ЧОВЕК трябва да е достатъчно голям, за да признае грешките си

Уважаема Г-жо Чолакова,

Списанието, на което Вие сте главен редактор е наистина списание за смелите, свежите, щурите и уникалните. Не бих могла да се причисля към смелите, свежите, уникалните, но към леко щурите – да.
В този ред на мисли искам да споделя какво ме тревожи напоследък. Знаете ли, всичко, което мислим, свързано с обществения ни живот, като че ли съзнателно взехме да го премълчаваме и „оковаваме” във вериги. В душите ни, като че ли се зароди един потаен свят – свят на неизречените думи и неназовани нередности.
Събираме се под сурдинка по двама, по трима и си говорим, като плюем наляво, надясно, без да се замисляме, че по този начин губим не само личната си духовност, но и предназначението си – самите ние да бъдем двигател на личния си и обществен живот.
Много пъти съм се питала дали има лек за това? Явно има, но без да търся за себе си оправдание мисля, че най-лошото е в това, че много от нас вече са „смазани” от грижите за насъщния, лекарствата и какви ли не още елементарни неща. Много от нас наивно повярваха в това, че щом се окичихме с етикета на Европейския съюз всичко ще е цветя и рози. Уви! Действителността излезе друга. От всякъде ни запритиска битовизма, несигурността в утрешния ден. Битката ни е свързана само с битката за хляб, лекарства и елементарни средства за съществуване. По този начин ние оковаваме своите мисли с оковите на безверието, безизходицата и лека-полека угасихме светлинката в душите си. Разделихме мислите си в две посоки – света на обидно назованите „обикновени хорица” и другия свят, свят на можещите, имащите, необикновените.
Кое обаче е най-лошото? Според мен това, че границата между тези два свята расте като пропаст. Много от нас вече се удавиха в собствената си апатия и безразличие. Не са малко, в това число и цвета на нацията ни – младостта.
А ние все още сме господари и творци на битието си като народ. И си мисля, за да не заприличаме на заблудени в мрака пътници без посока, запътени към мрачния свят на бездуховността и безнадеждността рецептата ни е – с общи усилия да се постараем да премахнем ония фалшив блясък на така наречените „необикновени хора”. А това съм убедена и вярвам, че ще стане с много вяра, обич и надежда!
Не напразно преди смъртта си Юлиус Фучек е призовал: „Хора, бдете!” А аз бих добавила и помислете! Не убивайте бъдещето на собствените си деца и внуци с необмислените си и безотговорни действия в моменти, важни за нацията ни. Максуел казва съвсем простичко и разбираемо, че човек трябва да е достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях и достатъчно силен, за да ги поправи. А за това никога не е късно!
С уважение: Снежана Илиева