Стоя край извора хайдушки и гледам живата вода
как бавно, бавно се промушва покрай високата скала.
Седели са юнаци млади край изворчето през нощта,
Балканът като страж ги пазел, поял ги с бистрата вода.
Денят посрещали с надежда, че ще е по-добър от вчера
и само птиците били свидетели на хайдушката завера.
Гърмяли пушки, вик на болка процепвал този пущинак,
после отново тишината покривала го с нежен мрак.
Стоя край извора хайдушки – тук няма паметник, ни кръст,
ни вик, ни стон, ни гръм на пушка не чуват се в букаша гъст.
Останал спомен само шепне за миналите боеве,
а изворчето все се мъчи край камъка да се провре.
Водата бистра, сладка, студна аз гребвам с шепи и отпивам,
обзема ме незнайна мудност – не бързам аз да тръгвам.
Наоколо все дъхав здравец, като зелен килим разстлан,
краката ми потъват в мъхове зелени, меки като горска пяна.
Хайдушкото кладенче 2007 г.
Златка Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар