Абсурдните ситуации в Общински съвет Златица са толкова много, че не можеш ги обхванеш. Сесиите и заседанията на комисиите с всеки изминал ден все повече заприличват на латиноамериканските саги, все си мислиш, че вече има проблясъци, но нещата вместо да се оправят, стават все по-критични, все по-сапунени и все по- нагласени отвън. Някак си все се съмнявам, че някаква „висша” сила диктува какво и как да правят някои от общинските съветници (а и от администрацията), и над общината тегне прокобата на един отминал мандат. Поне на това прилича. Надявам се, да не се окажа права и в това, че в момента не е важно Златица ще я има ли, няма ли, по-важното е отмъщението на загубилите, които в момента трият сол на главите на измъчените златишки избиратели, задето дръзнаха да се противопоставят на начертания „сценарий”.
На 08.04.2008 г. имаше редовна сесия на Общински съвет Златица. Основна точка на този епизод от започналата сага бе Бюджет 2008 г., претърпял множество поправки по предложения на общински съветници, преминал на обсъждане неколкократно в някои специално избрани комисии. Бюджет 2008 г. е първият бюджет на Община Златица за мандат 2007-2011 г., със социална насоченост. Много странно, защото специално Социалната комисия към ОбС Златица изобщо не бе надлежно свикана, за да го разгледа подробно. Е, то и нужда от тази Комисия много, много няма, защото на златичани всичко им е наред в социалната сфера. Особено в здравеопазването и социалните грижи. Но, както и да е.
Та на този пореден спектакъл, наречен сесия на ОбС Златица, който трябваше да протече по предварително подготвен сценарий по думите на г-жа Дилова, отново се демонстрира отношението на колеги общински съветници към казуса: Да я има ли Златица, или да я няма! То, според мен, бе: „Абе, какво ни е еня ще я има ли Златица, важното е да я няма кметицата!”. Поне аз останах с това впечатление, надявам се да греша.
Все повече и повече бутаме каруцата на община Златица към зейналата дупка на погълналото милиони сметище, на отворената широка яма на рушащото се „ново” училище, което вече повече от
12 години все не можем да довършим.
И отново си задавам въпроса: Защо ли? И кой е виновен за ситуацията, в която днес сме изпаднали? Едва ли е г-н Чомпалов като кмет, сигурно не е и г-н Петров. Само, че все техните имена изникват като се заговори за всички належащи проблеми в общината.
Един достоен гражданин, който стоически издържа по-голямата част от сесията, сподели пред вратите на Общината: „Всичко това е наследство от едно недобро управление. Към днешния ден общината няма разработени проекти, няма насоки за кандидатстване за финансиране, които се изработват през един четиригодишен мандат. През предишния това не е свършено, а само се изпълняваха проектите от времето на Стефан Попов (депото, центъра и други), както и няколко по „Красива България”. А трябваше да има екип за проекти и да се кандидатства навсякъде. Затова сега няма накъде да се върви”.
Общинските съветници от Коалиция „Заедно можем повече” в Общински съвет Златица, подкрепени от БСП представители, отново отрязаха заделените средства за проектиране, както и средствата, предназначени за съставните кметства на Община Златица – Карлиево, Петрич и Църквище. Отново се подиграха на очакванията на хората, живеещи в тези селища, че ще бъдат пълноправни граждани на Община Златица, като пренасочиха парите, заделени за тях, отново за изграждане на училището
(не за доизграждане).
Хубаво е, че Златица някой далечен слънчев ден ще има готово Средно Общообразователно Училище. Но този слънчев ден може би няма да го видим ние, днешните граждани. Дано го видят нашите внуци.
Ценко Цеков е започнал тази инициатива и е успял за кратко време да я изпълни 80%. От тогава до днес са минали 12 години и все не можем да довършим останалите 20%. Накрая се оказва, че то самото май няма да отговаря на Европейските стандарти и трябва коренно да се реконструира и промени. И вместо да се търси алтернатива и преди да се продължи изграждането му, да се намерят варианти за промяна на плановете и съгласуването им с новите стандарти, отново се взе решение просто да се налеят колкото могат повече средства за градежа му. Естествено, от общинския бюджет, че от къде другаде дават пари за такива точно работи? Отново наливане от пусто в празно.
Връщам се в недалечното минало, когато присъствах на една сесия на предишния общински съвет. Там усилено и тревожно се говореше, че Техникума на Златица ще бъде закрит. Тогавашният кмет категорично заяви, че това няма да стане и той лично ще се заеме.
Сега усилено се говори, че това е станало, но просто не се афишира. Техникумът на Златица ще бъде преместен в Пирдоп и това било положението.
Според мен, това няма да се случи, но най-голяма вина за създалата се тревожна ситуация има превръщането на златишкото основно училище в СОУ – Средно общообразователно училище, което задържа учениците и с това предреши съдбата на Техникума, който не можа да попълни паралелките си. Всеобщо мнение, което никой не иска гласно да изрази, е че това е истината за сегашната съдба на Техникума. Едно общообразователно училище има опасност да закрие една Професионална гимназия. За мен това наистина е много жалко.
