Винаги пиша позитивно. Така съм устроена – да търся доброто, светлото, свежото и надеждното във всичко и всички. Днес, обаче, ми е трудно дори да се усмихна.
А тазгодишния февруари прави последната си крачка към своето отпътуване към безкрая. И идва време за жадувана Пролет - за цвят, топлина и свежо слънце.
А сякаш вчера бе 1-ви. Един тъжен, мрачен 1-ви февруари.
Случилото се на този ден е непрекъснато пред очите на всички ни.
Едно убийство помрачи идващата пролет! Една загуба! Един почернен град!
Ужасени, потресени и с празни сърца се събрахме на площада, за да бъдем заедно в този труден момент, в този мрачен свят, потънали в печал и тревога.
Онемяхме пред зверското деяние, отнело живот и надежда. Отиде си от нас Атанас Милев – приятел, съратник, съученик, близък. Отнеха живота му безцеремонно и нагло. Без да трепне ръката на неговия убиец. И всички ние днес сме обзети от неконтролируемия страх, че сме следващите му мишени.
Потърсихме утеха и закрила в самите нас, изразявайки своята воля да бъдем защитени, заставайки рамо до рамо в знак на протест и подписвайки се върху лист хартия. Поискахме да бъдем сигурни, че утре ще осъмнем живи.
На фона на трагедията, разиграла се пред очите ни, на прага на домовете ни, отново се намериха хора, готови да потъпчат скръбта ни и да се опитват да „яхнат вълната” на гражданската ни съпричастност и неудовлетвореност от институциите и държавата, в която сме принудени да оцеляваме. Изпъчиха се няколко общински съветника да редят тъжни думи, без дори за миг да се замислят колко много нараняват истински опечалените – застинали на площада от мъката, завладяла душите ни. Погавриха се с паметта на приятеля ни, търсейки собствена изгода и задоволявайки собствените си нечистоплътни страсти! Превърнаха се в жалки ловци на медии, в които да показват злостно изкривените си муцуни! Обезличиха волята ни да се противопоставим на извършената жестокост, плювайки жалко по Декларацията, която подписвахме. В името на Наско! И убиваха отново и отново приятеля ни!
Вече си отива февруари 2009-та! Ще го изпратим с болка и смут. Още няма задържани за убийството. Няма резултати, няма надежди!
Страх, студ и мраз е сковал Средногорието. Вече не сме същите и никога няма да бъдем. Убиха доверието, вярата, светостта на Свободата ни!
А идва пролет! И ми се иска да бъде различно! И ми се иска да мога да променя ситуацията! Да извикам с пълно гърло – Не е вярно! Жестокост и мерзост не съществуват. И със силна вяра, като тази на Вапцаров, да възкликва с последна надежда:
Пролет моя! Моя бяла пролет!
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.
Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.
Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.
Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!
Петя Чолакова
01 април 2009
Нека сме Народ, а не Рая
Никога не съм вярвала на хора, които стрелкат зад очилцата си с присвити оченца. Никога не съм имала за приятели хора – мазници, които като говорят, в устата им ври мас. Никога не съм търпяла някой, който много, ама прекалено много иска да изглежда добър и почтен, а около него мирише на злина, завист и нагаждачество. Затова много хора ме смятат за рязка и се плашат от мен.
Добри ми, читателю! За теб пиша тези редове. Сигурно ти е дотегнало от интересчии, блюдолизци, мазнурковци, завистници. Българинът е добър човек, но около него вятъра все разнася зловония. Ако е дръзнал да се изкачи едно стъпало по-нагоре, о, веднага се намират „добронамерени” люде, които драсват анонимка. Ако децата ни са се трудили здраво и са постигнали нещо добро, о, завистниците веднага засъскват: Защо? Как така? Кой ги нагоди на тая служба?
Има обаче хора, а аз вярвам, че и ти, читателю мой, познаваш такива, които като чуят добра новина, сърдечно се радват, даже се разплакват. В душите си те нямат изброените по-горе недъзи. Едничкото им желание е света да е красив, хората добри, децата ни щастливи. За съжаление тези добри хора са малко и трудно “вдигат връх”, както казваше моята баба. За да вдигне връх, на човек му трябва много слънце и да не го скриват тъмни сили.
Думата ми днес е за един дребен, почти хилав човечец с очилца, пресметлив, хитър, мазен, прикрит и вече много богат, нищо че като говори, яде букви от думите. Ахмед Доган, лидерът на ДПС – милионер и политик, за него ми е думата.
