За трагичното Вчера и неясното страшно Утре

Винаги пиша позитивно. Така съм устроена – да търся доброто, светлото, свежото и надеждното във всичко и всички. Днес, обаче, ми е трудно дори да се усмихна.
А тазгодишния февруари прави последната си крачка към своето отпътуване към безкрая. И идва време за жадувана Пролет - за цвят, топлина и свежо слънце.
А сякаш вчера бе 1-ви. Един тъжен, мрачен 1-ви февруари.
Случилото се на този ден е непрекъснато пред очите на всички ни.
Едно убийство помрачи идващата пролет! Една загуба! Един почернен град!
Ужасени, потресени и с празни сърца се събрахме на площада, за да бъдем заедно в този труден момент, в този мрачен свят, потънали в печал и тревога.
Онемяхме пред зверското деяние, отнело живот и надежда. Отиде си от нас Атанас Милев – приятел, съратник, съученик, близък. Отнеха живота му безцеремонно и нагло. Без да трепне ръката на неговия убиец. И всички ние днес сме обзети от неконтролируемия страх, че сме следващите му мишени.
Потърсихме утеха и закрила в самите нас, изразявайки своята воля да бъдем защитени, заставайки рамо до рамо в знак на протест и подписвайки се върху лист хартия. Поискахме да бъдем сигурни, че утре ще осъмнем живи.
На фона на трагедията, разиграла се пред очите ни, на прага на домовете ни, отново се намериха хора, готови да потъпчат скръбта ни и да се опитват да „яхнат вълната” на гражданската ни съпричастност и неудовлетвореност от институциите и държавата, в която сме принудени да оцеляваме. Изпъчиха се няколко общински съветника да редят тъжни думи, без дори за миг да се замислят колко много нараняват истински опечалените – застинали на площада от мъката, завладяла душите ни. Погавриха се с паметта на приятеля ни, търсейки собствена изгода и задоволявайки собствените си нечистоплътни страсти! Превърнаха се в жалки ловци на медии, в които да показват злостно изкривените си муцуни! Обезличиха волята ни да се противопоставим на извършената жестокост, плювайки жалко по Декларацията, която подписвахме. В името на Наско! И убиваха отново и отново приятеля ни!
Вече си отива февруари 2009-та! Ще го изпратим с болка и смут. Още няма задържани за убийството. Няма резултати, няма надежди!
Страх, студ и мраз е сковал Средногорието. Вече не сме същите и никога няма да бъдем. Убиха доверието, вярата, светостта на Свободата ни!
А идва пролет! И ми се иска да бъде различно! И ми се иска да мога да променя ситуацията! Да извикам с пълно гърло – Не е вярно! Жестокост и мерзост не съществуват. И със силна вяра, като тази на Вапцаров, да възкликва с последна надежда:

Пролет моя! Моя бяла пролет!
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

Петя Чолакова