Силуети във времето

Васил Левски,
Филип Тотю
и Панайот Хитов
в Златишкия Балкан
на 20 и 21 юли 1867 г.


През 1968 година, незабравимият председател на читалището в Златица Никола Младенов ми възложи да отида в Народната библиотека в София и открия книгата на Филип Симидов – „Прочутият Филип Тотю войвода”. Причината бе, че в тази книга е описана срещата на двете чети, състояла се в Златишкия Балкан на 20 юли 1867 г. и последвалото сражение с изпратената срещу тях потеря от Златишката кааза, състояло се на 21 юли 1867 г.

Естествено, изпълних заръката на Никола Младенов и намерих книгата. Прочетох я на един дъх, а страниците, в които е описана срещата в Златица преснимах и донесох в златишкото читалище за радост на всички патриоти от Патриотичното дружество към читалището – Недялко Патриота, Никола Панджеров, Захари Зашев, Алма Найденова, Георги Златанов и други. Във връзка с това бе организиран и поход с участието на ученици от Основно училище „Отец Паисий” до „Старата бачия”, където е станало сражението на тези велики българи с турската потеря.
Край големия огън, под тежките корони на дърветата, помнещи онези заветни времена, тържествено прочетохме тези свидни страници. На другия ден започнахме да събираме камъни и изградихме с тях пирамида, за да отбележим това свято място и след време да сложим паметен знак-плоча, което за съжаление не се случи, мечтите ни не можаха да се реализират.
Да се надяваме, че днес, Община Златица, прекланяйки се пред историята на града ни, ще разработи проект в тази насока и ще изгради еко-пътека до „Старата бачия”, където всеки, носещ в сърцето си подвига на нашите априлци, ще има възможността да се преклони пред паметта им.
Местността е прекрасна. Голяма поляна, оградена от всички страни с вековна букова гора (все още оцеляла от дървосекачите) и чудна студена вода, извираща наблизо в „Топал кая”.
Пътят от Златица до това свидно за всички ни място минава по река Куру дере, а след „Изсипаният път” пресича реката и тръгва по стар коларски път за „Кара алан” и „Старата бачия”. Маршрутът е лесен, без стръмни изкачвания и в по-голямата си част е сред вековна букова гора – от Златица до „Старата бачия” се отива за около 2-3 часа.
Но, да се върнем към историята и пожълтелите страници на книгата „Филип Тотю – Хвърковатий войвода”, които разказват за събитията, случили се в онези години. През юли 1867 година двете чети минават река Дунав на различни места. Четата на Филип Тотю води непрекъснати сражения с турската войска и башибозук, които искат да й преградят пътя към Балкана. Най-известното сражение е при с. Върбовска – Великотърновско. Сражението трае цял ден. През нощта четниците си пробиват път с бой през турците и поемат към Балкана-закрилник.
Четата на Панайот Хитов със знаменосец Васил Левски минава Дунава при Тутракан. Опитният войвода я превежда през засади и боеве до Стара планина. Те поемат по билото към Централна Стара планина. На последната страница от своето джобно тефтерче Апостола е отбелязал следният факт: „Упокои се капитан Иван от Търново между Тетевени и Златица”.
От стари златичани знам, че на това място (където е погребан капитан Иван от четниците), му казват „Гроба”. Така се казва и сега тази местност. Там също трябва да се постави кръст на мястото, където е погребан капитан Иван. Трябва да се знае, че по това време (1867 г.) са изградени телеграфни линии в Турската империя. Телеграф е имало и в Златишкият конак, а Златица е била Кааза с околийски управител – каймакан и полицейски началник – мюдюрин. По телеграфа е било съобщено в Златица, че двете чети се движат по билото на Стара планина и е заповядано срещу тях да бъде изпратена голяма потеря, начело с каймаканина и мюдюрина. На всички пастири е заповядано да свалят стадата си от Балкана, за да бъдат лишени четниците от храна.
На 19 юли 1867 г. потерята заема позиции и прави засада на пътеката под връх „Свищи плаз”. На 20 юли 1867 г. двете чети случайно се срещат, след като четата на Панайот Хитов е погребала капитан Иван. Двете чети решават да се движат заедно по билото на Стара планина към Сърбия с общо командване и знаменосец Васил Левски.
Вечерта на 20 юли 1867 г. те забелязват на една поляна голям огън. Филип Тотю, Панайот Хитов и Васил Левски отиват пълзешком до огъня, за да разберат какви хора има около него. Когато те стигат до огъня, виждат край него да спи човек, завит с хубаво халище. Решават да го пленят и занесат при четите, които ги чакат в края на гората. Филип Тотю го хваща за краката, Панайот Хитов за ръцете, а Левски му запушва устата, за да не вика, като се събуди. Понасят го към четите, но Левски се спъва, изпуска устата на турчина и той започва да вика... Тримата се навеждат над него и започват да го кълцат с ножовете си, но в това време върху тях се изсипва огън от пушките на събудилите си турци, които са се намирали в края на гората. Филип Тотю, Панайот Хитов и Левски се спасяват от турските куршуми, наведени над турчина. След стрелбата срещу тях, те изпускат турчина. Веднага се втурват към четниците и се започва сражението...
Потерята е голяма и добре въоръжена с пушки „Уинчестър” – най-модерните и ефективни за времето си. В тъмнината обаче те не знаят броя на четниците, които се хвърлят срещу тях в лют ръкопашен бой. Турците се стъписват и бягат към Златица. Изоставят оръжията си, мунициите и всичко останало, с което са били. Това са богати трофеи за четниците. Два ата (жребци) с богато украсени седла, пищови с позлатени дръжки, скъпи саби и ятагани са сред останалите на бойното поле. На сутринта четниците разбират от едно овчарче, скрито в клоните на една бука, че тези богати трофеи принадлежат на златишките каймаканин и мюдюрин – предводителите на потерята. Тогава те пишат следното писмо до каймаканина и го изпращат в Златица по овчарчето:
„До каймаканина в Златица. Ако питате за нас и ни търси някой друг каймаканин, кажете му, че пак сме на същото място, гдето се срещнахме с вас тази сутрин рано. Нека дойде, ний го чакаме и ще го дочакаме като вас”.
Такива чеда е раждала българската майка юнашка тогава. За съжаление сега не е същото. Сега в Златица на последните парламентарни избори има над 5% гласоподаватели за ДПС, а в страната са и много повече. И вместо да помним и се гордеем с юнашкото си минало, ние сме свели глави пред съвременните си поробители, спечелили без бой. Превърнахме се в безродници и предатели, които не помнят историята си.
Стоян Шиеков