Седя си аз пред телевизора, сърбам си неделното кафе и аха, да превключа на друг канал, когато се появи Вежди Решидов, големият скулптор. Уважавам този човек – безкрайно открит и честен в думите си. Той, без недомлъвки, ясно и точно каза от екрана: „Аз съм потресен от деянията на Ахмед Доган и Юнал Лютви. Досега не вярвах, но след като прочетох в Комисията по досиетата, че те са били агенти на Държавна сигурност – повярвах. Доган е вкаран да учи от ДС, получавал е 90 лева месечна стипендия, после е внедрен сред учените, за да донася за тях. За всеки донос е получавал пари. Юнал Лютви също. И двамата са били активисти по времето на Възродителния процес, били са в първите редици. Сега се пъчат като големи политици и водачи на онова простичко и наивно население, което сляпо им вярва. Ще вкарвам всичко това в Интернет, хората с камъни ще ги замерят”.
Аз, читателю мой, се чудя как българският народ изпадна в това овчедушие, че позволи отново да го яздят чалмалии? Не му стигат 500-те години, та пак се постави в ролята на рая. Ще гладува, ще мръзне, ще си носи дрешките втора употреба, но ще е послушен. Това не го разбирам.
Може би, не искам да го разбера. От българинът се иска само едно – да ПРОГЛЕДНЕ! Да не затваря очите пред истината. Човече, отвори очите си! Не ги затваряй срещу слънцето. То е вяра, то е надежда, светлина, кураж.
Кой живее днес в мрак? Какво друго може да получиш в тъмнината, освен нож в гърба?
Отиваме все по- на зле. Един го разстреляли с ловна пушка, друг го удушили в полицейското, трети просто изчезнал.
В какво време живеем? Командват ни хора слабограмотни, но за сметка на това алчни. Те прокудиха децата на България в чужбина. Никой не смее да замръкне на улицата, защото ще го пребият за 2 лева.
Преди месец пребиха невинни жени, преди броени дни убиха наш съгражданин. Из района ни шетат зли хора с качулки – грабят, бият, убиват. Докога?
В Златица няма полиция – има пуст полицейски участък. Няколко дежурни полицаи – да са хвъркати, пак не могат да се справят с положението. Общината е обширна. Спешно трябва да се вземат мерки от ония горе и бандитите да бъдат спрени. Иначе никой не е в безопасност.
Преди няколко дни 100 млади полицаи в Казанлък се заклеха във вярност. Нека не са верни само на министър Миков, а и на нас – Народа. Хайде, господин Министре, отделете 10 полицая и ги пратете в Златица. Стига сме треперили нощем зад заключените си врати. Нека и ние спим спокойно като Вас. Всяка къща е под ключ, даже през деня. По прозорците – решетки. На портите – катинари. Няма свобода. Няма доверие. Всичко е покрито със съмнение и страх.
Българинът превърна борбата за правдини в борба за оцеляване. Парчето хляб е това, за което всеки се бори. Като се прибави и постоянния страх от бандити и насилници, картината става черна, та черна. Оказа се, че живеем за единият къшей хляб, който става горчив от ежедневния стрес.
Докога един доносник от ДС ще светка с очилцата си и ще бута България на югоизток, към някогашната османска империя? Докога ще чакаме все някой друг да ни оправи държавата и живота? Дано да не е завинаги.
Все вярвам, че ще има край на робството в мирно време, което сами си нахлузихме на врата – като ярем. А дотогава, читателю мой, вярвай, че по земята българска живеят не само мазнурковци, доносници, завистници и нагаждачи. Така ще ни е по-леко да дочакаме заедно времето, когато отново ще сме народ, а не рая.
Дай Бог да е скоро!
Златка Георгиева
Добри ми, читателю! За теб пиша тези редове. Сигурно ти е дотегнало от интересчии, блюдолизци, мазнурковци, завистници. Българинът е добър човек, но около него вятъра все разнася зловония. Ако е дръзнал да се изкачи едно стъпало по-нагоре, о, веднага се намират „добронамерени” люде, които драсват анонимка. Ако децата ни са се трудили здраво и са постигнали нещо добро, о, завистниците веднага засъскват: Защо? Как така? Кой ги нагоди на тая служба?
Има обаче хора, а аз вярвам, че и ти, читателю мой, познаваш такива, които като чуят добра новина, сърдечно се радват, даже се разплакват. В душите си те нямат изброените по-горе недъзи. Едничкото им желание е света да е красив, хората добри, децата ни щастливи. За съжаление тези добри хора са малко и трудно “вдигат връх”, както казваше моята баба. За да вдигне връх, на човек му трябва много слънце и да не го скриват тъмни сили.
Думата ми днес е за един дребен, почти хилав човечец с очилца, пресметлив, хитър, мазен, прикрит и вече много богат, нищо че като говори, яде букви от думите. Ахмед Доган, лидерът на ДПС – милионер и политик, за него ми е думата.