Когато бях на посещение в мината на „Челопеч Майнинг” ЕАД, на всяка крачка срещах свои съученици от Техникума, или приятели, завършили там. Все специалисти – тораджии, механици, монтьори, професионални шофьори. Такива специалисти се търсят и в Кумерио МЕД, „Елаците Мед” АД, Геотехмин. Не срещнах никой, който да е завършил просто общообразователна гимназия.
И сега, ако има опасност да се затвори училището, което подготвя именно такива специалисти, няма защо да се учудваме, че безработицата в района ще расте, че предприятията вместо местни служители, ще назначават такива отвън. На тях просто не им трябват общо образовани хора, а такива, които притежават професия, квалификации и свидетелства за правоуправление на пътностроителни машини, камиони и прочие.
Да ни е жива и здрава оная глава, която ни докара до там, че да говорим за затваряне на 75-годишно училище с традиции и доказани специалности, за да се радваме на новото си СОУ.
Отклоних се от темата само, за да се върна към нея с още по-голямо несъгласие към взетото от мнозинството общински съветници решение средствата, предвидени за проектиране на водопроводна мрежа Петрич, водопроводна мрежа Църквище, водопроводна мрежа Карлиево, водопроводна мрежа Златица, да бъдат прехвърлени за изграждане на СОУ-то.
При гласуването и приемането на това предложение кметовете на тези кметства просто станаха и излязоха от заседателната зала, като г-н Иван Иванов обяви, че вече твърдо се насочва към провеждането на референдум и прехвърлянето на кметство Карлиево към община Челопеч, което сигурно ще бъде последвано и от Петрич към Мирково. Не се учудвам, нито ги упреквам. След като непрекъснато тези селища са ощетявани през изминалите мандати и сега за първи път имаше малък проблясък за сериозно отношение и към тях, те отново останаха излъгани. А тези 45 хиляди лева, които им бяха отнети и с които те биха решили много проблеми, няма да стигнат за изграждане на училището. Ще трябват поне 20 пъти по толкова, за да може някой ден да бъде довършено. И ако изобщо тогава има кой да учи в него, след като раждаемостта не се вдига, младите хора напускат Златица, а другите общини работят усилено за запазване на професионалните си гимназии и намират хиляди начини за тяхното успешно развитие. С тези мисли приключих участието си в поредната сесия на всеизвестния с „работата си” общински съвет Златица.
Искрено се надявам, че песимизмът ми ще остане неоправдан, че нещата най-накрая ще тръгнат в правилна посока, че „умните” глави ще уврат, ще забравят собствените си лични интереси и поне малко ще помислят за общината.
А на гражданина, който така стоически издържа да гледа и слуша как затриват родното му място, ще кажа: Надявайте се и вие с мен, че нещата рано или късно ще потръгнат. Но не вярвайте на думите на общинския съветник, който гласува срещу парите за кметствата и после дойде да се обяснява на кмета на Петрич, че ще се оправят нещата и ще се намерят проекти и програми за канализацията. Същият този съветник вътре в залата обяви, че това е като да гониш Михаля, репликирайки кметицата, когато обясняваше, че е нужно да се отделят средства за проектиране, защото до края на годината ще бъдат отворени Европейските оперативни програми именно в тази насока – изграждане на канализации, и ние трябва да имаме готови проекти, за да кандидатстваме. Прекъсвайки я, той отговори, че това са празни приказки и лъжи, че такива проекти и пари не ни трябват и няма да спечелим. Това му изказване само по себе си говори, че него изобщо не го е еня всъщност какво ще става, ще има ли, няма ли да има средства за кметствата, ще я има ли, няма ли да я има Златица, той нали се е уредил с два апартамента в София. Да му мислят златичани, дето са го избрали.
А и все се чудя къде точно са насочили усилията си ръководството на СОУ-то, та не търсят финансиране по програми, ами все чакат на готово да им се спуснат колкото могат от общината, пък било то и крайно недостатъчни средства, които лесно се наливат за нещо, което само гълта ли гълта, а файда от него май няма да има никаква.
Най-новото е, че сега съветниците взеха от парите за спорта по програмата за финансиране от Кумерио, които и без това са крайно недостатъчни (някакви си 200 хил. на година при 420 хил. от “Челопеч Майнинг” само за Чавдар),
за да дадат на кметствата, за замазване на положението. И в двата случая важи поговорката “Мижи да те лажем”.
Подпис: „СБ”, но не съвсем
Петя Чолакова
13 май 2008
IDOL-ите жури в Училищен Мюзик Айдъл - Пирдоп
Две думи с водещия и един от виновниците това да случи в Пирдоп, Ростислав Хиеу Нгуен:
Началото: Идеята тръгна от нас, учениците. След като я споделихме с учителката ни по музика Мариана Върбанова, решихме да направим кастинг, за който се записаха над 70 участника. Смелост да се явят проявиха 50 от тях. Журито избра 13 да продължат и да вземат участие на големия концерт за определяне на Училищния Мюзик Айдъл.
Г-жа Върбанова бе гост в предаването ни по интернет-радио „Нов поглед” – „Пресечен терен”, където се роди идеята да поканим истинските Айдъли на нашия голям концерт. И това се случи, благодарение на подкрепата от Александър Илиев – собственик на „Нов поглед”.
