звън на звънците изпълниха умовете ни. Страхопочитание изпълни въздуха по време на изпълнението. И учудване, че вниманието на толкова много малчугани може да бъде приковано само за миг. Възхищение, преклонение, поздравления заваляха след изпълнението ни. Последваха много снимки, запознанства, подръпване на костюмите ни, за да се уверят, че сме истински. И отново хиляди усмихнати лица. Най-важното.
Изключителен миг в края на тържеството бе, когато 3-годишни деца след като чуха да звучи химна на Република България, застанаха мирно, слагайки малка ръчица на сърцето си и пеейки. Та те знаят химна наизуст! Та те са възпитани да ценят и уважават нашата държава, тази, която позволява да живеят така и тази, която толерира майките, оставили ги на произвола на живота!
И... Всичко свърши. Изниза се бързо времето и свърши нашето участие. А никак не ни се искаше. Всички, удовлетворени и малко тъжни, че трябва да тръгваме, се качихме в автобуса и се зарекохме Винаги, когато можем да създадем макар и малко радост за децата от домовете на България, да направим всичко възможно и да го направим. Дадохме си дума.
И, вярвам, ще успеем да прогоним поне още малко от злото, което ни заобикаля и да сътворим добро. Защото знаем и сме доказали, че можем.
Петя ЧОЛАКОВА, Дечка ВЕЛКОВА