Седя си аз пред телевизора, сърбам си неделното кафе и аха, да превключа на друг канал, когато се появи Вежди Решидов, големият скулптор. Уважавам този човек – безкрайно открит и честен в думите си. Той, без недомлъвки, ясно и точно каза от екрана: „Аз съм потресен от деянията на Ахмед Доган и Юнал Лютви. Досега не вярвах, но след като прочетох в Комисията по досиетата, че те са били агенти на Държавна сигурност – повярвах. Доган е вкаран да учи от ДС, получавал е 90 лева месечна стипендия, после е внедрен сред учените, за да донася за тях. За всеки донос е получавал пари. Юнал Лютви също. И двамата са били активисти по времето на Възродителния процес, били са в първите редици. Сега се пъчат като големи политици и водачи на онова простичко и наивно население, което сляпо им вярва. Ще вкарвам всичко това в Интернет, хората с камъни ще ги замерят”.
Аз, читателю мой, се чудя как българският народ изпадна в това овчедушие, че позволи отново да го яздят чалмалии? Не му стигат 500-те години, та пак се постави в ролята на рая. Ще гладува, ще мръзне, ще си носи дрешките втора употреба, но ще е послушен. Това не го разбирам.
Може би, не искам да го разбера. От българинът се иска само едно – да ПРОГЛЕДНЕ! Да не затваря очите пред истината. Човече, отвори очите си! Не ги затваряй срещу слънцето. То е вяра, то е надежда, светлина, кураж.
Кой живее днес в мрак? Какво друго може да получиш в тъмнината, освен нож в гърба?
Отиваме все по- на зле. Един го разстреляли с ловна пушка, друг го удушили в полицейското, трети просто изчезнал.
В какво време живеем? Командват ни хора слабограмотни, но за сметка на това алчни. Те прокудиха децата на България в чужбина. Никой не смее да замръкне на улицата, защото ще го пребият за 2 лева.
Преди месец пребиха невинни жени, преди броени дни убиха наш съгражданин. Из района ни шетат зли хора с качулки – грабят, бият, убиват. Докога?
В Златица няма полиция – има пуст полицейски участък. Няколко дежурни полицаи – да са хвъркати, пак не могат да се справят с положението. Общината е обширна. Спешно трябва да се вземат мерки от ония горе и бандитите да бъдат спрени. Иначе никой не е в безопасност.
Преди няколко дни 100 млади полицаи в Казанлък се заклеха във вярност. Нека не са верни само на министър Миков, а и на нас – Народа. Хайде, господин Министре, отделете 10 полицая и ги пратете в Златица. Стига сме треперили нощем зад заключените си врати. Нека и ние спим спокойно като Вас. Всяка къща е под ключ, даже през деня. По прозорците – решетки. На портите – катинари. Няма свобода. Няма доверие. Всичко е покрито със съмнение и страх.
Българинът превърна борбата за правдини в борба за оцеляване. Парчето хляб е това, за което всеки се бори. Като се прибави и постоянния страх от бандити и насилници, картината става черна, та черна. Оказа се, че живеем за единият къшей хляб, който става горчив от ежедневния стрес.
Докога един доносник от ДС ще светка с очилцата си и ще бута България на югоизток, към някогашната османска империя? Докога ще чакаме все някой друг да ни оправи държавата и живота? Дано да не е завинаги.
Все вярвам, че ще има край на робството в мирно време, което сами си нахлузихме на врата – като ярем. А дотогава, читателю мой, вярвай, че по земята българска живеят не само мазнурковци, доносници, завистници и нагаждачи. Така ще ни е по-леко да дочакаме заедно времето, когато отново ще сме народ, а не рая.
Дай Бог да е скоро!
Златка Георгиева
Наздраве, "Културний Председателю"!
На всички граждани в Златица им бе ясно, че след като на поста Председател на читалището бе избран не безизвестния ни тракторист, комбайнер, минен спасител, по настоящем шофьор-пенсионер на пожарна кола, то читалището ще потъне в забвение и тъмнина – и в преносния и в буквалния смисъл на думата.
Ще мъждука, мъждука... и аха, аха, съвсем ще угасне.
Създадените от предишни ръководства 4 танцови състава бяха изгонени от Читалището и децата репетират... Отсреща. Няма възрастен и детски театрален състав. Не се организират за младежите танцови забави с образователни викторини и т.н., т.н. – все дейности, присъщи именно на едно читалище.
Едвам, едвам крета самодейната певческа група „Златолира” със средна възраст 55-65 години. Ако се включат и няколкото активистки-самодейки, които са на възраст над 70 години, то средната възраст става и по-голяма... Единствено те са тези, които отсрамват що годе читалищната дейност, но приемственост от по-млади поколения... Няма! Има само една детска група за автентичен фолклор с ръководител певицата Снежана Борисова, но поради голямата й заетост и невъзможност да идва редовно за репетиции в Златица, децата се учат да пеят автентични народни песни от секретаря на читалището. Поради тази причина много от златишките таланти се принудиха да ходят до София при народната певица Гуна Иванова и там да получат професионално обучение и отговорност към възможностите им.