Големият концерт: Вчера, 18-ти април самите Айдъли – Денислав, Деница, Нора, Ясен, Мария, Ана, Ивайло и Шанел пристигнаха в Пирдоп. Пред Гимназията с нетърпение ги очакваха всичките им местни фенове. Залата също тръпнеше в очакване на своите идоли.
След дългото раздаване на автографи, снимки и запознанства отблизо, айдълите бяха „привикани” в учителската стая. Естествено, не за да бъдат нахокани за изявите си, а за да бъдат приветствани от директорката, кметицата и учителския колектив. Правилата на училището важат и за тях.
През това време публиката тръпнеше, чакаше и ескалира с влизането на звездите. След дългите овации, настана време да започнем Шоуто.
Участниците: Христиана Генова, Христиана Христова, Теодора Вълкова, Даниела Василева, Георги Ганчев, Пресияна Върбанова,Таня Димитрова, Мирослав Делчев, Кирил Александров, Силвия Върбанова, Мария Велкова, Невелина Георгиева, Мария Стоянова впечатлиха айдълите с изпълненията си, със своята увереност и смелост да се явят и да пеят. Може би, защото си приличаха. Докато те пееха, айдълите припяваха, ръкопляскаха, танцуваха и изобщо много се кефиха.
Победителят: Таня Димитрова от 10а клас бе безспорния Училищен Мюзик Айдъл. Но… и Георги Ганчев впечатли всички и заслужено зае второто място. И както каза Ясен: „Жоро, ти ясен”!
Впечатленията от сцената - епицентъра на събитието: Изключителна публика. Изключителни участници. Изключителни гости. Незабравимо преживяване. Препускане + импровизация = ШОУ! Защото, това е School music idol. И както колегите водещи от „Сблъсък” казват: Няма невъзможни неща!
Началото: Идеята тръгна от нас, учениците. След като я споделихме с учителката ни по музика Мариана Върбанова, решихме да направим кастинг, за който се записаха над 70 участника. Смелост да се явят проявиха 50 от тях. Журито избра 13 да продължат и да вземат участие на големия концерт за определяне на Училищния Мюзик Айдъл.
Г-жа Върбанова бе гост в предаването ни по интернет-радио „Нов поглед” – „Пресечен терен”, където се роди идеята да поканим истинските Айдъли на нашия голям концерт. И това се случи, благодарение на подкрепата от Александър Илиев – собственик на „Нов поглед”.
Големият концерт: Вчера, 18-ти април самите Айдъли – Денислав, Деница, Нора, Ясен, Мария, Ана, Ивайло и Шанел пристигнаха в Пирдоп. Пред Гимназията с нетърпение ги очакваха всичките им местни фенове. Залата също тръпнеше в очакване на своите идоли.
След дългото раздаване на автографи, снимки и запознанства отблизо, айдълите бяха „привикани” в учителската стая. Естествено, не за да бъдат нахокани за изявите си, а за да бъдат приветствани от директорката, кметицата и учителския колектив. Правилата на училището важат и за тях.
През това време публиката тръпнеше, чакаше и ескалира с влизането на звездите. След дългите овации, настана време да започнем Шоуто.
Участниците: Христиана Генова, Христиана Христова, Теодора Вълкова, Даниела Василева, Георги Ганчев, Пресияна Върбанова,Таня Димитрова, Мирослав Делчев, Кирил Александров, Силвия Върбанова, Мария Велкова, Невелина Георгиева, Мария Стоянова впечатлиха айдълите с изпълненията си, със своята увереност и смелост да се явят и да пеят. Може би, защото си приличаха. Докато те пееха, айдълите припяваха, ръкопляскаха, танцуваха и изобщо много се кефиха.
Победителят: Таня Димитрова от 10а клас бе безспорния Училищен Мюзик Айдъл. Но… и Георги Ганчев впечатли всички и заслужено зае второто място. И както каза Ясен: „Жоро, ти ясен”!
Впечатленията от сцената - епицентъра на събитието: Изключителна публика. Изключителни участници. Изключителни гости. Незабравимо преживяване. Препускане + импровизация = ШОУ! Защото, това е School music idol. И както колегите водещи от „Сблъсък” казват: Няма невъзможни неща!
Не пропускай радостта на мига
„Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на съпругата си и извади опаковано в копринена хартия пакетче.
Това не беше обикновено пакетче. В него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. „Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай”. Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала. Той се обърна към мен и ми каза: „Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален”.
Няма да забравя тези думи. Те промениха живота ми. Днес чета повече от преди и чистя по-малко. Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината. Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко. Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени. Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристалните си чаши.
Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.
Фрази, като „Един ден....” или „Някой ден...” вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си. Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя. Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има - едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.
Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели. Може би аз също бих се обадил на стари приятели, за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания. Може би тя би поискала да отиде още веднъж в китайски ресторант - нейната любима кухня.
Колко е хубаво. Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени, бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя “тия дни”. Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша “тия дни “. Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.
От сега нататък нищо няма да пропусна ! Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват. Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни”.
Когато прочетох тези редове, реших, че непременно трябва да ги споделя с всеки един от вас, нашите читатели. Защото, осъзнавайки кои са истинските неща от нашия делник, всеки може да подреди по-добре живота си, да се усмихва по-често, да не обръща внимание на дребните случки, на дребнавите хора, на лошото време.
