ДЕН НА ДНЕШНИЯТ БУДИТЕЛ

Зачатъкът на празника на народните будители може да се открие през 1909 г. в Пловдивските хроники. След честването на Деня на “Св. Св. Кирил и Методий” просветените граждани и учителите отбелязват и 19 октомври като ден в памет на Св. Иван Рилски. Заедно със светеца била отдадена почит и на всички духовни учители на народа. Шествие от учители и ученици преминало през главната улица на града.

Официално Денят на народните будители се празнува едва през 1922 г. Правителството на Александър Стамболийски издава специален указ по инициатива на тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски и група интелигенти.
Изминали са три години от подписването на позорния за България Ньойски договор, национализмът и патриотизмът, подклаждани десетилетия след Освобождението, предизвикват разочарование и униние. Имало е нужда от някакъв духовен подтик. И го намират в наследството и съветите на най-мъдрите българи. Припомнят си честването на народните будители в Пловдив и празникът тръгва. Композиторът Добри Христов пише химна “О, будители народни”, от Министерството на просветата издават нарочно списание - брой единствен, под заглавие “ Св.Св. Кирил и Методий”. В него пишат народният поет Иван Вазов, проф. Александър Балан, Беньо Цонев, проф. Стефан Младенов, Димитър Страшимиров - автор на прочутата история на Априлското въстание, Никола Данчов - издателят на първата българска енциклопедия и други видни творци на българската словесност и духовност. Учениците кичат портретите на народните будители с есенни цветя, шествия и утра има по цялата страна, писатели, художници, поети и артисти се срещат с младите хора на България, четат им нарочно написани за празника произведения, припомнят поучителните слова на Св. Иван Рилски и мъдрите писания и съвети на най-просветените българи. Те са могли да кажат като Петко Рачов Славейков: “Аз отгледах тоя народ, познавам го...” Те са едновременно творци и пазители на самобитния български дух, но винаги са внасяли промени и обновление, постоянно са издигали българските морални ценности до висотата на общочовешките, защото са християни и светски граждани, макар и в условията на потисничество или духовен гнет.
Отшелничеството на Св. Иван Рилски е не само бягство в “пустинята”, но и първи опит на български духовник да се разграничи от пагубното влияние на Византия върху управляващата тогава политическа прослойка и проява на самобитен духовен характер на народа ни. Народни будители могат да се нарекат и онези слепи Самуилови войници, които след разгрома се оттеглят край днешното село Добърско и оттам тръгват по поробената страна и пеят своите песни за героичните победи на българския цар.

За съжаление, най-мъдрите българи често са били пренебрегвани, недочетени и дори подигравани от управниците на държавата. Празникът на народните будители след четвъртвековно лъчение в сърцата на просветените българи е забранен през 1947 г. от властта, нарекла себе си “народна”.
Но празниците не умират, духът им се връща по неведоми пътища и в определен от историята час. Това се случи пак в Пловдив. На 1 ноември 1979 г. в Стария град, в Иконната зала, пред образа на Св. Иван Рилски застават певците от ансамбъл “Йоан Кукузел” с художествен ръководител Таня Христова. Тя е от големия Доганов род на Копривщица и нейният прадядо Константин Доганов е между ктиторите на Рилския манастир. През следващата 1980 година празникът възкръсва с целия си ритуал в гр. Перущица. Поводът е 130-годишнината на местното училище “Кирил и Методий”, основано от народния будител Христо Г. Данов.

През 1981 г. Денят на народните будители бива съпроводен с голям рецитал от старобългарски текстове и музика. Прозвучават заветите на Свети Иван Рилски: “Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония мъже, които от всички са засвидетелствувани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения. Ако ли пък всички почнете да желаете началство и председателство и да станете наставници и учители, ще се разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични страсти...”

Не е ли Свети Иван Рилски наш съвременен съветник и учител? Но колцина българи четат и разумяват поученията му, да не говорим за политиците и така наречените бизнесмени, които не дават пукната пара за разум, мъдрост, изкуство и литература?
Сега всички у нас искат да са началници (разбирайте депутати и правителствени и европейски чиновници), за да си оправят материалното положение. Навъдиха се множество наставници (социолози, политолози, коментатори), а учителите все повече намаляват. И затънахме в неприлични страсти, по думите на Свети Иван Рилски. Хората се ласкаят и целуват под път и над път, казват, че се обичат, а всъщност се дебнат с омраза. Син пребива майка си, за да му върне парите, който й дал за операция, чиновник притеснява старица - иска рушвет от пенсийката. По екраните и в жълтите вестници чалга певиците са прехвърлили крак върху крак и разказват откровено за порно живота си, а интернет сайтове показват битки между ученички и деца от трети клас. Мазен политик каканиже колко сме напреднали в икономиката и културата, как сме учудили света с родното изкуство. Не се чува задушевен говор, само плямпане за пари, коли и пазарски сметки. От време навреме някой статист отчита, че сме на първо място в света по инфаркти, по ракови заболявания и на едно от челните места по туберкулозни инфекции, хепатит и инсулти сред най-младите.

