30 ноември 2009

ПИСМО ДО ОТВЪДНОТО

Смъртта често ни отнема близък човек, приятел, сродник, съсед или просто познат. След него остават спомени и те говорят
за човека, който ги е създал, за човека – живял, творил и си отишъл тихо, незабележимо.
За такъв човек, скромен, с голяма душа, безкрайно отдаден на златишкото читалище и всичките му дейности, безумно влюбен в Златица и нейните обикновени хора, ще ви припомним днес.
Почетният гражданин на Златица Никола Младенов, бай Кольо, вуйчо Васо – така го наричаха приятелите му.
Незабравимият, гражданинът с чиста съвест, дългогодишният читалищен деятел и председател на читалището, добрият самарянин и великодушен човек. На него днес пишем това писмо. Той предсмъртно ни завеща да не го забравяме... Да помним участието му в самодейните колективи, в хоровете, в театралните постановки, в сатиричните състави, в карнавалите, във вечеринките.

Къде си бай Кольо да видиш читалището сега?
Ти беше прав, когато ни казваше, че над читалището ще вряскат кукумявки, а твоето дело ще потъне в забрава!
В читалищния дом се вмъкна „най-калпавия келеш на Златица”, както казваше ти, бай Кольо. Приживе ти не искаше да го видиш около себе си, а той се напъна да те замести.
Днес сме вече 20.10.2009 г. Мандатът на старото читалищно настоятелство отдавна изтече – още на 14.06.2009-та.
Събрание така и не се насрочва повече от три години – ни отчетно, ни изборно. Не го насрочват по техни си причини, защото на златичани отдавна им писна от безобразията, които се вършат в читалищната сграда и ще вземат да ги изгонят. Господата се спотайват, подписват документи, вземат решения и харчат читалищни пари за оня, дето свири в комините.
След някой ден Златица ще празнува 120 години от създаването на читалището. Кое ръководство, кое настоятелство подготвя празника? Новоизбрано от хората няма, старото е нелегитимно?
Какво доживяхме, бай Кольо, да не може в целият град да се намерят няколко души – дейни, енергични хора за читалищно ръководство?!? Срам! Голям срам за твоят обичан град, бай Кольо!
Да можеше, приятелю, да влезеш сега в читалището (ако те пуснат, разбира се), да ти литнат прилепите над главата, да ти замирише на мухъл от ъглите в читалищния салон... Да можеше от високото на видиш какво е почудище в твоят втори дом!
Да усетиш пустошта, която лъха от сцената... Да ти падне завесата на главата, да те задуши зловещата тишина... Няма детски смях и глъч, няма песни и музика, няма веселие. Няма живот в тъмния читалищен дом – все едно е дом на покойника, не на културата...
Ти, вуйчо Васо, не позволяваше лоша дума по адрес на читалището да се каже. Пазеше го като свой дом, душата ти беше в него.
Сега с тъга си спомняме за времето, когато пораснахме покрай тебе, за нашата младост. Ти намираше работа за всички нас.
Едного пращаше за вода, друг – да залепи обява, трети да нацепи дърва за печката, четвърти – да уведоми някого, че ще се проведе заседание на читалищното настоятелство. Телефонът беше пред теб, но ти не си позволяваше да ощетиш читалището дори с няколко стотинки, камо ли да ти покриват телефонните разговори на месец. За нас беше чест и гордост да ти помагаме и да седим с теб в твоята Светая-светих.
Днес това го няма! Не се допускат хората в Големия дом – ни млади, ни стари. Да ходят по кръчмите. Читалището е за „богоизбраните”.
Ти, бай Кольо, посрещаше всеки влязъл в читалището като роднина – усмихнат, човечен. Уговаряше всекиго да стане читалищен член, та левчето да влезе в читалищната каса за читалищна дейност, за книга, за театър, за танцова. Сега читалищен член може да стане само човек, приближен на председателя. За други – не е позволено. Членуването в читалището стана възможно само след щателно проучване кой си и на кой си човек – без да ти се даде устава, без да ти се разяснят правата и задълженията, без някой да се опита да те приобщи, за да има живот в читалището...
Къде си, приятелю, да поседнеш на стъпалата отпред, да се „порадваш” на клатушкащият се златишки велможа? Сигурни сме, че щеше да кажеш една от твоите любими фрази: „Бог да прости на пияндура. Аз не ща да му прощавам”.
Къде си сега, да влезеш в покоите на велможата, да поседнеш на новото кресло, да пийнеш едно марково питие?
Може читалищна дейност да няма никаква, може читалището да е заключено за децата и внуците ни, но за хиляди левове обзавеждане се кипри в председателската обител, а марковите питиета се леят като из ведро и за големи суми се купуват.
Бай Кольо, ти изкара пенсия на старото, олющено бюро. Когато кракът му се счупи, приятел донесе тухли-четворки и го подпря. Но около старото бюро кипеше живот, чуваше се смях, репетираха се роли... Къде са те сега? Вместо читалище – дом на покойника. Скръб, тегоба, мрак.
До бюрото ти цъфтеше бегония. Понякога празнувахме – всеки донасяше по нещо от къщи. Суджук, тиквеник, мекици, погача, тутманик. Но от дома, а не се харчеха читалищни пари за банкети.
Ех, бай Кольо, днес читалището не развива дейност като по твое време. Но то не е за чудене. Един барабанчик-тупанджия, комбайнер-тракторист, пожарникар, пишман културен деятел, заядлив и самовлюбен, незнаещ повече от „ало, нашия” човек, какво може да направи? Той просто се напъва да се покаже пред обществото като много кадърен, та след някоя година на изборите като се кандидатира я за кмет, я за общински съветник, вече да им е познат на избирателите.