Всеки един от нас има до себе си много скъпи хора. Време е да се огледаме и да направим нещо специално за тях, за да им напомним колко много ги обичаме.
Ако обаче, си много зает и не можеш да отделиш няколко минути за да го направиш и отложиш отново най-важното за „Някой ден....”, най-вероятно никога няма да го направиш. Затова, не се колебай, зарежи проблемите с колата, документите в службата, неоплевената градина пред къщата, неизтритата прах по витрината на бюфета в кухнята. Усмихни се и прегърни майка си, баща си, децата си, съпругата... Обади се на приятел и му предложи една разходка, посядане на чашка бира... Има хиляди дребни неща, за които си заслужава да отделиш много повече внимание, отколкото на тези, които досега са запълвали деня ти и които не ти носят радост, а просто са едно поредно задължение.
Помисли и го направи, защото утре може и да нямаш тази възможност и тогава наистина боли... Зная го от собствен много болезнен и горчив опит.
Петя ЧОЛАКОВА
Това не беше обикновено пакетче. В него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. „Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай”. Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала. Той се обърна към мен и ми каза: „Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален”.
Няма да забравя тези думи. Те промениха живота ми. Днес чета повече от преди и чистя по-малко. Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината. Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко. Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени. Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристалните си чаши.
Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.
Фрази, като „Един ден....” или „Някой ден...” вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си. Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя. Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има - едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.
Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели. Може би аз също бих се обадил на стари приятели, за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания. Може би тя би поискала да отиде още веднъж в китайски ресторант - нейната любима кухня.
Колко е хубаво. Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени, бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя “тия дни”. Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша “тия дни “. Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.
От сега нататък нищо няма да пропусна ! Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват. Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни”.
Когато прочетох тези редове, реших, че непременно трябва да ги споделя с всеки един от вас, нашите читатели. Защото, осъзнавайки кои са истинските неща от нашия делник, всеки може да подреди по-добре живота си, да се усмихва по-често, да не обръща внимание на дребните случки, на дребнавите хора, на лошото време.
Всеки един от нас има до себе си много скъпи хора. Време е да се огледаме и да направим нещо специално за тях, за да им напомним колко много ги обичаме.
Ако обаче, си много зает и не можеш да отделиш няколко минути за да го направиш и отложиш отново най-важното за „Някой ден....”, най-вероятно никога няма да го направиш. Затова, не се колебай, зарежи проблемите с колата, документите в службата, неоплевената градина пред къщата, неизтритата прах по витрината на бюфета в кухнята. Усмихни се и прегърни майка си, баща си, децата си, съпругата... Обади се на приятел и му предложи една разходка, посядане на чашка бира... Има хиляди дребни неща, за които си заслужава да отделиш много повече внимание, отколкото на тези, които досега са запълвали деня ти и които не ти носят радост, а просто са едно поредно задължение.
Помисли и го направи, защото утре може и да нямаш тази възможност и тогава наистина боли... Зная го от собствен много болезнен и горчив опит.
Петя ЧОЛАКОВА
25 април 2008
Читалището - Музей или... Мавзолей!
„Къде е твоето начало,
каква е тази еднородна сплав?
Битието как те е създало,
в какво да вярвам, кой е прав?
Търговеца с прежалени алтъни,
даскала с лептата от книги,
жестът им времето продъни,
разключи страшните вериги.
От любов майце си воспалени,
начнаха музеиум и библиотека,
храмове духу бидоха создадени
за раба българина, за човека.
В нашето средоточие няма забрава –
вам се полага и почит, и слава”.
Из юбилеен сборник
„Читалищно дело”
Събитието, подтикнало автора да напише тази статия, беше проведената наскоро по радио „Ауреа” среща-разговор в рубриката „Емисар” за проблемите на читалището и за читалищната дейност изобщо. Тъй като, така или иначе, разговорът се водеше в съвсем друга насока, така и не стана ясно какво, е аджеба, туй нещо читалището.
На 30-ти януари 1856 г. четирима велики българи поставят началото на Великата Българска Културна Институция – в град Свищов се основава първото Читалище. Четирима българи, които заявяват за начинанието си по следния начин – „Господин Димитриа Начовича, учител Господин Емануил Васкидович, учител Господин Георгие Владикин, Господин Христаки Филчов, воспалени от родолюбието си, определиха по възможности да пожертва всякой от онаго дара, от която Бог им подарил, за да поставят едно българско читалище, гдето да бъде библиотека и музеум”.
Първите, така наречените пионери, поставили начало в която и да е било област на развитието и творчеството на отделните народи, или човечеството, винаги са получавали възхвала, признание и ореола на основоположниците на доброплодното новаторство. Или поне така би трябвало да бъде. Всъщност, в нормалните държави тези хора обикновено ги издигат в култ. А у нас?
Сигурен съм, че 99%, ако не и повече от „народа български” не знаят имената на основоположниците на читалищното дело. Всъщност, той, в случая, не е толкова виновен. Виновниците са други, но... за това после. Нека сега си поговорим за читалищата. И така – защо читалището е с българско свидетелство за раждане?
Читалищата се появяват през 19-ти век в условията на турско владичество. Турската империя тогава и грош не е давала за просветата и културата на българите. Пита се защо другите Балкански народи с подобна историческа съдба не са родили и отгледали такава структура в своята духовна сфера?!