Точно в 17.00 ч. луксозните кабинети на секретаря и председателя чинно се заключват и остава да работи само библиотеката до 18.30 ч. Слез този час почти никога читалището не работи. А именно тогава се прибират от работа жителите на общината ни и би било хубаво, а и полезно, да могат да го посетят на организирани от служителите му мероприятия. Но такива така или иначе няма.
След 18.30 ч. остава понякога да свети само луксозно отремонтирания за хиляди левове кабинет на председателя, като тогава обикновено се обсъжда стратегията и сценария за предстоящата общинска сесия и свалянето на кмета инж. Нонка Каменова... Съзаклятничейки си, част от общинския съвет се изживяват в ролята на „стожери” на общественото мнение, което никога не са чували, а и не са се съобразявали с него. Основната им цел не е тази да служат на обществото, а да изпълняват другите си службогончески задачи.
При така описаната горе читалищна „богата” дейност и манталитет на управление, не се изненадах от това, което се случи на 18-ти февруари. Поради предварително организирана среща с инвалидите кмета инж. Нонка Каменова не можа да присъства на плануваната от служителите на читалището среща с акад. Константин Косев по случай 136 годишнината от обесването на Апостола Левски (знам, че се питате защо на 18-ти, след като би трябвало това да се случва на 19-ти, но отговор на този въпрос може да ви даде само и единствено „висш” служител от читалище „Христо Смирненски”). Въпреки това от общината бяха осигурени необходимите според читалищните дейци средства в размер на хиляда и кусур лева.
След като акад. Косев приключи своето слово, г-жа П. Николова от ОбА му връчи букет с прочувствени слова на благодарност. На акад. Косев му се насълзиха очите, когато тя сподели, че го чувстваме като наш съгражданин, защото той произхожда по майчина линия от уважаваната в града ни фамилия Раеви.
Когато артистът Налбантов приключи блестящото си изпълнение и отново г-жа Николова понечи да връчи букет от името на обществеността, г-н председателя на читалището настървено, буквално изтръгна букетите от ръцете й и го поднесе от свое име!?! Коментарите, както се казва са излишни... случилото говори само за себе си.
След приключване на програмата, всички присъстващи – и зрители, и гости, се запътихме към Метоха, където да засвидетелстваме почита си към безсмъртното дело на Апостола. На излизане от залата започнах разговор с акад. Косев за историческите събития, свързани със Златица. Пресякохме площада и се отправихме в посока Метоха. Голямо обаче, бе моето изумление, когато стигайки вратата на ресторант „Музея”, председателя на читалището се обърна към академика с думите: „Ние сме тук...” и покани гостите да влязат в ресторанта, вместо да отидат с всички нас до Метоха... Аз останах на тротоара, а акад. Косев, почувствал се крайно неудобно, се върна да си вземе довиждане с мен.
Заедно с другите граждани аз последвах факелното шествие на учениците от СОУ „Паисий Хилендарски”, които въпреки вечерния час, бяха там, а председателя на читалището, забравил за Апостола, побърза да седне на масата в ресторант „Музея”.
- Наздраве, Г-н Читалищен Председателю! Яденето и пиенето нямаше да избягат и тази вечер, но на тях можеше да се посветите и след поклонението пред делото на Апостола. За гостите щеше да бъде интересно да видят Метоха, в който той през 1870 г. основава Златишкия революционен комитет, да чуят чудесната програма, изнесена от учениците и заедно с нас да отдадат почит към делото му с едноминутно мълчание и падане на колене. Не всичко на този свят, г-н Председателю на читалище и културна комисия към ОбС – Златица, е ядене и пиене. Има и по-възвишени неща.
Да изскубнеш чужд букет и да го поднесеш от свое лично име, да не придружиш децата, понесли факли за поклонение, а да побързаш да влезеш в кръчмата, е въпрос на манталитет и елементарно възпитание.
Още един път ви казвам: Наздраве, Уважаеми „Културний Председателю”! И ви призовавам: подайте си оставката, за да може читалището ни да изпълнява своята свята роля отново и да засвети – в буквален и преносен смисъл на тази дума.
Очевидец на случилото се: Стоян Шиеков – член на
читалище „Христо Смирненски” град Златица.
Ще мъждука, мъждука... и аха, аха, съвсем ще угасне.
Създадените от предишни ръководства 4 танцови състава бяха изгонени от Читалището и децата репетират... Отсреща. Няма възрастен и детски театрален състав. Не се организират за младежите танцови забави с образователни викторини и т.н., т.н. – все дейности, присъщи именно на едно читалище.
