Отиде си годината...

По навик я наричаме „старата”. С какво ще я запомним?
Дали с убийството на студента Стоян Балтов, дали с високите цени и ниските пенсии, и ниските заплати? Дали с няколкото ялови стачки и безплодните напъни на министър Масларова да направи нещо, а то излезе нищо?
Може би ще я запомним с жълтите стотинки увеличени пенсии, или с хилядите, които останаха без работа?
Може би с многобройните кьор-фишеци за арестувани бизнесмени-крадци, но никога не осъдени?
Българио, какво е тази твоя орисия, та откакто свят светува все някой те язди и бозае?
Достигнахме дъното на блатото и като, че свикнахме да се валяме в калта. Не можем или не искаме да излезем от там?!
Десетилетия наред ни беше забранено да влизаме в църквите. Обърнахме гръб на Бога. Сега той ни обърна гръб.
От кого да чакаме помощ? Кой каквото даде, нашите управляващи ще му видят сметката. Вече никой не дава нищо, защото се разбра, че са много мераклиите за далавери и плячкосване.
В последните дни на отиващата си година и в първите на идващата нова аз питам как ще живее моят народ, като самозабравили се търговци вилнеят без задръжки? Къде се е чуло и видяло един тон въглища да струва колкото две пенсии? Как да си ги купи сиромаха, работил през целия си живот за тази държава, не за Уругвай, примерно? Това ли е отплатата за многогодишният му труд – мизерна пенсия и безбожни цени?
Зимата е тепърва със снеговете и студовете. Много хора ще я посрещнат неподготвени. Петте кубика дърва отдавна са изгорени, за други пари няма. За въглища – да не се мисли.
Как се живее зиме без топло?
Колко много въпроси и колко още чакат да бъдат зададени.
А отговор? НЯМА. Като гледам скоро няма и да има, а и няма кой да го даде.
Отмина годината! С нея си отиват всички надежди, че другата ще е по-добро, по-сита, по-топла. Започна големият износ на житото. Помниш ли, българино оная зима, когато хляба беше с купон, а сиренето изобщо го нямаше? Дали няма да ни постигне същата участ? Отново.
Някога старите хора казваха: „Ако овършеем повече, един хамбар ще оставим за черни дни”. Сега бързат да продадат къде какво има, да не би да го изядат мишките. После ще внасяме от съседите боклуците и ще се тръшкаме, че друг някой ни е виновен.
Докога ще се валяш в калта, българино? Не ти ли омръзнаха робското примирение, сиромашията и студените зимни нощи? Ти нямаш самочувствие, нямаш гордост. Уби ги немотията, която те принуди да ровиш в кофите с боклук.
Уби ги безхаберието на ония горе (дето народа си ги избра), наглостта на уличните бандити, които пребиват когото си искат и когато си искат, а ония отгоре (дето народа си ги избра) кротуват и нехаят. Че тях кво ги боли!
Отиде си годината! Залисан около празниците ти, бедни ми българино, гледай да си спомниш, че не винаги си бил гладен, бос и гол, че не винаги си живял в сетна сиромашия и уважение. Ти, бореца за Свобода и Независимост, за Човешки правдини, участника във въстания и войни, грижовен към челяд и семейство, построил дом, посадил дръвчета, засял ниви, отгледал добитък, ще продължиш ли да се валяш в калта, в която те натикаха безхаберни политици? Ще продължиш ли да гладуваш, да студуваш и да не си спомняш кой е бил дядо ти, кой баща ти и кой си ти!?
Изпращайки старата година изпрати с нея и своят песимизъм, своето отчаяние. Запали свещичка в тихите, святи нощи. Помоли Бог да се върне тук, в България. Може би ще чуе молбата ти. Моята и твоята молба. Помоли се за всички бедни българи. За богатите не се моли, техният бог са парите. А тях ги знаеш кои са. И не съди само по богатите къщи – погледни и към общините ни. Там са се намъдрили на топлите столчета от тия, дето единствено се кланят на банкнотите. Тях не ги боли за тебе, българино.
А ти... Ти прегърни надеждата и не чакай друг да ти почисти двора, за да ти е хубав живота. Грабвай метлата и измети боклуците, които ти съсипаха мечтите. След тежка зима винаги идва слънчева пролет. Вярвай в това.
Златка Георгиева