Авторът на „Читалищен буквар” – Христо Илиев навремето беше поднесъл една хипотеза – нашия народ е създал азбука и отворил прозорци за културен възход на много славянски страни, открил един от първите университети в Европа, след падането си от 500 години под турско иго, не е могъл да изчезне от културната карта на света. Неговата духовна енергия заспива, но не се стопява. И когато настъпва пролетта на възраждането тази енергия се отприщва и се устремява напред. В нея са натрупани петвековна жажда за духовно знание. Читалищата са един от отдушниците на тази енергия.
П.Р. Славейков, Т. Икономов, Г.С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Бачо Киро – това са само част от имената под чиято инициатива са създадени много читалища.
И ето, че тук ставаме свидетели на две крайни оценки между две от читалищата. Цариградското читалище под ръководството на П.Р. Славейков издига идеята за национално самоопределяне чрез просвета преди националното Освобождение. Защото „непросветеният навсякъде е роб”. В Букурещ, обаче, след 1861 година по инициатива на Г. С. Раковски също работи българско читалище, което в най-добрите си години е средище на национално-революционната борба.
„Барут и книги, пушки и читалища, ножове и училища” – зове Каравеловият вестник „Свобода”. Защото, „без Свобода няма образование”. Въпреки разногласията между по-улегналите и по-буйните, всичко в крайна сметка, е било с една единствена цел – доброто на Родината.
До Освобождението на България читалищата достигат над 130. Дали изобщо можем да си дадем сметка какво означава това в тогавашната робска действителност.
А сега как е? Преди няколко години прочетох една статистика, че в днешно време от 4300 действащи читалища функционират едва 1450?!?!
Какво става? Ново робство ли ни очаква? Явно някой е решил да лиши българския народ от духовността му. От там нататък е лесно. Хората, които създадоха тази институция – читалището, трябва да се изучават всеки ден в училищата. Вместо това ние постепенно затриваме тяхното дело. Там, където е звучала „Къде си вярна ти, любов народна” на Добри Чинтулов, сега тъне в нищета и мизерия, и се разпродава на търг. Там, където е кипял творчески труд, сега са отворени кръчми. Срам! А най-лошото е, че самите ние гледаме с пренебрежение и охота към това културно наследство, завещано от дедите ни.
А не трябва да е така, защото:
- читалищата трябва да възпитават родолюбие
- читалищата трябва да са школо за свободолюбие
- читалищата трябва да са място за безкористно колективно действие и творчество, което създава традиция на солидарност и взаимопомощ
- читалищата трябва да подготвят обществено отговорни дейци в областта на културата, които да поставят обществените интереси над личните
- читалищата трябва да се ръководят от отговорни хора, които да работят за неговия престиж, а не да ползват читалището за своя собственост, или просто да стоят там за заплата.
Мога да изброя и още добродетели на читалищата, които трябва да... Но, мисля да спра до тук. Всъщност, това не съм го измислил аз. Това си е било написано. Аз само добавих думичката трябва. Навремето от нея не е имало нужда, защото работите тогава са вървели. Трябва отново и отново да се замислим (много внимателно) как ще я караме занапред. Да не събудим някоя сутрин и да видим сградата, която някога беше наречена „Музеум и библиотека”, че се е превърната в мавзолей... Мавзолей, в който лежи мумията на българския дух.
Не бива да го позволяваме.
P.S. А сега искам да ви запозная с един пасаж из словото на Петър Атанасов – Председател на читалището гр. Златица при откриването на читалищния театрален салон на 24 април 1923 година – „Почитаеми съграждани! Днес ние присъствуваме на едно рядко културно тържество у нас. Ние виждаме една наша лелеяна от десетки години мечта сбъдната. Днес се открива и освещава още един паметник на светлината, още едно огнище за пробуждането на народната свяст, още един мощен фактор за насаждане художествена култура. Това е нашият скъп, мил градски народен театър”.
Аз от себе си ще кажа – нашият скъп, мил градски народен театър май нещо в последно време го хвана липсата.
Веселин Рогачев – актьор, режисьор, бивш треньор, настоящ монтьор, журналист и читалищен настоятел
каква е тази еднородна сплав?
Битието как те е създало,
в какво да вярвам, кой е прав?
Търговеца с прежалени алтъни,
даскала с лептата от книги,
жестът им времето продъни,
разключи страшните вериги.
От любов майце си воспалени,
начнаха музеиум и библиотека,
храмове духу бидоха создадени
за раба българина, за човека.
В нашето средоточие няма забрава –
вам се полага и почит, и слава”.
Из юбилеен сборник
„Читалищно дело”
Събитието, подтикнало автора да напише тази статия, беше проведената наскоро по радио „Ауреа” среща-разговор в рубриката „Емисар” за проблемите на читалището и за читалищната дейност изобщо. Тъй като, така или иначе, разговорът се водеше в съвсем друга насока, така и не стана ясно какво, е аджеба, туй нещо читалището.
На 30-ти януари 1856 г. четирима велики българи поставят началото на Великата Българска Културна Институция – в град Свищов се основава първото Читалище. Четирима българи, които заявяват за начинанието си по следния начин – „Господин Димитриа Начовича, учител Господин Емануил Васкидович, учител Господин Георгие Владикин, Господин Христаки Филчов, воспалени от родолюбието си, определиха по възможности да пожертва всякой от онаго дара, от която Бог им подарил, за да поставят едно българско читалище, гдето да бъде библиотека и музеум”.