Едвам, едвам крета самодейната певческа група „Златолира” със средна възраст 55-65 години. Ако се включат и няколкото активистки-самодейки, които са на възраст над 70 години, то средната възраст става и по-голяма... Единствено те са тези, които отсрамват що годе читалищната дейност, но приемственост от по-млади поколения... Няма! Има само една детска група за автентичен фолклор с ръководител певицата Снежана Борисова, но поради голямата й заетост и невъзможност да идва редовно за репетиции в Златица, децата се учат да пеят автентични народни песни от секретаря на читалището. Поради тази причина много от златишките таланти се принудиха да ходят до София при народната певица Гуна Иванова и там да получат професионално обучение и отговорност към възможностите им.
Точно в 17.00 ч. луксозните кабинети на секретаря и председателя чинно се заключват и остава да работи само библиотеката до 18.30 ч. Слез този час почти никога читалището не работи. А именно тогава се прибират от работа жителите на общината ни и би било хубаво, а и полезно, да могат да го посетят на организирани от служителите му мероприятия. Но такива така или иначе няма.
След 18.30 ч. остава понякога да свети само луксозно отремонтирания за хиляди левове кабинет на председателя, като тогава обикновено се обсъжда стратегията и сценария за предстоящата общинска сесия и свалянето на кмета инж. Нонка Каменова... Съзаклятничейки си, част от общинския съвет се изживяват в ролята на „стожери” на общественото мнение, което никога не са чували, а и не са се съобразявали с него. Основната им цел не е тази да служат на обществото, а да изпълняват другите си службогончески задачи.
При така описаната горе читалищна „богата” дейност и манталитет на управление, не се изненадах от това, което се случи на 18-ти февруари. Поради предварително организирана среща с инвалидите кмета инж. Нонка Каменова не можа да присъства на плануваната от служителите на читалището среща с акад. Константин Косев по случай 136 годишнината от обесването на Апостола Левски (знам, че се питате защо на 18-ти, след като би трябвало това да се случва на 19-ти, но отговор на този въпрос може да ви даде само и единствено „висш” служител от читалище „Христо Смирненски”). Въпреки това от общината бяха осигурени необходимите според читалищните дейци средства в размер на хиляда и кусур лева.
След като акад. Косев приключи своето слово, г-жа П. Николова от ОбА му връчи букет с прочувствени слова на благодарност. На акад. Косев му се насълзиха очите, когато тя сподели, че го чувстваме като наш съгражданин, защото той произхожда по майчина линия от уважаваната в града ни фамилия Раеви.
Когато артистът Налбантов приключи блестящото си изпълнение и отново г-жа Николова понечи да връчи букет от името на обществеността, г-н председателя на читалището настървено, буквално изтръгна букетите от ръцете й и го поднесе от свое име!?! Коментарите, както се казва са излишни... случилото говори само за себе си.
След приключване на програмата, всички присъстващи – и зрители, и гости, се запътихме към Метоха, където да засвидетелстваме почита си към безсмъртното дело на Апостола. На излизане от залата започнах разговор с акад. Косев за историческите събития, свързани със Златица. Пресякохме площада и се отправихме в посока Метоха. Голямо обаче, бе моето изумление, когато стигайки вратата на ресторант „Музея”, председателя на читалището се обърна към академика с думите: „Ние сме тук...” и покани гостите да влязат в ресторанта, вместо да отидат с всички нас до Метоха... Аз останах на тротоара, а акад. Косев, почувствал се крайно неудобно, се върна да си вземе довиждане с мен.
Заедно с другите граждани аз последвах факелното шествие на учениците от СОУ „Паисий Хилендарски”, които въпреки вечерния час, бяха там, а председателя на читалището, забравил за Апостола, побърза да седне на масата в ресторант „Музея”.
- Наздраве, Г-н Читалищен Председателю! Яденето и пиенето нямаше да избягат и тази вечер, но на тях можеше да се посветите и след поклонението пред делото на Апостола. За гостите щеше да бъде интересно да видят Метоха, в който той през 1870 г. основава Златишкия революционен комитет, да чуят чудесната програма, изнесена от учениците и заедно с нас да отдадат почит към делото му с едноминутно мълчание и падане на колене. Не всичко на този свят, г-н Председателю на читалище и културна комисия към ОбС – Златица, е ядене и пиене. Има и по-възвишени неща.
Да изскубнеш чужд букет и да го поднесеш от свое лично име, да не придружиш децата, понесли факли за поклонение, а да побързаш да влезеш в кръчмата, е въпрос на манталитет и елементарно възпитание.
Още един път ви казвам: Наздраве, Уважаеми „Културний Председателю”! И ви призовавам: подайте си оставката, за да може читалището ни да изпълнява своята свята роля отново и да засвети – в буквален и преносен смисъл на тази дума.
Очевидец на случилото се: Стоян Шиеков – член на
читалище „Христо Смирненски” град Златица.