Човешката природа е обидена, унизена и смазана от низките страсти. Нарушен е естественият имунитет и причина за това е моралното падение и прогоненият дух.
Народът е преживявал такива кризи и в миналото, но е съзнавал, че в самата криза има възможност за спасение, стига да се появят народните будители, стига да се вслушаме в откровенията им. И не е вярно, че днес нямаме нужда от будители, както ни проповядва една видна историчка. Виждате ли, обявяват някои глашатаи на постмодернизма, има интернет, хората знаят езици, нациите си отиват, ставаме граждани на света. Но така наречените граждани на света са си загубили душите, продали са ги на дявола и цял живот тайно плачат за земята и въздуха, за мястото, дето са се родили и дето е преминало детството им. Иначе в главите им е натрупана информация, а не им достига мъдрост да се ползват от нея или пък да я предадат на други. За да сториш това, се иска първо да имаш душа. Мъдростта се развива в душата и в духа български. И днес имаме нужда някой да ни говори задушевно, мъдро, не да го увърта заради пари и власт - такъв е безроден или заровил душата си в боклука на ежедневието.

Има и днес народни будители.
Ще ги познаете по очите, по чистата българска реч, по онова милеене за родното, значимото, което сме сътворили и дали на света. Такъв будител е дяконът Левски, страстният поет и публицист Стоян Михайловски, народният лечител Петър Димков, историкът проф. Петър Мутафчиев, легендарният лекар проф. Стефан Тодоров, който спаси народа си от туберкулозата и ни остави ценни съвети за опазване на здравето. Може да са живели в миналото, но си остават наши съвременници, задушевни събеседници и помощници. Будители са историци като проф. Георги Марков, който, ведно с историческата истина, ни поднася поученията от грешките и пътищата за тяхното поправяне, говори на душите и сърцата ни преди всичко като българин. А душата идва от детството, от първите Кирило-Методиеви буквички, от онова стихотворение на Вазов за земята ни, на което посегнаха някои българските просветни дейци.

Душата идва от българската култура, която усвояваме в детството и юношеството. И ако наистина сме приели тази духовност, ще сме спасени и спасявани, където и да живеем по света. Заради тази духовност младите българи трябва първо да завършат класическа гимназия и тогава да отиват в чуждестранните колежи и университети. Иначе, без да си възпитал душата си с българската духовност, едва ли можеш да усвоиш общочовешката култура и да й служиш от душа. В класическото българско училище се постига мъдрост, която сетне в живота помага на човек, където и да работи. Познавам такива българи - артисти, финансови чиновници, писатели… Всички те са духовни хора, дейността и общуването им са облъхнати от мъдрост. И това са множеството народни будители, които трудно си пробиват път сред чалга културата и масовата организирана посредственост. Имаме нужда от тях, защото те ни възпитават с онази мъдрост, която откриваме сега в тракийската духовност, в съчиненията на първите свети отци на Българската православна църква и в творенията на големите ни творци в литературата, изкуството и науката. Те ни спасяват от нашето невежество, от пороците ни, подхранвани и възпитавани от пошлостите на едно уж задоволено общество.
Матей Преображенски (1828-1875)
Никола Палаузов (1821-1899)

В една неделна сутрин, пуснала телевизора, се загледах в поредната тема на предаването „Сблъсък”. Обсъждаше се „Насажда ли се излишен негативизъм от медиите в България?”. Погледнах поредният брой на вестник „24 часа”, който ми бе под ръка, и слушайки дебата се замислих колко негативизъм излъчват наистина медиите. Тръби се за поредното убийство, украсява се поредната не дотам трагична новина и всичко това с цел добър рейтинг, маркетинг или продажба.
Говорим за безумното пиянство на един народ, или оцветяваме до безобразие перфектният „розов” живот на последния новоизлюпен милиардер?! Помислих си, защо да не отразяваме повече хубави прояви, но след това в ума ми се роди перфектния вестник или медия, описваща единствено добронамереността и добре свършената работа.
И се запитах защо?
На фона на събитията, заливащи страната ни, едва ли ще звучи реалистично – Социална романтика няма. В едно общество добронамереността се предполага, че трябва да бъде част от нас, а не изкуствено насаждан идеал.
Трябва ли да описваме добрите дела – не трябва ли просто да продължим да бъдем техен будител?! Същото важи и за прекаленият негативизъм, стелещ се от редовете, или предаванията на медиите в България. Трябва да говорим за проблемите си, за проблемите на цял един народ, но фактът, че ги превръщаме в невероятна траги-комедия с безумни и абсурдни вести, не ни прави по-различни от обикновени драскачи. Защото поредният пример е как в същото това гореупоменато и така харесващо ми се предаване, отново макар и за миг не акцентирахме на дебата или дискусията, а на силиконови прелести между рундовете.
Ето как изглежда в наше време будителят в голяма степен през моите очи. Не искам дори да се опитвам да правя сравнения между истинното значение на думата и измеримостта й в абсурдизъм. Но ще кажа, че всичко е зависило само и единствено от нас.
Колко пъти бихме могли да го повторим, за да осъзнаем простота му. Да бъдем съвременни будители не е лесно, дори понякога е невъзможно и несъразмеримо. Но и малкото време, което човек може да отдели за написването на статия, която да накара някого да се замисли, понякога е достатъчно.
Може би повтарям тази мисъл за пореден път, но позволете ми малко иронизъм, като добавя, че повторението е майка на знанието.
Будитилят на съвремието трябва да бъде възпитаван в старите нрави със съвременни методи. Или просто да има нуждата от възпитание в необятното поле на знанието, което да намери начин да приложи на практика. Да се поучим от историята, колкото и сложно да е, както доказва реалната обстановка в света изобщо.
Дечка ВЕЛКОВА