Първите, така наречените пионери, поставили начало в която и да е било област на развитието и творчеството на отделните народи, или човечеството, винаги са получавали възхвала, признание и ореола на основоположниците на доброплодното новаторство. Или поне така би трябвало да бъде. Всъщност, в нормалните държави тези хора обикновено ги издигат в култ. А у нас?
Сигурен съм, че 99%, ако не и повече от „народа български” не знаят имената на основоположниците на читалищното дело. Всъщност, той, в случая, не е толкова виновен. Виновниците са други, но... за това после. Нека сега си поговорим за читалищата. И така – защо читалището е с българско свидетелство за раждане?
Читалищата се появяват през 19-ти век в условията на турско владичество. Турската империя тогава и грош не е давала за просветата и културата на българите. Пита се защо другите Балкански народи с подобна историческа съдба не са родили и отгледали такава структура в своята духовна сфера?!
Авторът на „Читалищен буквар” – Христо Илиев навремето беше поднесъл една хипотеза – нашия народ е създал азбука и отворил прозорци за културен възход на много славянски страни, открил един от първите университети в Европа, след падането си от 500 години под турско иго, не е могъл да изчезне от културната карта на света. Неговата духовна енергия заспива, но не се стопява. И когато настъпва пролетта на възраждането тази енергия се отприщва и се устремява напред. В нея са натрупани петвековна жажда за духовно знание. Читалищата са един от отдушниците на тази енергия.
П.Р. Славейков, Т. Икономов, Г.С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Бачо Киро – това са само част от имената под чиято инициатива са създадени много читалища.
И ето, че тук ставаме свидетели на две крайни оценки между две от читалищата. Цариградското читалище под ръководството на П.Р. Славейков издига идеята за национално самоопределяне чрез просвета преди националното Освобождение. Защото „непросветеният навсякъде е роб”. В Букурещ, обаче, след 1861 година по инициатива на Г. С. Раковски също работи българско читалище, което в най-добрите си години е средище на национално-революционната борба.
„Барут и книги, пушки и читалища, ножове и училища” – зове Каравеловият вестник „Свобода”. Защото, „без Свобода няма образование”. Въпреки разногласията между по-улегналите и по-буйните, всичко в крайна сметка, е било с една единствена цел – доброто на Родината.
До Освобождението на България читалищата достигат над 130. Дали изобщо можем да си дадем сметка какво означава това в тогавашната робска действителност.
А сега как е? Преди няколко години прочетох една статистика, че в днешно време от 4300 действащи читалища функционират едва 1450?!?!
Какво става? Ново робство ли ни очаква? Явно някой е решил да лиши българския народ от духовността му. От там нататък е лесно. Хората, които създадоха тази институция – читалището, трябва да се изучават всеки ден в училищата. Вместо това ние постепенно затриваме тяхното дело. Там, където е звучала „Къде си вярна ти, любов народна” на Добри Чинтулов, сега тъне в нищета и мизерия, и се разпродава на търг. Там, където е кипял творчески труд, сега са отворени кръчми. Срам! А най-лошото е, че самите ние гледаме с пренебрежение и охота към това културно наследство, завещано от дедите ни.
А не трябва да е така, защото:
- читалищата трябва да възпитават родолюбие
- читалищата трябва да са школо за свободолюбие
- читалищата трябва да са място за безкористно колективно действие и творчество, което създава традиция на солидарност и взаимопомощ
- читалищата трябва да подготвят обществено отговорни дейци в областта на културата, които да поставят обществените интереси над личните
- читалищата трябва да се ръководят от отговорни хора, които да работят за неговия престиж, а не да ползват читалището за своя собственост, или просто да стоят там за заплата.
Мога да изброя и още добродетели на читалищата, които трябва да... Но, мисля да спра до тук. Всъщност, това не съм го измислил аз. Това си е било написано. Аз само добавих думичката трябва. Навремето от нея не е имало нужда, защото работите тогава са вървели. Трябва отново и отново да се замислим (много внимателно) как ще я караме занапред. Да не събудим някоя сутрин и да видим сградата, която някога беше наречена „Музеум и библиотека”, че се е превърната в мавзолей... Мавзолей, в който лежи мумията на българския дух.
Не бива да го позволяваме.
P.S. А сега искам да ви запозная с един пасаж из словото на Петър Атанасов – Председател на читалището гр. Златица при откриването на читалищния театрален салон на 24 април 1923 година – „Почитаеми съграждани! Днес ние присъствуваме на едно рядко културно тържество у нас. Ние виждаме една наша лелеяна от десетки години мечта сбъдната. Днес се открива и освещава още един паметник на светлината, още едно огнище за пробуждането на народната свяст, още един мощен фактор за насаждане художествена култура. Това е нашият скъп, мил градски народен театър”.
Аз от себе си ще кажа – нашият скъп, мил градски народен театър май нещо в последно време го хвана липсата.