И твой един син, Българийо
одините се нижат една по една, всяка по-различна от предишната. Уж мирни, а все по-размирни, все по-тревожни. Забързани в ежедневието си понякога си спомняме, а понякога забравяме събития и дати, които са важни за нас и нашето минало. Но има една дата, която българският народ не бива да забравя – Денят, в който един Велик син на България висна на бесилото за Свободата, за Чиста и Свята Република.
Днес ние сме негови длъжници. Изменихме на неговият идеал за държава, народ и общество. Вместо благоденствие, българинът е смазан от сиромашия, беззаконие, безочието на управляващите дори по места и башибозущината на полицията.
Мисля си за оня снежен ден, когато го отвеждат към София. Охраната му не е многобройна, а пътят минава край селца и махали. Как не се намериха десетина смели българи да грабнат пушките и вилите, и да го освободят? Дали от страх или им е било по-добре у дома, край огнището? Оня, каквото търсил – намерил го.
А докато стигне до бесилото, колко чорбаджии го предадоха на турците? Да не би всеки срещнат да е знаел кой е Левски?
С предатели винаги е лесно, историята повтаря случилото се.
Какво е мислил Апостолът, когато поема по стръмната пътека на „Беклемето”? Пътеката, която го отвежда до безсмъртието! Дали се е обърнал за последен път към родното Карлово, към родният дом, където е останала майка му, или сгушен в ямурлука е бързал за поредната среща с патриоти, за поредния революционен комитет. Пищов и кама, затъкнати в пояса да са му под ръка за поредната клетва.
Зиме и лете, в студ и пек, премръзнал и жаден, върви по стръмни пътеки и върли долове, и чертае картата на една бъдеща Велика България – силна и могъща. Крачи по пътищата на поробеното Отечество с едничката мечта да го види свободно. До оня злокобен ден край Къкрина, когато заптиетата го залавят и той тръгва по своя последен път, пътят към София.
На 19-ти февруари Левски увисна на бесилото. Там, край София снежната виелица разлюля изтерзаното му тяло, но душата му се извиси високо – в олтара на безсмъртието. България заплака с горчиви кървави сълзи за своя едничък син.
Имената на палачите му никой не ги помни, но името му знаят и децата, които всяка година на този ден полагат цветя на неговите разпръснати из Майка България паметници. Децата,
с чисти души като неговата, неопетнени, наивни, добри.
Дали, докосвайки се до чистотата на големия българин, те ще останат докрай верни на Родината, както остана той?
Дали душите им докрай ще останат чисти и светли като неговата? Дали ще осъществят мечтата на Левски за „чиста и свята Република”? Дай Боже!
И тази година се поклонихме пред паметта на Апостола. Положихме в нозете му цветя. Някои го сториха по навик и по задължение, по служба и не съвсем на датата. Други, тръгнали с факелното шествие към Метоха, кръшнаха към крайпътната кръчма, за да отпразнуват с пиршество Деня на обесването му. А ние... Ние ли? Ние сведохме глави и отворихме сърцата си, изпълнени с почит и признателност към Човекът, който обрече на гибел себе си, за да спечели „цял един народ”.
Българино! Бъди на колене пред подвига на твоят единствен достоен син – Васил Левски. Запали свещ в този тъжен ден и кажи чисто по християнски:
„Бог да те прости, Апостоле! Ти умря заради нас!”
Златка Георгиева
Днес ние сме негови длъжници. Изменихме на неговият идеал за държава, народ и общество. Вместо благоденствие, българинът е смазан от сиромашия, беззаконие, безочието на управляващите дори по места и башибозущината на полицията.
Мисля си за оня снежен ден, когато го отвеждат към София. Охраната му не е многобройна, а пътят минава край селца и махали. Как не се намериха десетина смели българи да грабнат пушките и вилите, и да го освободят? Дали от страх или им е било по-добре у дома, край огнището? Оня, каквото търсил – намерил го.
А докато стигне до бесилото, колко чорбаджии го предадоха на турците? Да не би всеки срещнат да е знаел кой е Левски?
С предатели винаги е лесно, историята повтаря случилото се.
Какво е мислил Апостолът, когато поема по стръмната пътека на „Беклемето”? Пътеката, която го отвежда до безсмъртието! Дали се е обърнал за последен път към родното Карлово, към родният дом, където е останала майка му, или сгушен в ямурлука е бързал за поредната среща с патриоти, за поредния революционен комитет. Пищов и кама, затъкнати в пояса да са му под ръка за поредната клетва.
Зиме и лете, в студ и пек, премръзнал и жаден, върви по стръмни пътеки и върли долове, и чертае картата на една бъдеща Велика България – силна и могъща. Крачи по пътищата на поробеното Отечество с едничката мечта да го види свободно. До оня злокобен ден край Къкрина, когато заптиетата го залавят и той тръгва по своя последен път, пътят към София.