Да развива постигнатото от теб ли?
Не, не може. Само доноси до прокуратурата, полицията съда може да пише... Такава дейност вече в читалището се развива...
Бай Кольо, ти често ни цитираше откъс от „Време разделно”, в който Манол говори за поганците „за същества – безродници, без душа, без съвест, без любов, които обитават тъмната бездна на проклятието и предателството”. Да можеше да погледнеш в каква тъмна бездна е превърнат твоя свиден втори дом – златишкото читалище! И какви се разпореждат в него?! Виждаш ли отгоре как читалището затъва в дупката и как все по-силно вее вятърът на безхаберието?
Страх ли притиска златичани, будна гражданска съвест ли няма?! До там ли я докарахме, та едно „петле-джинка” да раздава правосъдие?!? Да харчи грешни пари за оня, който клати клоните и да мърси делото ти?!?
Да беше тука, бай Кольо, такъв сиктир щеше да му теглиш, та щеше да се чуе чак в Пирдоп. Но те няма да браниш завоюваното и изграденото през годините.
Читалището е под ключ. Забраниха на децата от танцовия състав да играят за Коледа през миналата година и за 24-ти май през тази. Забраниха мероприятията – намериха си оправдания да почиват по празниците, вместо да работят и да заслужат големите си заплати. Златица мълчи. Златица търпи един самозабравил се комбайнер-тракторист да и чука сол на главата й! Златица много дълбоко спи – не чува воплите на страдащите за култура и история...
Дали златичани те забравиха, бай Кольо? Дали забравиха белокосият, засмян човек, който разговаряше с всекиго като с роднина? Ние все още помним твоят девиз: „С вълците вия, с овцете блея”.
Ти никого не подмина по пътя си, никого не обиди.
Съветваше, плачеше заедно с наскърбения човек, утешаваше го. Днес повече от всякога си нужен на Златица, на читалището, на хората. Тук е тъжно без теб. Пуст е твоят читалищен дом – мрачен и обримчен с паяжини.
Прости ни, приятелю, но не можахме да опазим хилядите експонати, събрани от теб през целия ти живот из Средногорския район. Нямаме достъп до помещенията, в които ги съхраняваха. Те си намериха нови собственици. Окрадоха труда на живота ти. Уж били разбивани врати, уж били откраднати. В полицията защо няма фиксирана кражба, така и не знаем? Значи, остава сами да се досетим кой окраде експонатите. Ти, бай Кольо, им помогни да си спомнят.

Не вярваме, че златичани са те забравили.
Ти беше един от тях. Такъв човек като теб не може да бъде забравен. Ти посвети целият си живот на Златица, твоята голяма любов. Все жалеше, че когато те погребат няма да гледаш към нея, а към Пирдоп.
На нас, твоите приятели, ни се иска златичани да се събудят, да прогледнат и в твоя памет да сложат читалищните работи в ред. Спешно да бъде проведено отчетно-изборно събрание, да се избере ново ръководство от енергични, дейни млади хора, които да работят както работеше ти.
Ако златичани не теглят чертата на това овчедушие, ако оставят да се затрива светилището, което строиха дедите и бащите им, жалко. Ако това не стане, прости ни бай Кольо, че не опазихме и картинната сбирка, която ти подари на читалището. Може би и картините си намериха нови собственици.
Прости ни, че не опазихме читалището от посегателството на алкохолици, които заспиват по масите в кръчмите, бездарници, барабанчици, председатели на разни комисии, слабограмотници...
Какви пожелания отправи към нас преди да си отидеш от този свят! Как тъжно ги редеше, а от очите ти капеха сълзи...
Ти като че предчувстваше какво ще се случи, когато теб вече няма да те има, за да браниш делото си.
Няма вече театрални колективи, няма хорове, няма детски школи, няма концерти. Нищо няма.
От дъжд на вятър се прави някакво мероприятие ей така, от хорска срама около някой голям празник и толкоз. Обзаведен е председателския кабинет и канцеларията като на министър. Плащат се огромни сметки за ел. енергия, представят се фактури за хиляди левове, похарчени по заведения – за алкохол и ядене. Намесиха читалището и в политиката. Читалището се пълни само около избори – по политически срещи с кандидатите. Който не е с читалищното ръководство е враг на читалището...

Ето защо написахме това писмо, бай Кольо.
Не е по силите ни да се борим срещу озурпаторите. Прости ни, приятелю, че светилището е обвито в забвение и интриги, и потъва в мрака. Ти ни обеща и от отвъдното да пазиш Златица и „убавините” златишки. Няма го твоят тънък хумор и острата ти критика! Златица хептен затъна, или както ти обичаше да казваш: „занееля”. И онези, които се веселиха около теб по празниците, аплодираха твоите театрални изяви, радваха се на всеки концерт – и те сега си траят. Защо стана така, бай Кольо? Дали, защото злото взе връх над доброто, лицемерието над истината?
В читалището цари беззаконие и безконтролност.
Златичани те обичаха, приятелю, но изглежда те забравиха, защото все още мълчаливо стават свидетели на случващото се...
Дано Бог чуе молбата ни и прати разум на неразумните, а с гръм разбуди спящите! А ти – прощавай, че не опазихме делото ти!
Златка Младенова и приятели

1 коментар:

Анонимен каза...

Браво за статията!
Ама как да няма дейност в читалището, нали там всичко се знае за всекиго в Златица. От сутрин до здрач кипи най-великата читалищна дейност - клюката!
Мухъл може и да има, но са сбрани все важни хора там - медалисти !