Веселин Рогачев – актьор, режисьор, бивш треньор, настоящ монтьор, журналист и читалищен настоятел
САЛЕМСКИТЕ ВЕЩИЦИ по Златишки сценарий
Почти 6 месеца изминаха от онзи ден, когато златичани избраха новия кмет (кметица) и нов общински съвет. Шест месеца би трябвало да са напълно достатъчен срок, през който трябваше да се прегледа какво сдадено от предишното ръководство, след това да се съберем, да се погледнем в очите, да си стиснем ръцете и после всички заедно да започнем да работим за благото на нашата Златица. Това приемане на бюджети, предложения, изготвяне на проекти и тъй нататък, и тъй нататък...
Абе, знаете как е, няма да ви уча аз, я! Зер, затова сме ви избрали.
За шест месеца обаче, положението в нашата община, меко казано, си е... мамата. Още от самото начало взе, че се размириса. Първо, от едно място, после и от много други.
И за всичко, което е ставало преди (забатачено, разбира се), което става в момента (забатачено, разбира се) и което ще става за в бъдеще (забатачено, разбира се), за всичко е и ще бъде виновна тя – Кметицата.
Значи, първият мирис дойде от така лелеяното и все още недовършено сметище. Чудно откъде ли се взе, тъй като в него все още боклуци нямаше. Първо, „вятъра на промяната” донесе едва уловима миризма, но с течение на времето от ден на ден започна да вони все повече и повече. Както изглежда, се установи в последствие, че кметицата отказала да заплати на фирмата-изпълнител заради несвършена работа и изтекъл договор. От своя страна, фирмата се опита да изхитрува, после да я стресне и най-накрая се направи на обидена и си събра багажа. Интересното обаче, е друго. Вместо да проверят и ако е така (а то сигурно е така), да я подкрепят, ОбС взе, че влезе в положението на фирмата.
Аргумент – много от нас в момента си мислят така „Абе дори и да има нещо гнило, хайде сега, нали ще се завърши пустото сметище, за благото на Златица е. А, кой поръчал музиката и кой ще плаща... Е, то се знае кой! Само, че сега – Ядец! Виновната е... Кметицата”.
На мен лично знаете ли на какво ми заприлича цялата работа? Много често в нашия район гастролират цигани – тенекиджии. Та тези „майстори” обикновено гледат къде живеят по-стари или самотни хора, и най-често там отиват да си търсят работа. След като предложат да им направят улуците почти за без пари, за по 2-3 лева на метър. Абе, има-няма, половин пенсия, да има там за цигарите и за хляба, а иначе така здраво ще ги направят, че даже къщата да падне, те ще си останат във въздуха. Само, че когато дойде време за плащане (след свършване на работата, разбира се), горките хорица разбират, че не само техните пенсии, ами и на приятелите от махалата да съберат, пак няма да им стигнат. А за качеството на работа, да не говорим. А най-лошото е, че те трябва да се оправят сами. Щото, и да се оплачеш... Абе, я се оправяй сам.
Та, така и с нашето сметище. Кой работил, кой платил, кой дупки копал, кой 6 милиона похарчил – Кметицата виновна. Виновна е и точка.
След това замириса и от бившето Карлиевско сметище. Там също пак Кметицата е виновна. Нищо, че пред цяло село тя се изправи и каза, че не знае нищо по въпроса. А, когато запалиха Райхст... Чакай, чакай! Това беше друг случай.
И за горящите контейнери – пак тя е виновна. Нищо, че не ги пали тя. То не, че и предишни години не бяха пак пълни и горящи. Виновна е!
А, когато палнаха Райхст... Чакай, че пак се отнесох. Искам да кажа, че когато се запали онзи гараж виновния беше познайте кой – Тя. Е, какво от това, че някой си там тиквеник изсипал „чудото” си до гаража на човека, а не в контейнера, тъй като той бил пълен. А това, че някой не е преценил, че неугасени въглени, където и да ги сложиш, палят. Ама... Иначе щеше да изгори само контейнера. И след като всичко в този град гори, пуши (не, не, Райхстага няма нищо общо със случая) и мирише, тя, моля ви се, вместо да се почувства виновна, взе че направи „Конски Великден” и спортен празник на хората. Това вече, ако не е безочие, здраве му кажи. Вместо да се свие в някой ъгъл, тя тръгнала салтанати да продава. А пък да вземе, че да не покани „баш майсторите на спорта” от Златица. Ужас!
А една от многото й (и не последна) постъпки бе, когато поиска пари за проект на нов водопровод. Абе, женски акъл, моля ти се. Че тя по-хубаво да тръгне и да преброи колко чешми и чешмички има в Златица. И колко кладенци в дворовете. Водопровод! Хайде де! Не се научи да си трае таз жена и това си е. Абе, гледаш я такава една свитичка, миличка. Абе, откъде го вади тоз инат бе. Натиска си се на кметския стол и не иска да го преотстъпи на никой. Особено на “великите претенденти”.
Ох, на нас главата ни се е запалила, а пък тя... Е, стига с този Райхстаг, де! Там е друг случай ти казах. Друг път може да го използваме като компромат. Когато няма да има за какво да се закачим. А пък ако не хване „дикиш”, ще подхвърлим идеята, че тя е виновна за чумата през Средновековието, или пък, че тя е пилотирала единия самолет, когато Кулите ги таковаха. Аха. Преди да го блъсне, е скочила от него. Ала Джеймс Бонд. Абе, с една дума, виновен трябва да си има и няма значение кой, важното е да не сме ние. А пък в случая има кого да обвиним, нали така? Значи, Ловът на вещици в Златица може да продължи.