На 19-ти февруари Левски увисна на бесилото. Там, край София снежната виелица разлюля изтерзаното му тяло, но душата му се извиси високо – в олтара на безсмъртието. България заплака с горчиви кървави сълзи за своя едничък син.
Имената на палачите му никой не ги помни, но името му знаят и децата, които всяка година на този ден полагат цветя на неговите разпръснати из Майка България паметници. Децата,
с чисти души като неговата, неопетнени, наивни, добри.
Дали, докосвайки се до чистотата на големия българин, те ще останат докрай верни на Родината, както остана той?
Дали душите им докрай ще останат чисти и светли като неговата? Дали ще осъществят мечтата на Левски за „чиста и свята Република”? Дай Боже!
И тази година се поклонихме пред паметта на Апостола. Положихме в нозете му цветя. Някои го сториха по навик и по задължение, по служба и не съвсем на датата. Други, тръгнали с факелното шествие към Метоха, кръшнаха към крайпътната кръчма, за да отпразнуват с пиршество Деня на обесването му. А ние... Ние ли? Ние сведохме глави и отворихме сърцата си, изпълнени с почит и признателност към Човекът, който обрече на гибел себе си, за да спечели „цял един народ”.
Българино! Бъди на колене пред подвига на твоят единствен достоен син – Васил Левски. Запали свещ в този тъжен ден и кажи чисто по християнски:
„Бог да те прости, Апостоле! Ти умря заради нас!”
Златка Георгиева
ЗА БУКВИТЕ
Когато излезе за първи път настоящото списание, едва ли някой е вярвал, че неколцина граждани ще бъдат обидени, ще се сърдят, ще го забраняват и ще псуват откровено директно и по заобиколен начин чрез sms-си, защото така е „по-смело” – да си анонимка. Най-малкото пък са вярвали, че това ще се случи на тези, които са в екипа на списанието. Но, фактите са си факти и са такива, особено след последния отпечатан и разпространен брой.
Е, другари и другарки (особено от породата „общински съветници”)!
Видно е, че няма да ви галят с пачи пера или пък лебедови такива, а ще се наложи да търпите всякакъв род критики за това как се държите, как ходите облечени, как се храните, как водите семейния си живот и най-вече как ни управлявате. По този начин, чрез изказването на проблемите директно, се решават много наболели такива на обществото и населението. Пример за това е разясняването и закупуването на земя от „Челопеч Майнинг” ЕАД, съгласуването и срещите с общинските съветници и граждани са с. Челопеч, където се видя, че може да се работи и то доста добре. Обаче, ако не беше публикувано искането за закупуване на земя в списанието и не бе попитан общинския съвет на Челопеч за какво иде реч, как щеше да се разбере същността на въпроса и бързо да се намери решение за него.
Е, оправихте се. Хубаво е така да се работи и занапред.
Щяха ли да разберат гражданите за прословутия Златишки пазар, ако не питаме във всеки брой кой и защо го допусна и защо още няма отчет за приходите от сергиите и разходите за чистота след тях, както и за разрушената инфраструктура?
Сега, като много заинтересован ще се осмеля да запитам кмета на Община Златица:
- Докога г-жо Кмет ще толерирате тези престъпници, които вече не си носят и касовите апарати, които не си чистят след себе си и които крадат милиони от държавата и общините ни като продават всевъзможни фалшиви стоки, услуги и други далавери, и които са ненаказани от общината?
- Вярно ли е, че в името на „неделното развлечение на няколкостотин златичани”, Вие пренебрегвате принципите си и търпите така мразените от Вас престъпления и точене на общинската хазна от прииждащите откъде ли не пазарджии?
- Докога ще им се налага минимална такса за 1 кв.м., колкото за семки, която не може да плати почистването на същата, камо ли да се акумулират средства за ремонти на улиците, на Метоха, Конака, Кемерите и други исторически забележителности на Златица?
Последният път, след среща на „елита” на БКП и други “отговорни” другари, бяхме предупредени цитирам: „ да неходим в местната телевизия и плюваме по другарите от Пирдоп и някои други такива от други места”; „да внимаваме какво пишем, че ще се обадят в Редакцията”; „да не „поучаваме” и въобще да не си позволяваме да говорим срещу Пирдоп, защото „ще ни ... майката” и още подобни закани.
Нещо сте се объркали във времето, уважаеми другари! Независимо от всичко няма как да спрете Словото, няма как да забраните Буквите. Няма как да спрете радиото, телевизията, камо ли новата глобална информационна система ИНТЕРНЕТ. Независимо от всичко обаче, няма как да отречем, че и между вас има хора, които са принципни и хора, които вярват в новото време, хора, които, въпреки майката кърмилница, работят за обществото с пълна пара.
