Златните МЕЧКИ покориха РАДУИЛ

Традицията повелява. Стари канони, древни закони, глас, зовящ прадедите ни. 

Не мога да нарека кукерството типично християнски обред, но вървейки към сборният пункт на ДКК „Златните МЕЧКИ” в 05.00 часа сутринта, ме обзе странното чувство, че поемам по пътя на една от малкото пренесени през времето местни традиции. Миналото ме прегърна с топлата ласка на бъдещето, отразено в очите на децата, сътворяващи го днес. Смехът им отекна в автобуса въпреки ранния час и сякаш този звън даде началото на поредното ни приключение. 
Колкото и да ни се спеше на нас – спътниците им, тяхната чиста емоция от предстоящото предизвикателно участие бе по-силна от утринната умора и студеното време. Пътят бе към края си, когато село Радуил се откри пред нас с цялата си красота на будният български дух. Пред погледите ни оживя картината, описана от Иван Вазов в цялата си истинност и прелест:
„Аз никъде в България не съм виждал село загнездено в по-обайна местност. В по-разкошна уединеност при дооблачни висини, сред горските обятия”.
Радуил. Посетете го и ще разберете кое е накарало поета да го възпее. И си представете, че е огласено от мощен зов на кукерски звънци. Неописуемо е.
Пристигнахме. Естествено, преди нас с повече от ден бе пристигнал Пламен Кунчев, за да се погрижи всичко да бъде наред. И така стана. Служителите на местната Потребителна кооперация ни оказаха нужното съдействие, за да се представи клуба на Челопешките златни МЕЧКИ блестящо.
Еуфорята около приготовленията бе заразителна. Всеки един от нас в унес развя трибагреника над главата си, за да разкаже на събралото се множество средногорската ни повеля, облечена в собственоръчно изработени кожи. Гледах как тези деца помагаха едно на друго да наденат кукерските одежди върху си и се радвах на единението им.
Те бяха там като съвкупност от преливането на една древна традиция в настоящия 21-ви век, и отново сякаш стара току що разгърната книга разказваше историята ни. 
Чу се тъпан. „Мечките” тръгнаха със смела стъпка под парещото слънце. Маските се извисяваха високо над раменете им. Застинаха улуцуте. Колите спряха. Хората замлъкнаха. Всички като в обща хипноза се отдадоха на насладата да проследят всяко тяхно движение, да уловят всяко помръдване на огромните звънци, да затрептят с всеки звук и ритъм. Имах усещането, че земята спря нормалният си ход за секунда, за да издигне висока преграда над село Радуил, спираща нахлуването на лоши духове.  
И ето ги – Златните МЕЧКИ, наредени в кръг на центъра. Те бяха Центъра на Вселената. Днес. Това бе тяхната победа. Това бе тяхното първо откриване на фестивал станал традиция в с. Радуил, община Самоков.
Тежките кукерски стъпки за миг утихна. Ансамбъл „Златица” с ръководител Събина Илиева поднесе на публиката и своя дар. Средногорието възтържествува и завоюва нови фенове, покори Радуилските висини. Извисиха се гласовете на българската народна песен в гласа на малката Вероника Начева от Златица и нейната съратница Маринела Георгиева от Челопеч – все част от нашите „Златни МЕЧКИ”.
Разлюля се множеството в Божествена наслада от великолепието на „всичко що е българско и родно”. Златните МЕЧКИ с прътове, около които се вииеше фасул, призоваваха берекет по местните устои. Преклони се множеството.
В смях и закачки изгледахме останалата част от фестивала. И другите участници бяха много добри. Но две мнения нямаше -младостта и красотата на нашите Златни МЕЧКИ, техните тежки стъпки трогнаха сърцата на присъстващите. Те бяха там, докосвайки ни до древна история, напомняйки ни стара истина, целувайки ни с великолепието на меча ласка.
За екипът на „Средногорски БАГРИ” бе чест да бъде редом с Вас на този посвоему светъл празник за радуилци. Вашата победа за нас бе и невероятно скъп подарък, тъй като именно с този брой ние ознаменуваме своята такава под светлината на 50. Благодарим Ви и нека пътят ви да следва тежкия танц-пазител на добродетелта и земните устои. Побеждавайте. Можете го.
Дечка ВЕЛКОВА