Атила
Абе, знаете как е, няма да ви уча аз, я! Зер, затова сме ви избрали.
За шест месеца обаче, положението в нашата община, меко казано, си е... мамата. Още от самото начало взе, че се размириса. Първо, от едно място, после и от много други.
И за всичко, което е ставало преди (забатачено, разбира се), което става в момента (забатачено, разбира се) и което ще става за в бъдеще (забатачено, разбира се), за всичко е и ще бъде виновна тя – Кметицата.
Значи, първият мирис дойде от така лелеяното и все още недовършено сметище. Чудно откъде ли се взе, тъй като в него все още боклуци нямаше. Първо, „вятъра на промяната” донесе едва уловима миризма, но с течение на времето от ден на ден започна да вони все повече и повече. Както изглежда, се установи в последствие, че кметицата отказала да заплати на фирмата-изпълнител заради несвършена работа и изтекъл договор. От своя страна, фирмата се опита да изхитрува, после да я стресне и най-накрая се направи на обидена и си събра багажа. Интересното обаче, е друго. Вместо да проверят и ако е така (а то сигурно е така), да я подкрепят, ОбС взе, че влезе в положението на фирмата.
Аргумент – много от нас в момента си мислят така „Абе дори и да има нещо гнило, хайде сега, нали ще се завърши пустото сметище, за благото на Златица е. А, кой поръчал музиката и кой ще плаща... Е, то се знае кой! Само, че сега – Ядец! Виновната е... Кметицата”.
На мен лично знаете ли на какво ми заприлича цялата работа? Много често в нашия район гастролират цигани – тенекиджии. Та тези „майстори” обикновено гледат къде живеят по-стари или самотни хора, и най-често там отиват да си търсят работа. След като предложат да им направят улуците почти за без пари, за по 2-3 лева на метър. Абе, има-няма, половин пенсия, да има там за цигарите и за хляба, а иначе така здраво ще ги направят, че даже къщата да падне, те ще си останат във въздуха. Само, че когато дойде време за плащане (след свършване на работата, разбира се), горките хорица разбират, че не само техните пенсии, ами и на приятелите от махалата да съберат, пак няма да им стигнат. А за качеството на работа, да не говорим. А най-лошото е, че те трябва да се оправят сами. Щото, и да се оплачеш... Абе, я се оправяй сам.
Та, така и с нашето сметище. Кой работил, кой платил, кой дупки копал, кой 6 милиона похарчил – Кметицата виновна. Виновна е и точка.
След това замириса и от бившето Карлиевско сметище. Там също пак Кметицата е виновна. Нищо, че пред цяло село тя се изправи и каза, че не знае нищо по въпроса. А, когато запалиха Райхст... Чакай, чакай! Това беше друг случай.
И за горящите контейнери – пак тя е виновна. Нищо, че не ги пали тя. То не, че и предишни години не бяха пак пълни и горящи. Виновна е!
А, когато палнаха Райхст... Чакай, че пак се отнесох. Искам да кажа, че когато се запали онзи гараж виновния беше познайте кой – Тя. Е, какво от това, че някой си там тиквеник изсипал „чудото” си до гаража на човека, а не в контейнера, тъй като той бил пълен. А това, че някой не е преценил, че неугасени въглени, където и да ги сложиш, палят. Ама... Иначе щеше да изгори само контейнера. И след като всичко в този град гори, пуши (не, не, Райхстага няма нищо общо със случая) и мирише, тя, моля ви се, вместо да се почувства виновна, взе че направи „Конски Великден” и спортен празник на хората. Това вече, ако не е безочие, здраве му кажи. Вместо да се свие в някой ъгъл, тя тръгнала салтанати да продава. А пък да вземе, че да не покани „баш майсторите на спорта” от Златица. Ужас!
А една от многото й (и не последна) постъпки бе, когато поиска пари за проект на нов водопровод. Абе, женски акъл, моля ти се. Че тя по-хубаво да тръгне и да преброи колко чешми и чешмички има в Златица. И колко кладенци в дворовете. Водопровод! Хайде де! Не се научи да си трае таз жена и това си е. Абе, гледаш я такава една свитичка, миличка. Абе, откъде го вади тоз инат бе. Натиска си се на кметския стол и не иска да го преотстъпи на никой. Особено на “великите претенденти”.
Ох, на нас главата ни се е запалила, а пък тя... Е, стига с този Райхстаг, де! Там е друг случай ти казах. Друг път може да го използваме като компромат. Когато няма да има за какво да се закачим. А пък ако не хване „дикиш”, ще подхвърлим идеята, че тя е виновна за чумата през Средновековието, или пък, че тя е пилотирала единия самолет, когато Кулите ги таковаха. Аха. Преди да го блъсне, е скочила от него. Ала Джеймс Бонд. Абе, с една дума, виновен трябва да си има и няма значение кой, важното е да не сме ние. А пък в случая има кого да обвиним, нали така? Значи, Ловът на вещици в Златица може да продължи.
Атила
Абонамент за:
Публикации (Atom)