Затова, за да не ви пишат по списания и критикуват по телевизии, си заровете главите в пясъка и оставете онези, които знаят и могат да движат процесите в нашата околия и държава да работят. Или, както го каза „бъдещия Министър-председател”, оставете ни да намерим „материала” за създаване на това гражданско общество, което ще заведе страната ни действително в редиците на Европейския съюз. Защото сегашната ви мимикрия „Облякъл се Илия пак в тия” май се разкри от комисарите в Брюксел и е време да си отивате като Ат. Петров след обективна статия в „Средногорски БАГРИ”. “Има си хас” да ни управлявате още 4 години. Тогава предаването на Карбовски ще се казва не „Емигранти”, а „Хъшове” в Испания, Белгия, Англия и други правови държави, чиято главна цел е бутане на Правителството и свалянето на султана. Познато Ви е, нали! Годината е 1876 г., 20 априлий!
На Оружия, Братя!
Из „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов:
„Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lache la bride a la presse, ie ne restarai pas trios mois au pou-voir – то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция”.
Е, другари и другарки (особено от породата „общински съветници”)!
Видно е, че няма да ви галят с пачи пера или пък лебедови такива, а ще се наложи да търпите всякакъв род критики за това как се държите, как ходите облечени, как се храните, как водите семейния си живот и най-вече как ни управлявате. По този начин, чрез изказването на проблемите директно, се решават много наболели такива на обществото и населението. Пример за това е разясняването и закупуването на земя от „Челопеч Майнинг” ЕАД, съгласуването и срещите с общинските съветници и граждани са с. Челопеч, където се видя, че може да се работи и то доста добре. Обаче, ако не беше публикувано искането за закупуване на земя в списанието и не бе попитан общинския съвет на Челопеч за какво иде реч, как щеше да се разбере същността на въпроса и бързо да се намери решение за него.
Е, оправихте се. Хубаво е така да се работи и занапред.
Щяха ли да разберат гражданите за прословутия Златишки пазар, ако не питаме във всеки брой кой и защо го допусна и защо още няма отчет за приходите от сергиите и разходите за чистота след тях, както и за разрушената инфраструктура?
Сега, като много заинтересован ще се осмеля да запитам кмета на Община Златица:
- Докога г-жо Кмет ще толерирате тези престъпници, които вече не си носят и касовите апарати, които не си чистят след себе си и които крадат милиони от държавата и общините ни като продават всевъзможни фалшиви стоки, услуги и други далавери, и които са ненаказани от общината?
- Вярно ли е, че в името на „неделното развлечение на няколкостотин златичани”, Вие пренебрегвате принципите си и търпите така мразените от Вас престъпления и точене на общинската хазна от прииждащите откъде ли не пазарджии?
- Докога ще им се налага минимална такса за 1 кв.м., колкото за семки, която не може да плати почистването на същата, камо ли да се акумулират средства за ремонти на улиците, на Метоха, Конака, Кемерите и други исторически забележителности на Златица?
Последният път, след среща на „елита” на БКП и други “отговорни” другари, бяхме предупредени цитирам: „ да неходим в местната телевизия и плюваме по другарите от Пирдоп и някои други такива от други места”; „да внимаваме какво пишем, че ще се обадят в Редакцията”; „да не „поучаваме” и въобще да не си позволяваме да говорим срещу Пирдоп, защото „ще ни ... майката” и още подобни закани.
Нещо сте се объркали във времето, уважаеми другари! Независимо от всичко няма как да спрете Словото, няма как да забраните Буквите. Няма как да спрете радиото, телевизията, камо ли новата глобална информационна система ИНТЕРНЕТ. Независимо от всичко обаче, няма как да отречем, че и между вас има хора, които са принципни и хора, които вярват в новото време, хора, които, въпреки майката кърмилница, работят за обществото с пълна пара.
Затова, за да не ви пишат по списания и критикуват по телевизии, си заровете главите в пясъка и оставете онези, които знаят и могат да движат процесите в нашата околия и държава да работят. Или, както го каза „бъдещия Министър-председател”, оставете ни да намерим „материала” за създаване на това гражданско общество, което ще заведе страната ни действително в редиците на Европейския съюз. Защото сегашната ви мимикрия „Облякъл се Илия пак в тия” май се разкри от комисарите в Брюксел и е време да си отивате като Ат. Петров след обективна статия в „Средногорски БАГРИ”. “Има си хас” да ни управлявате още 4 години. Тогава предаването на Карбовски ще се казва не „Емигранти”, а „Хъшове” в Испания, Белгия, Англия и други правови държави, чиято главна цел е бутане на Правителството и свалянето на султана. Познато Ви е, нали! Годината е 1876 г., 20 априлий!
На Оружия, Братя!
Из „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов:
„Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lache la bride a la presse, ie ne restarai pas trios mois au pou-voir – то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция”.
Абонамент за:
Публикации (Atom)